Замръзналото езеро

Щастливи сме да ви представим нов фентъзи литературен сериал от талантливата Девора Стоянова.
Можете да закупите нейната е-книга “Измами, лъжи и пънк” от тук.

Замръзналото езеро

Глава 1

**Зорница**

‒ Зори, хайде да се прибираме, миличка! Студено е! ‒ провикна се майка ми.

‒ Но, мамо… Ние тъкмо дойдохме. Искам още малко да поостана.

‒ Трябва да тръгваме, мила. Студено е и започва да се стъмва. Нали не искаш водните духове да те отвлекат?

От малка нашите ми разправяха всякакви фолклорни легенди за духове, вампири, върколаци и любимите ми водни духове. Мислеха си, че така ме плашат, но всъщност беше точно обратното. Като по-малка исках да стана ловец на свръхестествени същества и децата в училище ми се смееха, защото вярвах, че съществуват подобни създания. Но аз наистина вярвам. Нямам кой знае какъв опит в преследването им, но съм убедена, че съществуват. Копнея поне да зърна някое зъбче на вампир, някое привидение в тъмните ъгли на къщата ни. Да чуя виенето на върколак или да видя някой воден дух да снове около езерото, припявайки омагьосващи песни. С надежда чаках всяка вечер да се случи нещо интересно, но винаги оставах разочарована. Нищо вълнуващо не се случва в този малък град.

‒ Само още едно кръгче на езерото и си тръгваме. Става ли?

Къщата ни беше накрая на града и близо до нас имаше малък, буренясал парк с красиво езеро. През зимата почти всеки ден ходех там да се пързалям с кънки. Бях на 8 и никога няма да забравя този миг, когато най-накрая го видях.

Докато си правех последната обиколка върху солидния лед, сковал езерото и си упражнявах подскоците, се спънах в една бабуна. Така се пльоснах, че си натъртих коляното. Докато се изправях, забелязах някакво движение под леда. Реших, че ми се е привидяло, но след секунда видях лице на красиво момче, вперило очи в мен и зяпнало с уста. Потрих леда с ръкав няколко пъти, за да се уверя какво виждам и то наистина беше там. Големи зелени очи и тъмнозелена коса, от която стърчаха водорасли. Не мога да опиша радостта си в този момент. Просто стоях там и зяпах. Майка ми вече се беше засилила към мен, за да види как съм и веднага започна да се тюхка като видя коляното ми, но аз тотално бях забравила за него. Зяпах като омагьосана привидението под леда. Момчето ми се усмихна, помаха ми и като че ли започна да се отдалечава. Аз започнах да удрям с юмруци по заледената повърхност, за да го накарам да остане.

‒ Чакай! Не си тръгвай! ‒ виках аз, а майка ми вече ме гледаше стреснато, чудейки се какво ме е прихванало.

‒ Видях момче под леда! Приличаше на воден дух! ‒ извиках аз и посочих мястото където го бях видяла, но вече го нямаше.

‒ Хайде, Зори, стига толкова! Погледни си крака! ‒ завайка се майка ми.

‒ Ама аз видях… видях воден дух… Изчакай само малко. Може пак да се появи ‒ примолих се аз, но този път не се получи. Майка ми ме вдигна от леда и ме отведе вкъщи.

Оттогава нямам мира. Най-накрая зърнах нещо необикновено и интересно. Всички ми казваха, че ми се е привидяло и че вече прекалявам с приказките за митични същества, но аз съм сигурна какво видях. Много пъти след това ходих на езерото с надеждата да го видя отново, но той така и не се появи. Но аз няма да се примиря докато не го намеря.

Замръзналото езеро

**Зорница**

8 години по-късно

‒ Зори… Зори, събуди се!

Усетих съседката ми по чин да ме ръчка в ребрата.

‒ Изправи се. Госпожата те гледа.

Внезапно се сепнах и рязко се изправих. Явно пак бях заспала в час. Този път по история. Но звънецът ме спаси точно навреме, преди госпожа Красимирова да успее да ме смъмри. Станах и прозявайки се, успях да се слея с тълпата, юрнала се към вратата, избягвайки острия ú поглед зад очилата с рогови рамки. След като успяхме да се измъкнем, двете с Вели седнахме на обичайното си място за обяд ‒ на пейката под една бреза.

