Замръзналото езеро

Замръзналото езеро

Глава 2

**Зорница**

Това недоспиване наистина ще ме довърши. Май хубаво трябва да преосмисля някои от навиците си. Снощи пак заспах ужасно късно, заровена в книги за митологии и народни вярвания и отново не намерих нищо ново по темата с водните духове. Всичко на което попадам е главно за самодиви като тук-там бегло се споменава за водници и водни духове. Струва ми се, че доникъде няма стигна само с книги. Може би ще е най-добре да питам някой да ми разкаже нещо.

‒ Хеееей, днеска си голяма свежарка! Какво е станало? ‒ подвикна ми Вели, след като се засякохме пред училище.

‒ Нищо, просто се наспах. Да не повярваш!

‒ О, значи си се отказала от дебненето на водния принц?

‒ О, не. Ще го преследвам до дупка, докато не разбера каквото ме интересува ‒ казах аз засмяна като все пак се огледах дали не е наоколо. ‒ Просто попитах дядо ми дали може да ми каже нещо повече от това, което пише в книгите.

‒ Аха, и какво ти каза? Даде ли ти някакви насоки за какво да гледаме? ‒ попита Вели.

‒ Да, разказа ми куп интересни неща. Каза ми, че водните същества са много добри певци, мелодични са и имат много омайващ глас. Което е обяснимо ‒ всеизвестни са легендите за морските сирени, които примамват моряците към гибел с омагьосващите си песни. И тогава се сетих за онзи ден в кафенето, когато се виеше онази опашка от обезумяли момичета. Всички като че ли бяха в нещо като транс, изпълнени с благоговение към нашия обаятелен съученик.

‒ Да, но тогава не помня да е казвал нещо. Той просто седеше на касата с каменното си изражение и красеше заведението ‒ каза Вели леко замечтано. ‒ Не съм го чувала да говори много, камо ли да пее.

‒ Ами значи, ето първата ни задача ‒ да проверим дали може да пее и ако може, как се отразява това на околните ‒ казах аз решително.

‒ Ама чакай малко, аз се шегувах като питах за насоки. Не се учудвам, че наистина ми даде такива, но няма как да стане. Не може просто така да преследваме човека и да го наблюдаваме като някакъв обект. Откачено е!

‒ Така като го кажеш, наистина звучи откачено. Но нямам предвид да го преследваме до къщата му и да го гледаме докато спи или някаква подобна щуротия. Просто ще му хвърляме едно око в часовете да видим дали има някакво специално влияние върху околните.

‒ Ох, не знам, човек. Пак е доста откачено… ‒ Вели звучеше все по-малко убедена.

‒ Хайде, де. Мооооля теее! ‒ примолих се аз. ‒ Ти нали имаш повече часове по музика и си повече на „ти“ с останалите момчета. Те може да са забелязали нещо особено.

‒ Единственото, което са забелязали е това, че всички момичета зяпат само въпросния, а останалите дори да се опитат, нямат никакъв шанс.

‒ Ето, това пак е следа. Само момичетата ли са привлечени от него или по принцип хората го харесват, въпреки студенината му?

Вели въздъхна.

‒ Ох, няма да ме оставиш на мира, нали?

‒ Напълно възможно ‒ казах с миловидна усмивка.

Звънецът ни напомни, че е време да влизаме в час. Уговорихме се да се видим в голямото междучасие, за да си разкажем дали сме забелязали нещо. Сигурна съм, че Вели ще направи това, за което я помолих. Само се прави, че ú е странно, но през годините сме правили много по-откачени неща, от това просто да наблюдаваме дали красивото момче от нейния клас не владее някакви специални сили.

Тъкмо се разделихме и Вели се качи към класната си стая, когато забелязах въпросният да върви важно към главното стълбище, сякаш въобще не го интересуваше, че закъснява за час. Преди да се качи по стълбите обаче, се отби до фонтана. Натопи ръка и с бавни, грациозни движения освежи лицето си и навлажни косата си. Постоя до фонтана около 10 минути, играейки си с водата и сигурно си мислеше, че никой не го вижда, защото дворът беше напълно празен. Не знам дали и аз не полудявам вече, защото колкото повече го гледах, толкова по-красив ставаше. Като че ли преди да стигне до фонтана и да намокри лицето си, изглеждаше някак унил и уморен, а кожата му беше някак сивкава. А след освежаването, лицето му сякаш засия, а косата му стана бляскава. И така, докато си го зяпах, забелязах първото странно нещо ̶ стори ми се, че ръката му като че ли се уголеми и стана зеленикава и лъскава като кожата на жаба. За съжаление бях прекалено далече, за да съм сигурна какво виждам. А трябва да разбера!

Изчаках да стигне стълбите и да ме забележи, за да му помахам.

