Джанино Даскалов – “Мойра”

Джанино Даскалов е авторът на разказа "Мойра", който спечели конкурса за кратък хорър разказ, организиран от "Отвъд кориците" и "ЛитДизайн".

Утрото беше хладно, или по-скоро клонеше към студено. Тревата покрай алеите, изглеждаше болнава със своите тъмно кафеникави петна и оклюмал вид. Потъмнялото облачно небе, неусетно се сливаше с мръсно сивите безлични постройки. В приземния етаж на една от тях, в барче изглеждащо по-скоро като мазичка, две невзрачни създания на неопределена възраст, пиеха сутрешното си кафе сред облак от синкав цигарен дим. Няма да споменавам имената на двете персони, тъй като в този разказ ще се появят за кратко, само още веднъж. Единствено поради факта, че вечно ги виждаха заедно,  ще издам техните прякори, които бяха… “Куко и Пипи“.

Новопристигналата се казваше Мойра. Съдейки по мътния поглед процеждащ се от уморените и очи, можеше да се предположи, че е изкарала една тежка нощ.
– Ако може и за мен едно“Кой почина“! – Изскочи от устата й по навик, местната шега  за кафе с мляко, или както всички го наричат „Капучино“.
– Добро утро и на теб, или добър ден булка!-  Явният намек, че е закъсняла прозвуча от загрижената физиономия на Кукуто. – Знаеш, че е твой ред да четеш, а клиента ти всеки момент може да пристигне.
– Така е, но престани да ми опяваш!- И тази нощ не съм спала, за малко да задремя и кошмарите пристигат.

Допивайки безкрайното си кафе, Куку и Пипи отново я зърнаха за миг, неузнаваема със строгата си униформа от черен панталон и бяла колосана риза, накуцвайки да влиза под арките на голямата мраморна зала.

Докато преглеждаше записките за новият клиент, четирима мъже, потни и задъхани несръчно поставиха своя товар върху голямата мраморна маса.

За миг тя се сепна, но почти веднага се овладя и помоли да махнат капака на ковчега. – Огледа внимателно  положените цветя и после макар, че не искаше, погледът й се закова върху лицето на мъртвеца.

Неусетно роднини и приятели на покойника, тъжни и смълчани, покрусени от мъката и незнайната вина която се носеше във влажния и сякаш недостигащ въздух, обърнаха очи към вратата, която се затвори зад тях.

От този момент нататък всичко бе в ръцете или по скоро в думите които трябваше да изрече…. и тогава тя започна да чете. За приживе…. човекът който бе обичал и бе обичан, за семейството, роднините и приятелите, за животът който бе живял и светлата диря, която бе оставил след себе си! Когато последните й думи, които едва си проправяха път заради невероятната тежест притиснала гърдите й отекнаха в залата, смесвайки се с чуждата скръб и сълзи, една прегърбена женица цялата в черно, залитайки се приближи до нея и укорителни прошепна в ухото й следните странни думи:
– Това не е той мила, не е той!

След тази невероятна забележка, строгата мраморна зала се завъртя пред очите на Мойра и една щадяща черна завеса беляза краят на спектакъла където смъртта играеше главната роля.

Първо почувства, че някой нежно приглади косата й, после с нежелание отвори очи и видя пазачът на гробищният парк да държи ръката й, усмихвайки се смутено. Димо, така се казваше той и беше приятел защото беше кротък  човек, който умееше да изслушва събеседникът си без да го прекъсва и да кима с разбиране глава. Тя знаеше, че се е пенсионирал рано с отлична пенсия от близкия химическият завод, който и сега си вонеше на развалени яйца и бълваше в небето жълт отровен дим. Знаеше също, че живееше сам, откакто жена му се бе преселила преди година в същия този парк. Предполагаше, че тук го беше довело желанието му да общува с хората от двете страни на живота, както казваше самият той, пък и да наглежда бившата си половинка.
– Запомни добре, не си виновна затова което се случи. Ставали са и по странни неща! Първото погребение на което е трябвало да четеш малко е закъсняло , а второто е пристигнало първо заради шофьора на катафалката, който ужасно е бързал защото по това време жена му е раждала. Животът този път е победил, може би защото смъртта не винаги бърза, но пък в замяна на това винаги е сигурна.- Завърши той и внимателно пусна ръката й.