‒ Сериозно, трябва да престанеш да си лягаш призори. Очевидно не ти влие добре ‒ укори ме Вели. ‒ А и мислех, че си спряла.

‒ Да, но тази нощ беше пълнолуние. А точно тогава излизат всички нощни същества ‒ разтърках сънено очи аз.

‒ И видя ли нещо?

Аз отвърнах на многозначителния ú поглед и заявих:

‒ Знам, че всички ме мислите за луда, но наистина съм по следите на нещо.

‒ Да, чудовището от Лохнес, което се е заселило в нашето езеро ‒ засмя се саркастично Вели.

‒ Казах ти вече, че е воден дух! Няма какво друго да е! Изучих всички легенди във всички митологии по света и следите, които намирам съвпадат само с това.

Приятелката ми не каза нищо. Само сведе глава и започна да си рови в чантата.

‒ Едновременно ти се възхищавам и ти се чудя как може да преследваш нещо, което си видяла бегло и то преди толкова време ‒ каза Вели докато разопаковаше сандвича си.

‒ Нямаше да го правя, ако не бях сигурна, че наистина има нещо там ‒ настоях аз.

‒ Момичетата на нашата възраст трябва да се оглеждат за други субекти, според мен ‒ каза тя като се подсмихна и посочи с брадичка към една група момчета, събрали се на игрището за баскетбол.

‒ Знаеш, че не си падам по потни здравеняци с бръснати глави ‒ извъртях очи аз.

Вели се засмя. След като си преглътна залъка, посочи в обратната посока.

‒ Добре, де. За теб, може би, е онзи там. Нов е и е супер странен ‒ кимна към момчето, което седеше близо до фонтана в долния край на двора. Беше си потопил едната ръка във водата, а с другата държеше книгата, която четеше. От време на време прокарваше мократа си ръка през лицето си, сякаш за да отмие нещо. И преди го бях виждала, но не съм си говорила с него. Всеки път когато го засека, изглежда толкова начумерен, че да те е страх да го заговориш. Наистина се държеше странно, но някак очарователно странно.

‒ Постоянно го прави ‒ каза Вели.

‒ Кое?

‒ Не си ли забелязала, че постоянно трябва да е близо до вода. Сякаш е някакво земноводно, което често трябва да мокри кожата си, за да не изсъхне.

‒ Така ли? А ти как си забелязала това? ‒ погледнах я аз с повдигнати вежди.

‒ Е, човек трябва да е сляп, за да не се загледа по такова апетитно парче ‒ отвърна тя като го зяпна.

Действително момчето изгледаше много добре ‒ сияйна светла кожа, големи зелени очи, тъмна, чорлава коса, която като че ли имаше зеленикав оттенък на слънце. Имаше невероятно изсечени скули и изящни, издължени крайници.

‒ Момчетата в нашия клас му викат Земноводното.

‒ Това пък защо?

‒ Отдавна вървят едни слухове, че ловил живи насекоми с уста и ги ядял. А също и че понякога имал ципи между пръстите.

‒ Я стига глупости! Кой би измислил подобни тъпотии ‒ възмутих се аз.

‒ Знаеш ли какво? Защо не го провериш? ‒ Вели внезапно се обърна към мен.

‒ Какво искаш да кажеш?

‒ Хайде, де. Звучи точно като по твоята част. Не ти ли изглежда поне малко подозрителен? ‒ сръчка ме тя.

Аз повдигнах рамене. Разбира се, че изглеждаше подозрителен. Имаше някакво невероятно обаяние и магнетизъм, заради които не можех да отклоня поглед от него. Поех дълбоко въздух и се изправих. Изтупах дрехите си и се запътих към него.

Замръзналото езеро

**Белослав**

‒ Какво четеш? – чух някакъв тънък глас и свалих книгата си.

‒ И да ти кажа няма да разбереш. Какво искаш? ‒ попитах момичето пред мен.

‒ Може ли да седна при теб?

‒ Защо?

‒ За компания. Виждаш ми се самотен ‒ каза нахалното момиче.

‒ Благодаря, но няма нужда ‒ отвърнах студено и отново вдигнах книгата пред лицето си с надеждата, че това ще я откаже и ще си тръгне.