‒ Добро утро! Как си? ‒ казах с най-кокетния си глас.

‒ Добро утро. Благодаря, добре ‒ отвърна той сухо, без дори да ме погледне.

Трябваше бързо да измисля нещо.

‒ Извинявай, може ли да ми помогнеш да стигна до класната си стая, защото вчера си навехнах глезена и ужасно ме боли ‒ примолих се аз.

‒ Съжалявам, бързам ‒ каза той студено и почти беше вече влязъл във фоайето.

‒ Моля те, много ме боли! Едвам изкачих стълбите.

Той спря и с дълбока въздишка се обърна към мен. Лицето му наистина сияеше, косата му беше влажна, а зелените му очи блестяха като елмази. Аз се бях опряла на перилото на стълбището сякаш ме боли единия крак и с фалшиво накуцване се подпрях на него. Той извади ръце от джобовете си, за да ме подхване, но освен, че бяха мокри и студени, нямаха други особености. Все пак наистина ме придружи до кабинета по биология, където ми беше първия час. Остави ме пред вратата и без да казва и дума се запъти към неговия си кабинет.

Пак ударих на камък! Надявам се Вели да забележи нещо по-конкретно в него до голямото междучасие.

Замръзналото езеро

**Велислава**

Боже! Понякога наистина не мога да се начудя на Зори. Откъде идва тази нейна енергичност да се занимава със странични неща? Признавам, че ми се струва малко обсебена и леко прекалява с тези свръхестествени истории, но пък и се възхищавам за отдадеността й по дадената тема. Захване ли се с нещо интересно, не го оставя, докато не го докара до край. Така е и с този сега. Няма да остави момчето на мира, докато не се потвърдят шантави й подозрения.

Как винаги успява да ме убеди да съм част от подобни щури идеи, не мога да разбера.

Ето, седим в час по музика и той е с обичайното си кисело изражение и не обръща много внимание какво се случва около него. Две- три момчета се опитват да се закачат с него, замеряйки го с хартиени топчета и издавайки жабешки звуци, но той стоически ги игнорира.

‒ Георги и Сашо! Бихте ли продължили последния куплет на песента ‒ господинът по музика ги фиксира с острия си поглед.

‒ Разбира се, господине. Но искахме да разберем дали новия ни съученик също я знае. Нали е чужденец, може да му е непозната ‒ подсмихна се мазно Сашо и го шляпна по рамото.

‒ Всъщност, това е добра идея. Белослав, можеш ли да довършиш песента? По вашия край имате ли такива песни? ‒ обърна се господинът към красивия ни съученик, който го изгледа с досада.

‒ Не точно. Нашите са по-хубави ‒ отвърна невъзмутимо той.

Господинът се сепна.

‒ Можеш ли да ни запееш някоя? Интересно ни е с какво са по-хубави.

‒ О, не мога да го направя. Ще бъдете вцепенени, ако чуете песен от моя край ‒ каза Белослав с равен тон.

‒ Виж го ти, колко е важен! Народните песни са еднакви навсякъде. Какво се правиш на интересен, бе? ‒ подвикна му смотания Георги.

‒ Не, не. Всеки регион има своите специфики ‒ каза господинът. ‒ Ще се радваме да чуем песен от твоята родина.

Красавецът извъртя очи с досада.

‒ Добре, но само един куплет.

Моментално след като първия звук се отрони от устата му, всички зяпнахме като омагьосани. Не знам как да го опиша ‒ все едно времето спря и съществуваше само той и песента му. Мелодията завибрира в костите ми и го зяпнах като хипнотизирана. Всъщност, всеки от класа го беше зяпнал в захлас, дори и онези смотаняци Сашо и Георги. А господинът пък още малко и щеше да коленичи и да почне да му предлага дарове като на някакво божество.

След като приключи куплета, всички все едно се събуждахме от нещо като транс. Тръснахме глави и започнахме да се оглеждаме, сякаш бяхме забравили къде се намираме.

‒ Уау! Това беше… изключително! ‒ възкликна господинът и като че ли забелязах сълзи в очите му. ‒ Никога през живота си не бях чувал по-прекрасно нещо! Защо си крил този невероятен талант, момче?

‒ Защото това не е за фукане пред разни нищожни хора ‒ каза Белослав с видимо презрение в гласа, но въобще не ми пукаше. Исках просто да седя и да го зяпам до края на деня. А защо не и след това?

Звънецът за края на часа сякаш ни отрезви и всеки малко по малко се опомни. Разотидохме се, но господинът задържа Белослав, може би да му се порадва още малко или да го разпита откъде идва всъщност.

Най-накрая дойде голямото междучасие и нямам търпение да разкажа всичко това на Зори. Сигурно ще припадне от кеф, че може и да излезе права.

Прочетете 1 ГЛАВА