Даниел Венциславов – “Хаирсъзи”

Хаирсъзи

– Не бой се – рече Мирчо, дорде крачеше предпазливо към ранения елен.

От задния десен крак на животното стърчеше стрела. В края си имаше бели пера, а дървото бе нашарено в червено, синьо и златисто.

Момчето приклекна внимателно и подаде десница на елена, за да го подуши.

– Мале, че си красив – каза той, докато нежно галеше кафявата му власина, която се оказа бая по-мека, отколкото мислеше. – Ще боли, но моля те, дръж се.

Еленът надигна глава и го загледа с тъмните си очи, после па я постави на зелената тревица.

Мирчо притисна тялото му с лявата си ръка и почна да дърпа стрелата с дясната. Животното започна да рипа с крака и нададе болезнен вой, чието ехо изкънтя из Балкана.

Момчето бе само на четиринадесет години и не му достигна сила. Стрелата бе влязла дълбоко в бедрото на елена.

– Съжалявам – рече Мирчо и опита да го успокои, като го милваше по чутурата. – Ще опитаме пак – продължи той и запретна ръкавите на бялата си риза.

Постави крака си връз тялото, на раненото същество, и гепи стрелата с двете си ръки. Почна да дърпа, като тоз път използва цялата си снага. Стрелата почна да излиза леко, под болезнените стонове на елена. Баш преди да я извади от плътта, се чу най-силният вой на клетото същество, което наподоби човешки писък.

– Няма, няма– дума Мирчо, милвайки го. – Не шавай. Трябва да го намажем.

Той откъсна от белия равнец, дето бе цъфнал на няколко метра от него. Тури го на един камънак и го намачка с друг. Взе билковата каша и намаза раната на елена, който потрепваше, когато го докосваше.

Животното стана бавно и почна да се движи, накуцвайки. Кат` се раздвижи, накуцването почти не се забелязваше. Мина покрай един шипков храст, чийто червени плодове блестяха като скъпоценни камъни, и се обърна към момчето.

„Брей, че е `убав!“ Помисли си момчето, догде зяпаше как слънчевите лъчи на балкана да блестят през големите му рога, които мязаха на корона. Забеляза, че имаха повече от дванадесет разклонения. Васил му беше думал, че по разклоненията на рогата може да познаеш възрастта на елена. Този трябваше да е на пет-шест години.

Мирчо му махна, усмихвайки се, преди еленът да се стопи в горската зеленина.

Потегли към лагера, свирукайки. По пътя набра малко боровинки и мярна два сиви заека, които се изплашиха и се шмугнаха у храсталаците.

– Дека оди? – рече Стефан, без да го гледа, бъркайки яхнията.

– Помогнах на един ранен елен. Имаше забита стрела в крайника. Нáйдах боровинки.

– Турска стрела? – попита мъжът. Зад него водата в езерото изглеждаше тъмносиня, под последните лъчи на слънцето, което зайдеше зад хоризонта.

– Да.

– Дека оди, момче? Думай!

Мирчо зяпна гузно към земята и скри ръки в червения си пояс. Па̀ се бе отдалечил прекалено далеко, въпреки заръките на Стефан. Любопитството му бе прекалено силен враг, и винаги го побеждаваше. Обичаше да намира нови гледки, странни дървета, да наблюдава животните и да пълни шепи с горски плодове.

– Одих отвъд смърчовите гори. Саках да видя вѝсовете.

– Абе, Мирчо бе, нали ти думах да не одиш там! Опасно е! Я те заловят заптиетата,  я те проследят до лагера и ни изловят сите…

Момчето седна край огъня. Напрéжни пъти, Стефан не го бе хокал тъй. Очите му се напълниха със сълзи, които не успя да удържи, щото отново го бе разочаровал.

Мъжът остави дървената лъжица, когато чу хлипането на момчето. Не знаеше как да се държи с него. Беше загубил своя старец, когато беше дете, горе-долу на същата възраст, на която Мирчо бе остáл сирак, след като турците изклаха селото му. Чувстваше се отговорен за него от мига, в който го виде между труповете, в опожареното селище.

Вина го обля, че бе разстроил малкия, но трябваше да бъде твърд с него. Неговият баща казваше, че желязото трябва да се кове, докато е горещо.

– Не саках така да ти викам – Стефан беше мек по душа и не успя да остане съвсем твърд с Мирчо. – Обаче, да се не повтаря! Чуваш ли, момче?