Омръзнало ми е от досадни, нахални човеци. Откакто дойдох тук преди няколко месеца, не минава и ден без някой да се опита да ме забърка в малоумните си интриги или да ме заговори. Мислех, че достатъчно съм се постарал да ми личи, че не искам да имам нищо общо с никого. Имам си далеч по-сериозни проблеми от това да се притеснявам кой какво разправя за мен и още по-малко кой кого харесва или мрази. Минаха около пет месеца откакто напуснах дома си. Трябваше да избягам, за да имам възможност да се върна и да поправя нещата. Посъветваха ме да си намеря прикритие, за да е по-трудно да ме открият. Затова сега се правя на прилежен дванадесетокласник. Дванадесетокласник, моля ви се! До там ли стигнах, да се преструвам на незрял пубер, за да си спася кожата?!

Тотално игнорирах момичето седнало до мен, но то като че ли нямаше намерение да се махне.

‒ Не можех да не забележа, че често сядаш край фонтана и плискаш лицето си. Интересен навик, но бих те посъветвала, да ползваш чешмата в тоалетната, ако искаш да се освежиш, защото тази вода не е много чиста.

‒ Благодаря за информацията. Приятен ден! ‒ станах и си тръгнах. Нахалното момиче остана да седи там безмълвно. Само дано не ме последва. Беше време за следобедната ми молитва на езерото.

Замръзналото езеро

**Зорница**

‒ Какво стана? ‒ попита Вели, след като видя, че той си тръгна.

‒ Определено е странна птица. Държа се доста дръпнато, сякаш му мислех злото ‒ отвърнах аз леко засегната.

‒ Е, това е обичайно за социопатите. Забеляза ли нещо друго?

‒ Освен харизматичното му излъчване, не. Но съм сигурна, че има нещо и ще разбера какво ‒ казах аз решително.

Часовете свършиха и учениците от първата смяна започнаха да се сменят с тези от втората. Вели се запъти към портала, но аз я дръпнах за ръката по средата на пътя.

‒ Да се отбием за малко в библиотеката.

‒ Ох, пак ли?! ‒ въздъхна тежко Вели. ‒ Преди два дни бяхме там. Толкова бързо ли четеш?

‒ Само за малко. Моля те! ‒ примоли се Зори.

‒ Така каза и предния път и ни отиде целия следобед.

Приятелката ми извъртя очи с досада и ме последва до дъното на коридора на първия етаж, където беше училищната библиотека. Беше отворено, но за нещастие на Вели, библиотекарката я нямаше и се наложи да почакаме около 15 минути. През това време си харесах още 3 книги за митове, легенди и народни вярвания и ги прибавих към купчинката си. Не трябва да ми попада свободно време в библиотеката, защото може да я обера до шушка.

‒ Не мога да ти се начудя! Кога намираш време за всичките тези книги, заедно с планината домашни, които ни дават? ‒ попита Вели с повдигнати вежди.

‒ Когато има желание, има и начин. Нали знаеш? ‒ усмихнах ú се многозначително.

След като библиотекарката най-накрая дойде, си взех камарата заделени книги и с Вели се насочихме се към близкото кафене. Не се бяхме отбивали там известно време и доста се учудихме когато заварихме необичайно дългата опашка на касата. Всички чакащи, повечето от които бяха млади момичета, като че ли се намираха под властта на някакъв транс, защото се бутаха невъздържано да стигнат по-скоро до продавача. Спогледахме се въпросително и заобиколихме вълнуващата се тълпа, за да видим каква е причината за това вълнение. За наша изненада се оказа, че онзи странен красавец, с когото се бях опитала да говоря днес беше на касата и се опитваше да се оправи с буйната тълпа.

‒ Моля, не се блъскайте! Всеки ще бъде обслужен ‒ провикна се колегата му.

‒ Какво ги е прихванало тези хора? ‒ възмутих се аз.

Вели въздъхна.

‒ Е, не мога да ги виня. Честно казано, и аз бих прескочила тезгяха заради него ‒ каза тя с дяволита усмивка.

Наредихме се на опашката, обаче не след дълго хърбавият колега на красавеца застана на касата, за да се оправи по-бързо с клиентите, а него прати да отсервира масите. След тази смяна се чу единодушно негодувание.

‒ Не е честно!

‒ Искаме високия красавец да ни обслужи! ‒ провикна се едно момиче.

Все пак, след цялата тази неразбория, успяхме да си вземем по една кόла и да се настаним на маса до прозореца без тежки произшествия.