Всяка частица от тялото й я болеше и когато с усилие се надигна, видя че пред нея задъхани и облещили очи са застанали двете й колежки.
– Знам дошли сте да ме успокоявате, но Димката вече го направи! – заяви тя и изкриви устните си в някакво подобие на усмивка.
– Какви ги приказваш! – извикаха и двете едновременно. – Да не би чавка да ти е изпила ума! – Тази сутрин не го видяхме, а сега ни съобщиха, че докато вземал горещ душ сърцето му спряло, всъщност се пръснало….. като счупено огледало!

Явно последните думи и дойдоха в повече и тя отново потъна в един свят на тъмни шепнещи сенки.

От седмица Мойра си беше в къщи,  освободена от работа с условието да се върне единствено тогава, когато е готова. 

Тази сутрин, както и предната, тя седеше оклюмана и мислите й прескачаха между отминалите дни, месеци и години.  Разбира се имаше и хубави спомени. Минавайки по край  тях, горчивината в нея се стопяваше и една неочаквана ведрина променяше изпитото й лице.
– Ти си щастливка! – казваше старата и майка. – Имаш прекрасна работа и свестен мъж. Вярно, пътува много, но ти носи всичките си пари, да не говорим за и подаръците!
– Майко, ти да не би да завиждаш! – смееше се тя и усмивката не слизаше от миловидното й лице.
– Да така е, защото ако питаш мен, всяка жена би искала да е красива като теб и да върти ритуалната зала в младоженческият дом.
– Младите хора, които събирам са прекрасни. Радостта и надеждата просто извират от тях  и аз без да искам се зареждам от тяхното щастие. Музиката също става. Грамофонът със сватбеният марш на Менделсон вече го няма, но живата музика е незаменима. Само словото което чета всеки ден,  малко ме натъжава. Не знам кой го е писал, но според мен то е доста строго и звучи като тържествена клетва. Все пак те се женят, а не отиват в казармата.

После се случи това, което се случи…. Някакви чудаци, дали за да бъдат оригинални или за да разбият всички суеверия, бяха решили да се оженят в петък тринадесети, в тринадесет часа и тринадесет  минути.

Като неясна луна в тъмна нощ, седмицата се стопи и пристигна петък тринадесети.

През нощта Мойра сънува как някой настойчиво я предупреждава да внимава за нещо което можеше да се случи, но на сутринта тревожното чувство бързо се стопи в утайката на горчивото й кафе.

Неусетно стрелките на часовника се бяха завъртели и показваха тринадесет часа и десет минути. Тя беше почти готова, само оставаше да реши кои обувки ще и отиват повече. Претендентите и бяха пред нея. Първите, удобни с тъмносиня мека кожа и нисък  стабилен ток и вторите, любимите й  черни лачени с тънък грациозен като лебед ток.  Разумът я съветваше в полза на първите, но някакво пакостливо гласче настояваше в главата й да бъде секси и неотразима, именно с вторите. Бързайки ужасно, за да може точно навреме да застане пред младоженците, тя отвори вратата към полутъмният коридор свързващ нейният кабинет с ритуалната зала.  Стъпвайки накриво върху единственото стъпало тя полетя към твърдият бетонен под, като междувременно дългият й изящен крак, като кибритена клечка се счупи на две места.

След последвалата мъчителната отпуска и безкрайни болнични се оказа, че перфектната операция, която стопи спестяванията им, всъщност е несполучлива. Мойра започна да накуцва и един ден изхвърли всичките си рокли, като ги замени с панталони, които умело криеха изкривеният й отслабнал да неузнаваемост крак.

След шест месеца, по взаимно съгласие тя бе преместена в другия филиал  на обредите…… градските гробища.