Момчето кимна, докато бършеше сълзи с ръкава на ризата си.

– Ой, остави малкия! – каза Христо, дорде носеше дърва. В черния му мустак се беше заплела паяжина. – Ти пък кат‘ момчурляк, една бела не си направил?

– Сус, бре, Ице! И си изчисти мустака! – рече Стефан и се потърка по гъстата черна брада. Усети напрегнатост. В кръвта си, в земята, във въздуха – Трябва да се местим. Взимай всичко. Мирчо, и ти. Турците може да са наблизо. Дека е оня?

– Васко се къпе у езерото. А тая тежкотия? – попита Христо, сочейки откраднатите сандъци, дето бяха пълни с провизии.

– Ще го сберем по пътя. Сандъците ги покриваме с храсталаци. Ще се върнем за тях кат мръкне.

Тримата се захванаха с багажа.

– На място! – чу се вик зад гърбовете им.

Мъжете се обърнаха и разбраха, че са заобиколени. Девет заптиета в сини униформи и тъмночервени фесове. Десетият бе облечен в кърваво червена униформа, а на кръста му се поклащаше килидж. Изглеждаше наорлен, а усмивката му – самодоволна.

– Не смей! – извика турчинът с червено, дето глаголеше добър български, след като видя ръката на Христо, шаваща към ножа, запасан в пояса му.

Няколко от заптиетата бяха насочили лъкове, с опънати стрели, готови да ги пронижат. Стрелите бяха оцетени в червено, синьо и златисто, а перата им бяха бели.

– Хаирсъзите Стефан, Христо, момчето и… где е оня, другият?

На един дъбов клон над него бе кацнала жълтоклюна гарга, която любопитно въртеше глава и наблюдаваше случващото се.

– Нема друг. Само тримата сме. – викна Стефан.

– Не думай лъжи, ще ти резна езика. Где е Васил?

– Умре. Болен беше – рече Христо.

Стефан загледа турците и наоколо. Трябваше да има път за бягство.

– Тия на мене, не ми ги думай – каза Осман Мехмет и кимна с глава към един от неговите, който сграбчи Мирчо за дрехата. – Казвай, или момчето ще кърви.

– Остави го бе, изверг долен! – извика Стефан със свити юмруци. Целият разтреперан от яд, но се владееше. Не сакаше Мирчо да пострада. – Той е само дете. Пускай го.

– Дете, а, но го ползвате за стръв? Спирате каруците с провизии и ги обирате. Казвай где е или ще го заколим кат мръсно прасе, каквото е! – рече Осман и даде знак на едно от заптиетата, което извади кинжала си и го запря в гърлото на момчето.

Мирчо бе в уплах от засадата на турците, но допира на студеното острие до гърлото му го отрезви. Почна да хлипа. Нозете му станаха меки, като че оплескани със зехтин, и едва се крепеше прав. Представи си как острието минава през врата му и кръвта му почва да се плиска и напоява ризата му.

Спрял беше да слуша разговора, но усети как кинжалът се притиска по-здраво до вратлето му и загуби контрол над мехура си. Горещата урина се стече по нозете му. Панталонът му се намокри, чак до цървулите, но туй не го мъчеше сега. Чувството за вина го изяде напълно. Причерня му. Истинска поруха изтрещя в малката му главица.

Усети как натискът върху гърлото му отслабна. Завъртя се и виде стрела, дето стърчеше от гръкляна на турчина. Беше се забила отстрани на врата му и излязла от другата страна. От нея капеше кръв. Мъжът пусна кинжала и се сгромоляса на земята.

Втората стрела се заби в рамото на друго заптие, а третата бе насочена към Осман, който се отмести малко встрани и я избегна.

Васил изскочи от храсталаците с нож в ръка и го забоде в гърбината на оня пред него. Почна да тича подир турчина в червената униформа. Крясъкът от устата му прогони жълтоклюната гарга и тя хвръкна в небето, грачейки.

Осман извади сабята си и парира удара на Васил. Извади и кинжала, запасан изотзад, и го заби в гърдите на мустакатия мъж.

Васил пусна ножа си и се свлече на земята.

Атаката бе внесла смут у турците. Христо и Стефан се бяха нахвърлили върху близките до тях заптиета.

– Бягай, момче! – викна Стефан, но Мирчо не шаваше.

„Аз съм виновен. Аз съм виновен за всичко!“ – повтаряше наум.

– Бягай ти думам! Бягай, синко! – крещеше Стефан, борейки се с един от фесовете.

