Анди Пировски – “Хорър разказ”

Анди Пировски и неговия "Хорър разказ" се класираха на 2-о място в конкурса за кратък хорър разказ, организиран от "Отвъд кориците" и "ЛитДизайн".

От дълго време не се беше връщал в родното си село. Бяха минали две години и вече си имаше сериозна работа и приятелка. Беше решил да изненада родителите си и затова така и не им звънна, да ги предупреди. Двамата пътуваха заедно през планинския път към селото. Имаше едно малко градче преди планинското селце, което щеше да им е последната спирка. Зимата беше дошла, валеше сняг от няколко дни и вече бързо се стъмваше, заради това щяха да стигнат когато вече щеше да се е мръкнало. Бяха тръгнали късно и се говореше, че вече в прохода искат вериги за гумите, понеже беше трудно проходим.

Пътуването беше бавно, заради снеговалежа, така че и двамата използваха времето за размисъл. Владислав беше леко притеснен, понеже в последно време родителите му усърдно настояваха по телефона да не идва, а да си гледа свързани с работата. Единствено се успокояваше, че когато се чуваше с тях по телефона и двамата звучаха здрави и щастливи, че има стабилна и постоянна работа. Ирина междувременно беше притеснена, защото това щеше да и е първата среща с родителите на приятеля и, но едновременно с това искаше да изучи традициите и историята на родното му място.

Пътят ставаше все по-труден заради снега, който се беше натрупал. Радваше се, че наскоро си беше купил стар джип Тойота, който му помагаше да прегази дълбоките преспи.

Здрачаваше се, когато стигнаха градчето. Там трябваше да се зареди колата, понеже беше последната бензиностанция преди селцето в планината.

Хората в града изглеждаха притеснени и гледаха тичешком да се приберат преди да е станало съвсем тъмно. Стигна до бензиностанцията тъкмо когато затваряше. Успя да се договори със собственика да зареди колата като му даде допълнително пари, за да го изчака.

До бензиностанцията стоеше един дядо подпрял се на една кола и наблюдаваше случващото се с особено любопитство. След като се разплати за горивото, дядото го заговори.

– За къде си се разбързал така моето момче? Явно не си от тук и не знаеш, че е по-хубаво да не се навърташ тая вечер наоколо.

– Всъщност съм  баш оттук, но от много време вече не идвам често. Няма да отсядам, отивам до селото нагоре по пътя, вкъщи при родителите ми.

– И дума да не става, твърде късно е да тръгваш натам, опасността дебне вече, чака в тъмнината. Остани си по-добре тук, баща ти и майка ти само да те мислят тая вечер.

Владислав се шашна, какви ги говореше стареца. Беше ли с всичкия си. Усещаше се, че не говори за снежната виелица или за опасност от свлачища, говореше за друга опасност, нещо живо и зло.

Двамата пак потеглиха, но младежа го мъчеха тези думи на стареца. Дали пък не са имали това предвид родителите му, когато настояваха да не се прибира. Ако беше толкова опасно, те защо са останали там горе? Каква всъщност беше тази опасност и защо говореше за нея като за живо същество, дебнещо в мрака? Какво можеше да им стори?

Колата буксуваше в снега и все по-често засядаше. Този път въобще не беше почистен. Нямаше логика понеже видя снегорина да стои до началото на пътя, но да не се бе качвал насам.

Ирина виждаше все по-напрегнатото му изражение на лицето и се чудеше какво го мъчеше и дали имаше връзка с онзи старец с когото си размениха няколко думи.

Изведнъж пътя бе осветен и светлината го заслепи, от завоя идваше стар руски джип пригоден за оф-роуд. Няколко прожектора му бяха закачени за покрива и светеха в различни посоки.

Двете коли спряха една до друга и някакъв мъж почна да вика на Владислав.

-Накъде си тръгнал бе? Обръщай и карай след нас. Няма как да стигнеш селото. Вече се спускат по склоновете. Идвай преди да е станало късно. Включи всички светлини за да ги видиш ако се появят.

– Трябва да стигна до селото, там са родителите ми. Ако има някаква опасност трябва да ги взема с мен поне.

– По улиците обикалят патрули горе в селото, друго не можеш да направиш. Ако те докопат няма да оцелееш, само патрул може да ти помогне.

-Какви патрули, за какво говориш? Кой се спуска по склоновете?

-Днес е денят, тази вечер ще дойдат, те са от друг свят!

-Кои са те?

Преди да получи отговор, мъжът потегли с много газ.

Владислав тръгна колкото бързо му позволяваше пътя към селото. Трябваше да стигне, явно имаше нещо което щеше да дойде в селото и явно щеше да напада хората. Ирина беше уплашена, не си беше представяла така да се запознава с родителите на Влади. Не си беше представяла въобще да се сблъсква с някаква заплаха, та камо ли нещо мистериозно, което беше стреснала толкова много хората.

Оставаше съвсем малко до селото, когато Владислав видя по средата на пътя паднало дърво, което го блокираше. Дървото беше масивно и нямаше как сам човек да го премести. Единственият вариант беше да продължи пеша, не знаеше какво дебне в гората, но трябваше да стигне до родителите си на всяка цена.

– Ако искаш остани в колата, но аз трябва да стигна до селото.- предложи Владислав на Ирина.

– Идвам с теб.- беше категорична тя.

Излязоха от колата, облякоха се и тръгнаха през гората. Пътят щеше да е труден, а и не знаеха какво ги чакаше.

Отпред вървеше Владислав с голям фенер в ръка и един фенер тип-челник, нахлузен върху шапката му, а отзад го следваше Ирина с едно малко фенерче. Газеха през снега бавно и постоянно се оглеждаха и ослушваха.