‒ Вярно, че ти казах да се огледаш малко за интересни обекти от мъжки пол, но не го зяпай така директно ‒ подхвърли ми Вели.

‒ Не го зяпам! Чудя се!

‒ Знам какво се чудиш! Какъв ли вкус имат устните му? Колко ли е мека косата му? ‒ подсмихна ми се Вели.

‒ Не е това! По-скоро ми изглежда познат от някъде.

‒ Сега само не ми казвай, че е онова момче, което си видяла под леда като малка!

‒ Няма как да съм сигурна, разбира се. Но определено имам чувството, че съм го виждала някъде ‒ казах замислено и отпих от кóлата си.

‒ По-добре престани да се занимаваш с това прокълнато езеро. Кой знае колко трупове на мафиоти са заровени там и какво ли още не.

‒ Не е прокълнато! Всичко си беше наред преди онзи инцидент с момчето, което се удави. А дори и след това не разбрах защо го заклеймиха като такова. И аз щях да се удавя там като малка, не помниш ли? ‒ възнегодувах аз.

‒ Абе и преди не беше кой знае колко приветливо, но сега ми изглежда направо зловещо. Сякаш самите дървета ти блокират пътя с гъстите си клони, а ако все пак стигнеш до самото езеро се чува едно зловещо свирукане, все едно вятъра те предупреждава, че мястото ти не е там ‒ Вели потрепери демонстративно.

‒ Прекаляваш с драматизма ‒ присвих очи аз. ‒ Знам, че беше преди около 8 години, но го помня сякаш беше вчера. Миловидно детско личице с любопитно изражение, което протягаше ръка към мен през леда.

‒ А може и да си си ударила главата след като си паднала и това да е просто някакво привидение, халюцинация ‒ подхвърли небрежно Вели като търсеше сламката си с език. Беше твърдо решена да не ми вярва.

‒ Ти си привидение! ‒ възкликнах аз подигравателно. ‒ Казах ти, че ще разбера какво е!

След тези думи стоварих на масата една от дебелите книги, които бях взела от библиотеката.

‒ Каква е тази тухла?

‒ Митология на славянските народи ‒ отвърнах аз и разлистих книгата.

‒ Кoгато бях малка дядо ми разказваше, че като млад бил видял красива жена в бяло, когато една вечер замръкнал в гората ‒ сподели Вели. ‒ Още тогава не му вярвах и смятах, че си измисля, но явно хората наистина са вярвали в такива неща.

‒ Естествено, че са вярвали! По този начин са си обяснявали света около себе си. Природните феномени, климатът. Опитвали са се да превърнат хаоса в космос ‒ казах аз разпалено.

‒ Няма нужда да се вкарваш в подробности ‒ отвърна Вели и отпи от кόлата си.

Аз я изгледах с присвити очи. Вели по принцип си падаше по съвсем различен тип неща и ученето не беше от тях, но държах да я образовам в тази сфера. Ако не за друго, поне да знае за какво говоря. И аз обичах да си говорим за момчета, сериали и дрехи, но честно казано, бързо ми омръзваше. Нямаше да е зле от време на време да имаме и малко интелектуални занимания.

Докато си говорехме с Вели, мернах момчето от по-рано. Бършеше отсрещната маса с каменно изражение. Направи се, че не ме вижда като бързо погледна в друга посока.

Аз се наведох към книгата си, но секунда по-късно чух нещо да пада и отново погледнах в същата посока. Момчето бе бутнало една чаша и останалата вътре лимонада се беше разляла. Вместо обаче да я забърше, момчето махна с ръка над мокрото петно и течността заигра по масата и пропълзя обратно в чашата. След това младежът продължи работата си, мислейки, че никой не го е видял, но аз го видях и ченето ми щеше да удари масата.

‒ Видя ли? Видя ли? ‒ развълнувано потупах приятелката си по ръката.

‒ Какво?

‒ Разлятата лимонада се върна обратно в чашата.

Вели се обърна да погледне, но вече беше изпуснала момента, а момчето се беше преместило на друга маса.

‒ Да, виждам, че е готин, но не го зяпай така, защото започват да ти се привиждат неща.

‒ Казвам ти, той разля лимонада и вместо да я забърше, я накара да се върне в чашата ‒ настоях аз.

‒ И сега какво? Да не е повелител на лимонадата ‒ пошегува се Вели.