„Синко!“ – повтори си Мирко тихо наум. Стефан нивга не го беше зовал така.

Зрението му се проясни. Погледна мъжа, дето се грижеше за него в последните години, който сега го молеше с лице да бяга и да се спасява.

Сълзи изгаряха лицето му. Стисна юмруци и се втурна да бяга без да гледа назад.

Мъжът с червената униформа свирна. Няколко предупредителни стрели се забиха пред нозете на Стефан и Христо. Те пуснаха ножовете и вдигнаха ръце.

Осман се наведе към Васил, който все още бе в съзнание. Обърна го по корем и го дръпна за косата, докато гледаше Стефан в очите.

– НЕ! – изкрещя Христо, безпомощно.

Осман преряза гърлото на Васил с назъбения си кинжал, неизпускайки Стефан от поглед.

– Свобода… – прошепна Васил, преди очите му да загубят жизненост.

Осман пусна главата му, която се стовари глухо върху прашната земя и избърса кинжала си в бялата риза на мъртвия мъж.

Един от турците го попита дали да изло̀ви момчето. Мъжът с червената униформа му рече, че пикльото не е важен.

– Де е скривалището и де ще се проведе комитетът? – рече Осман.

– Не знаем – отвърна Стефан, треперещ от яд. – Нищо не знаем!

– Знае. Всичко ще си каже. Османската империя има начини, с които, както вие думате – и майчиното мляко ще си кажете.

– Затворете ни, мъчете ни – нищо няма да продумаме!

– Ооо, няма да ви затваряме. Ако не думате – ще ви бесим! Ей, на оня клон там ще ви бесим. И знае ли защо?

Стефан поклати незаинтересовано глава, докато се тресеше цял от гняв.

– Скривалището и мястото на срещата са само допълнение. Преди седмица убихте мъжа, дето караше каруца с провизии. Туй беше моя кръв – Салим. Бързаше да се прибере дома, задето жена му щеше да роди. Сетне, същата вечер – роди. Момиче – Салима, на баща си, чийто очи нивга няма да зърне!

Осман извика последните няколко думи, а очите му се навлажниха, дорде се пробваше да запази строгост и да се бори с яда си.

Стефан въздъхна и рече:

– Не сакахме да го убиваме, но той не се отказваше. Не сакаше да ни остави…

– Да ви остави? К‘во, просто да ви остави да откраднете що кара ли? Да го посрамите пред братята му? И за туй го убихте? Защото си вършил работата? Животни! Вие сте животни и ще умрете като такива.

Стефан преглътна горчиво. Мразеше турците, но бе отнел бащата на едно невинно дете и бе направил майка му вдовица. Не за това беше борбата му.

Осман рече на хората си да ги вържат, а последната дневна светлина гаснеше.

След часове мъчения, Стефан и Христо почти нямаха останали сили. Лицата им бяха целите в кръв, а телата им – нашарени в рани и синини.

– Водете ни, но нищо няма да продумаме – рече трудно Христо и заплю с кървава плюнка в лицето турчина до него. Онзи го фрасна.

– Виждам, за туй няма да ви водим никъде. С вашето безмълвие подписахте своя ка̀зън. Ще ви бесим на място, както ви думах – рече той и даде знак на мъжете си, които им поставиха примки на вратовете и метнаха въжетата около два дебели клона.

В тоз момент се появи нещо от храсталаците. Беше цялото у листа, бръшлян и клонки. На главата си имаше корона от бодили, а лицето му изглеждаше от дърво. Не беше високо, но беше заплашително и издаваше странни звуци.

Няколко от турците се отдръпнаха. Чуха се шептежи. Един от тях падна на земята и започна да лази назад. Осман остана на място и изучаваше съществото с поглед.

– Горският дух! Иде, за да ни спаси – каза Христо.

Стефан запази спокойствие, до колкото бе възможно, с примка около врата си.

Съществото тръгна подир турците. Вдигна ръка и я стисна. От пръстите му се стече кръв, осветявана от факлите и няколкото маслени фенера. Едно от заптиетата побягна, а останалите се дръпнаха назад.

Додето съществото гледаше на другата страна, Осман заходи зад него и го препъна. Когато се строполи, короната се търкулна, а от лицето му падна дървената маска.

– Мирчо! – викна Стефан.

– Хитро, но не достатъчно – каза Осман и се усмихна. – Вържете го.

– Само косъм да падне от главицата му, кълна се… – рече Стефан.