Светлината от фенерите шареше навсякъде, понеже въображението им рисуваше всякакви същества по дърветата и скрити зад заснежените храсти. Всякакъв шум ги стряскаше и караше да се ослушат за приближаващата заплаха. Знаеха че не могат да се застояват защото светлината привличаше ненужно внимание в гората, а и не знаеха срещу какво са изправени.

В далечината се чу хрущене на сняг, Владислав спря да се ослуша. Звучеше сякаш звука се приближаваше доста бързо. Нямаше време за губене, трябваше да действа.

– Бягай!- изкрещя той.

Затичаха се с всички сила. Зад тях се разнесе смразяващ вой, последваха го  още няколко. Вой на някакво непознато същество, не беше на нито едно животно което беше чувал. Селцето беше съвсем близо, но едва ли щяха да успеят да стигнат. Преследвачите им се движеха много по-бързо. А и дори да стигнеха селцето, какъв беше шанса да се натъкнат на някой от тези патрули за които говореше човека, когото срещнаха по пътя. Всъщност какви бяха тези патрули и можеха ли въобще да им помогнат?

Някакъв клон назад по пътя изхрущя, съществата настигаха двойката. Владислав се надяваше на чудо. Каквото и да беше зад тях всеки момент щеше да ги настигне. Хвърли поглед през рамо да види Ирина колко е далеч и тогава забеляза святкащите очи. Очи които едва ли щеше да забрави.

Пред тях се показа църквата на селцето. Около нея се въртяха някакви фигури. Владислав нададе вик с последни сили. Фигурите се раздвижиха, лумна огън наблизо, сребърни кръстове в ръцете на фигурите започнаха да отразяват светлина. Преследвачите започнаха да вият, вой като от болка. Чу се изстрел и след това нов вой. Двойката беше вече почти стигнала църквата. Младежът пак се обърна и видя някакви фигурки да се оттеглят в гората. Беше останал без дъх, дробовете му бяха замръзнали, сърцето му щеше да изскочи. Уплахата от срещата с тези същества отминаваше, но вече се притесняваше какви са тези фигури, дали те не са част от онези патрули.

Едната от тъмните фигури се доближи до двойката и ги заговори.

– Какво търсите тук по това време на нощта? Не чух те ли, че днес е деня!

– За какво говориш?- пробвайки си да си поеме дъх, недоумяваше младежа.

– Има предание, че на всеки сто години по време на мръсните дни, горе от пещерите се спускат вампири, за една нощ, да се нахранят и пак да заспят.

– Кои сте вие и за какво говорите?

– Ние сме част от патрула, хора родени в събота, ние усещаме вампирите от далеч и според преданията, ние можем да се борим с тях. На нас ние поверена задачата да пазим селото.

– Къде са всички останали?

– Повечето хора се скриха в църквата, а ние обикаляме улиците и се пробваме да опазим селото от тази адска напаст.

– Може ли да влезем в църквата, търся майка ми и баща ми. Баща ми е местния обущар.

– Сещам се за кого говориш, те решиха да си останат в тяхната къща.

– Отивам натам, трябва да ги видя, да се уверя, че са добре.

– Вземи този кръст, той ще ви пази и ще изпратим един от нашите с вас за да ви пази.

Двойката тръгна към къщата придружавана от един член на патрула. От различни посоки долиташе вой от вампири. По улиците бяха запалени огньове и понякога се виждаха патрулиращи. Младежът се притесняваше, в селото ситуацията беше като от някой филм на ужасите. Родителите му се пробваха да го опазят от този ужас. Едно нещо обаче не му даваше мира. Защо не се бяха скрили в църквата, защо бяха останали в къщата?

Групата стигна улицата на която живееха родителите на момчето. В далечината се виждаше родната му къща. Вече бяха близо, Владислав беше готов на всичко за да ги защити.

Няколко сенки прекосиха улицата, прескочиха оградата на къщата му и влязоха с трясък през прозореца. Кошмарът за младежа се сбъдна. Групата се затича. От къщата се чу вик и изстрел. Настана хаос, светнаха лампи, отново викове. Владислав се преметна през оградата и влезе с шут през вратата. Отново изстрел, ушите му загърмяха, лампата в едната стая се люлееше. Страшен трясък от горния етаж, на пода кръв, някаква сянка се спусна към него и го събори на земята. Нов изстрел, оплиска го кръв, патрулиращия влетя през вратата с димяща пушка. Младежът се изправи и се затича по стълбите. На горният етаж нов трясък, на долния пък изстрел, приятелката му изпищя. На вратата на спалнята на втория етаж се блъскаше с всички сили един вампир. Момчето насочи кръста към него. В следващият момент друг вампир прелетя през коридора и разби вратата. Докато младежа се пробваше да отблъсне съществото в коридора от стаята се чуха викове и нов изстрел. Владислав влетя в стаята да стане свидетел на касапница. Парализира се от гледката. Нещо го блъсна в гърба с нечовешка сила. Мрак се спусна пред очите му.

Не беше успял да ги спаси. Дори накрая не можа да им помогне. Животът му се преобърна в рамките на няколко часа. Това беше края. Нещо го разклати, дори в последните мигове на живота му не го оставяха тези кръвопийци. Пак го разклатиха и го изтръгнаха от тъмнината. Приятелката му седеше до него с широко отворени от ужас очи и го гледаше, стиснала кръст в ръката.

– Какво стана? Добре ли си?- промълви Владислав.

– Всички са мъртви! Всичко приключи!- треперейки го казваше и го натисна по врата. – Ухапали са те!