Точно година след нелепата случка, тя се разведе с мъжът който искрено я обичаше. Това се случи, преди всичко поради обхваналата я параноя и съмнения, че в живота му има друга красавица, съответно притежаваща най-дългите и съблазнителни крака. Сърдит и обиден той си тръгна от живота й и семейния  апартамент, като последният остави на нея. Единственият им син не взе отношение, може би защото заедно със семейството си живееше на другият край на света.  Майка й не взе страна, но едва прикриваше скритото си недоволство.

След още няколко месеца, тя прибра при себе си дърводелеца от малката работилница в края на гробищата. Димитър или Митю както му викаха всички майстореше евтините сандъци с които най-бедните си заминаваха от този свят.

В един късен следобед, когато слънцето сякаш бе задрямало зад високите диви кестени, куцукайки тя завърши своята разходка пред вратата на същата работилница. От любопитство реши да надзърне вътре и внимателно отвори изкривената от влагата и годините дървена врата. В средата на дърводелната, осветявана от едно единствено замрежено от паяжини прозорче, видя грубо скована маса с готовия продукт на нея. В продълговат сандък скован от тънки летвички и пресован картон , прилежно боядисан с черна боя, скръстил напуканите си ръце лежеше дърводелецът. Единствено осезаемото му хъркане и празната бутилка от мастика  й попречиха да си помисли, че е напуснал този свят и то в собственото си творение.

 Вглеждайки се в ръцете му,  забеляза и очевидната липса на няколко пръста. Без много да се замисля  реши на момента, че именно той е нейната сродна душа. Въпреки любовта му към всички видове алкохол и разликата им от десетина години, тя държеше на него, най-малкото за да не остане отново сама със своите страхове и суеверия. 

Докато наблюдаваше  опряла чело в  прозореца ,как студеният източен вятър разпилява пожълтелите листа по улицата, тя си спомни денят в който се отказа и от любимите си разходки. Беше неочаквано топъл есенен ден, когато неусетно се отзова в малка странична алея. Поглеждайки  паметниците и красивите им малки порцеланови снимки тя осъзна цялата мъка и печал на този гробищен свят,приютил за последно десетки злощастни деца.

Бяха минали почти три месеца откакто отново остана без работа. С опънати нерви до скъсване, тя не понасяше никой около нея с изключение на Митю който през повече от времето кротко дремеше на кухненската маса до каната с вода и бутилката мастика.

Сякаш  светът бе решил твърдо да я дразни. Първо с преминаващите бръмчащи коли, второ с щъкащите като хлебарки непознати хора и  в добавка изникващите сякаш от нищото съскащи котки и проскубани улични помияри. Именно тогава в нещастната и глава като далечен спасителен фар, просветна идеята да се премести и заживее спокойно на село. Така в един от последните дни на така нареченото „циганско лято“, Мойра заедно с Митю и стария му и очукан като дръглив кон опел, пристигнаха пред заветната къща. В интерес на истината може да се каже, че тя я харесваше, дори повече от колкото искаше да си признае. Детските й спомени като наивни пиленца заподскачаха в изстрадалата й глава и тя започна неволно да се усмихва. Първата нощ прекара в дълбок и безпаметен сън, поради факта, че активно се включи в изпразването на бутилката със студените кристали. На сутринта с натежала глава, гледайки грозните голи клони на дървото точно пред нейния прозорец си пожела „онзи с косата“ да дойде и да я прибере за да изчезнат най после всичките й мъки и неприятности. Привечер седнала отново до прозореца тя разсеяно обгръщаше с поглед малката неугледна уличка в умиращата светлина на дългият сив ден. Изведнъж вниманието и бе привлечено от блестящо- черна лимузина. Стресната и удивена, тя си даде сметка, че това е най-луксозната катафалка, която бе виждала до този момент. Хората зад нея, по нищо не й отстъпваха със стилните си прически и скъпи тъмни костюми.
– Митьо, ела да видиш едно елитно погребение и то на нашата улица! – Силно се провикна тя.
– Не го вярвам – отвърна й той, с поглед вперен в празната си вече чаша и продължи за да не забрави мисълта си – защото скапаната ни улица е без изход!