‒ Не, но на водата, може би… ‒ започнах да прелиствам книгата си. ‒ Ето, водни духове ‒ посочих страницата с изображение на човекоподобно същество, цялото облечено в зелено.

„Местообитанието на водните духове е около водоизточници ‒ блата, езера, бентове и воденици.“ ‒ зачетох аз. ‒ Нали каза, че постоянно седял край фонтана в училище? Вечноиграещ си с водата, мокрейки лицето си? ‒ изгледах приятелката си многозначително.

Вели извъртя очи.

„Сред различните славянски народи това свръхестествено същество е познато под различни имена и образи – воден дух, водник, стопан-пазител. Женският еквивалент на това същество са русалките, водните деви и самодивите. Съществува вярване, че водниците живеят на дъното в каменен дворец, заедно с жена си и децата си. Най-разпространената представа за водните духове е прегърбен старец в овехтели, зелени дрехи с дълга брада, подпухнали тяло и лице, с пояс от водорасли и шапка от рибарска мрежа.“

‒ И сега какво? Значи не стига, че е митично водно същество, но и е открил тайната на младостта? ‒ подхвърли Вели саркастично.

‒ Не е задължително. Понякога може и да е красив момък в зелени дрехи ‒ поясни аз.

‒ А пише ли нещо за контролиране на водата? ‒ попита Вели.

‒ Разбира се. Водните духове са въплъщение на водната стихия и умеят да я контролират. Обаче на сушата би трябвало да са слаби и да нямат никакви сили… ‒ втренчих се аз в пространството пред себе си. ‒ Ама това няма никаква логика ‒ въздъхнах тежко и се проснах на масата.

Вели само ме потупа по главата и след като глътна последната си глътка кóла, каза:

‒ Е, аз ще те оставям с размишленията ти за фантастични водни принцове. Имам час за зъболекар.

‒ Добре. Аз ще остана още малко ‒ кимнах ú аз.

‒ Само не се отплесвай прекалено много ‒ предупреди ме тя и ми намигна закачливо.

‒ Няма, спокойно.

Съпроводих приятелката си с поглед докато излизаше и след това отново се върнах към заниманието си. Изказването на Вели за водните принцове някак се заби в съзнанието ми и се замислих. Дали пък това, че той контролираше водата означаваше, че наистина е някакъв специален вид воден дух? Но има ли такова нещо? По книгите никъде не бях срещала подобно нещо като различни видове водни духове. Всъщност митологиите са крайно неизчерпателни по тази тема. Повечето са пълни с разкази за вампири, змейове и самодиви.

Но все пак, възможно ли е този харизматичен младеж да е величайша особа с власт над водата дори извън местообитанието си или всички са прави и вече започвам да откачам?

Изведнъж усетих иглички по врата си. Вдигнах поглед към тезгяха и забелязах, че красавецът ме гледаше с присвити очи. Долових странна хладина в погледа му и студени тръпки полазиха по гръбнака ми. В следващия момент чух трясък. Хилавото момче, което беше на касата по-рано, бе изпуснало няколко порцеланови чинии на пода. Отнякъде се беше появил мъж с прошарена коса на средна възраст, който хокаше кльощавелкото за направената поразия. Заслушах се в разправията и, улисана в случващото се, съвсем не забелязах клатушкащата се чаша с полуизпита кόла на масата. Обаче успях да реагирам на време като светкавично дръпнах разпадащата се книга от библиотеката от пътя на разливащата се, лепкава течност.

‒ Какво беше това?! ‒ казах си. ‒ Дори не съм докосвала чашата си в близките 5 минути и масата е напълно стабилна…

Обходих с поглед помещението, за да зърна мистериозния красавец, но той като че ли се беше изпарил.

***

Замръзналото езеро

**Разказвач**

‒ Сър, сигурен ли сте, че онова нахално човешко момиче не ни е проследило?

‒ Да, сигурен съм.

Красивият младеж вървеше по тесен, прашен път към занемарения парк накрай града редом с младолик мъж.

‒ Според мен, днес спокойно можехме да пропуснем молитвата. Погледнете това слънце. Кожата ми се накъдри като водорасло! И вашата е започнала да изсъхва – недоволстваше мъжът след като придърпа по-надолу голямата качулка на белия си суичър.

‒ Необходимо е да се казва молитва всеки ден в определените часове и ти много добре го знаеш! ‒ скастри го младежът.

‒ Пределно ми е ясно, сър! Но част от работата ми е да ви опазя невредим.

‒ Ако няма къде да се върнем, всичките ти усилия ще бъдат напразни ‒ каза сухо момчето.

Продължиха да вървят по пътя, докато най- накрая не достигнаха до разклонението за парка. Свиха по чакълестия път и навлязоха в западналия парк, където усетиха приятна хладина да освежава запотените им лица. Отправиха се към недалечното езеро по една тясна пътечка, заобиколена от високи треви и целогодишни широколистни дървета, които хвърляха плътна сянка. Тук като че ли въздухът беше по-различен и двамата мъже започнаха да дишат някак по-спокойно, не така тежко както досега. След като достигнаха езерото въздъхнаха облекчено. Водният басейн беше сгушен между дърветата в долчинката. Двамата се доближиха до самия бряг на езерото, където нежните вълнички работеха по заглаждането на околните камъчета чакъл.

‒ Най-накрая! Водната шир! ‒ възкликна младоликият мъж, пльосна се по колене във водата и започна трескаво да плиска лицето си и да мокри тялото си.

‒ Лорд Ермолай, овладейте се! ‒ младежът го стрелна със строг поглед, съблече дрехите си и се събу. Кожата по стройното му тяло наистина беше болезнено изсъхнала и на места се белеше.

Момчето навлезе в езерото докато водата не стигна до средата на бледите му бедра, след което коленичи с двата крака на пясъчното дъно и седна. С отмерени движения загребваше вода и плискаше тялото и лицето си. Накрая разтърка очите си и прокара пръсти през гъстата си тъмнозеленикава коса. Блажена усмивка се разля по лицето му. След това затвори очи и сключи ръце пред гърди като за молитва. Започна да шепне напевна молитва. Шепотът като че ли изпълни цялото пространство около езерото. Беше съвсем тих, но човек можеше да усети как вибрира в костите му и кара умът му да се замае. Сякаш всички шумове наоколо заглъхнаха и се чуваше единствено мелодичния шепот, леещ се от тънките устни на младежа.

‒ Лорд Ермолай, бихте ли се присъединил? За вас остана втория куплет от молитвата ‒ каза младежът подканващо и дари младоликият мъж със стоманен поглед, пред който нямаше как да не се подчини.

Мъжът се затътри към мястото, където беше господарят му и с видимо нежелание зашепна напевната молитва. Пространството отново се изпълни с плътния мелодичен звук и сякаш листата на дърветата завибрираха с честотата му.

Красивото момче и младоликият мъж завършиха ритуала като отново наплискаха лицата си и взаимно поляха главите си, продължавайки с благозвучния шепот. След това се потопиха изцяло под водата като цели 20 минути не си поеха дъх. Изплуваха чак на брега и седнаха на чакъла, позволявайки на вълните да плискат краката им.

‒ Мога ли те питам нещо, Ермолай? ‒ попита момчето след няколко минути съзерцание на спокойните води на езерото.

‒ Разбира се, господарю!

‒ Защо се опита да съсипеш книгата на онова момиче в кафенето? ‒ момчето се обърна към младоликия мъж.

‒ Не забелязахте ли колко е нахално и как се опитва да си вре носа където не му е работа? ‒ отвърна с неприязън мъжът. ‒ Пък и доколкото чух в тази книга пише доста неща за нас и други като нас. Като някакъв гримоар на съществата. Не знаех, че хората разполагат с подобно знание. Исках да я унищожа, за да спре да… разследва. Представете си, ако наистина разбере какви сме!

‒ Каква чудесна идея ‒ да я накараш да спре като собственоръчно използва силите си пред очите ú и докажеш, че наистина сме нещо различно от обикновени невзрачни хора ‒ възкликна саркастично Белослав.

Ермолай наведе виновно поглед надолу.

‒ Гледай да не се повтаря повече! Просто я остави на мира и не привличай внимание, става ли? След време като види, че няма нищо необичайно около нас, ще ú писне и ще се откаже ‒ каза Белослав със заповеднически тон. ‒ Хайде да тръгваме ‒ нареди младежът и се изправи. Кожата му вече не беше така съсухрена, а по-съживена и някак лъскава и гладка. А между пръстите му се забелязваха тънки, прозрачни ципи, които изчезнаха след известно време на сушата.