Излизайки тичешком навън, Мойра невярващо завъртя главата си във всички посоки, после ядосано блъсна изкривената улична порта, която изскърца жално и едва се задържа на ръждясалите си панти.

Същата вечер и стана толкова самотно, че тя без причина се разплака и зави тревожно като ранено животно.

След като спря да хълца и малко се успокои, някакъв суфльор прошепна в главата й мисълта, че все пак трябва да си върне старата работа, най-малкото за да не скучае и мухлясва в това забутано село.

За да се върна, помисли си тя трябва да чета написаното гладко и уверено, без никакви вълнения и емоции. За тази цел тя трескаво нахвърли върху парче амбалажна хартия, десетина утвърждаващи изречения за добротата и незаменимите качества на предполагаемият покойник. След като запали единствената свещ, която и беше под ръка, тя загаси осветлението и приседна на леглото до хъркащия човечец. Започна да чете, отначало неуверено, но постепенно все по- добре. Свърши и започна отново. По някое време заспалият мъж престана да хърка и промърмори на сън: – Не, не… Не съм съгласен!

Стресната, Мойра усети, че някой в тъмното я наблюдава.

Късно през нощта най-после тя реши да легне до хъркащият си квартирант. Макар и шумно топлото му тяло я успокои и тя наистина заспа.

Събуди се трепереща и след като установи, че студът идва от вкочаненото тяло на бившият дърводелец, зави като ранено животно.
– Вземи се в ръце и спри да цивриш! – Дълбокият дрезгав глас, или по скоро шепот идваше от малката и неугледна кухня. – Беше му време, а и ти знаеш, че всичко е въпрос на време!
– Кой е там? – С разтреперен от вълнение глас промълви Мойра.
– Защо питаш, когато много добре знаеш отговора!
– Да прав си, знам кой си и за какво си дошъл!
– Може и да си права, а може и да не си! Какво ще кажеш да хвърлим едни зарове и да видим кой ще спечели.

Видимо притеснена , но с някакъв безумен блясък в очите Мойра извади от една мухлясала кутия две очукани и потъмнели от годините зарчета.
– Аз, разбира се, като гостенин ще ги хвърля първи. – След което една изящна абаносова ръка с професионално майсторство и лекота ги изпрати по една безкрайна дъга на кухненската маса.

Първото кубче спря рязко, сякаш някой му удари невидими спирачки и шестицата просветна за миг със своята си вътрешна светлина. Второто зарче, след като направи един виртуозен пирует, започна да се върти безкрайно, като някакъв луд пумпал. В крайна сметка това изпълнение приключи с една нова шестица, която за съжаление на гостенина се задържа само за миг и се превърна в петица.
– Това не е възможно! – Повиши глас гостенинът. – Както и да е! Сега е твой ред ….. хвърли шестици и света е твой! – Завърши той, с престорен глас.

Мойра стисна трескаво зарчетата и с трепереща ръка ги запрати на масата. Гледайки двете шестици, неканеният й гостенин с възмущение извика:
– Мойра ти отново ме измами!
– Не съм, просто ги пуснах!
– Не говоря на теб глупачке! А на другата, която редовно ме прецаква!

В следващият момент трептящата светлина на свещта угасна и тя затвори очи.
– Шефке извинявай, но всички отдавна са готови и само си зяпат часовниците!
– Кои всички и колко е часа? – Премигвайки объркано прошепна Мойра.
– Ами, шантавите младоженци, дето искат да се вземат точно в тринайсетата минута.
– Така да бъде, но да не предизвикваме съдбата – странно усмихната и вече спокойна, Мойра погледна към подчинената си колежка, докато едновременно обуваше удобните си обувки с ниския ток и връщаше часовника с една минута назад.

302 Views
error: Content is protected !!