– О, не, няма да му правим нищо, но ще го оставя да гледа как се давите с въжета около вратовете. След туй – малка промивка на българщината и ще бъде един от хората ми. Ще го направим макина за убиване на хаирсъзи.

Осман се приближи и постави ръка на лицето на Стефан, който се извърна с погнуса.

– Виждаш ли, ти ми взе и аз ще ти взема.

– Проклетник – извика той и го заплю. – Мръсник долен! – продължи, опитвайки се да се освободи от въжетата, но без успех.

Осман даде знак на мъжете си. Стефан усети как всеки момент нозете му ще се отлепят от земята. Погледна Мирчо, който отново плачеше.

– Съжалявам, съжалявам. Аз съм виновен. За всичко – каза той, хлипайки.

– Не си. Аз съжалявам, че не успях да те опазя. Не забравяй родината си, синко… – нозете му се отлепиха от земята, а сълзите му паднаха в прахта. Усети как въжето болезнено се стяга около врата му.

Осман гледаше плачещите мъже, но не изпитваше съжаление. Това беше просто работа, но сега имаше и щипка мъст, дето се топеше като шекер по езика му.

От езерото се дочу песен. Сите мъже погледнаха натам и видяха дузина девойки, танцуващи и пеещи в плитчините. Бяха облечени в снежнобели рокли, с многоцветни пояси. Бяха дивни и леки като цветя. Сякаш се носеха в танца си над водата.

„Мале, каква прелест! Каква красота!“ – думаше си наум Осман, зяпнал към тях. Не бе виждал тъй красиви момичета и не бе чувал тъй харна песен.

Хората му стояха кат омагьосани. Без да се усетят, бяха свалили на земята българите с примки около вратовете.

Когато песната свърши, момите се приближиха. Очите на мъжете не можеха да се откъснат от тях. Един от турците преглътна тежко и се облиза жадно.

Осман усети нещо нередно, но неземната им красота не му даваше мегдан да мисли.

Момите изглеждаха чисти кат сутрешна роса. Всяка застана зад един от мъжете. Докоснаха ги нежно. Целунаха ги по бузите и им запяха нова песен, по-красива от предходната, а мъжете заплакаха от красотата на гласовете им.

Не след дълго песента свърши. Настана затишие. Проблеснаха остриета и тъмна кръв текна от турските гърла. Мъжете се строполиха в прахта. Държаха се за вратовете и се опитваха да спрат изтичащия от тях живот, освен Осман. Той знаеше, че умира и го бе приел, но копнееше още веднъж да зърне красотата на момата, чиято песен все още танцуваше в съзнанието му. Успя да се завърти и щом я видя – дъхът му секна. За последен път.

Момичетата освободиха Стефан, Христо и Мирчо. Една от тях, отиде до момчето и му даде ръка да стане.

– Благодаря ти – каза тя. – Ти спаси елена ми.

Тя се наведе и целуна момчето по челото, а то я гледаше с големите си кафяви очи, дето все още осмисляха що се бе случило.

Мирчо се усмихна и попи сълзите си, този път от радост.

Еленът се приближи и го подуши, а момчето почна да го милва по гърбината.

Момата даде знак на животното. Еленът се приближи до нея и с едно бързо движение се качи на гърба му.

– Чакайте – рече Христо. – С ваша помощ можем да освободим родината от натрапниците по земите ни.

Момата, която бе яхнала елена, се обърна и го погледна.

– Не се месим в земните дела – викна тя и потегли към гората.

Както се бяха появили ненадейно, тъй се и стопиха в тъмата на нощта.

Стефан прегърна Мирчо и двамата заплакаха. Христо се приближи и се присъедини.

Сабале погребаха Васил до езерото и му направиха кръст от два клона.

Мирчо отново не можеше да спре да плаче. Вина му тежеше на крехките плещи.

– Не бери грижа – каза Стефан. – Той умря, докато правеше туй, за дет живееш. Бъди силен. Помни храбростта му – направи пауза и се усмихна. – И помни всички щури думи за животните и растенията, с които ти напълни главуната.

Мирчо се усмихна леко, посъвзе се и кимна.

– Айде – рече Стефан и погледна момчето в очите. – Имаме среща на революционния комитет. Свобода!

– Или СМЪРТ! – викна Мирчо обратно.

Тримата тръгнаха през сърцето на Балкана. Мирчо се обърна към езерото за последно, видя елена, чийто рога мязаха на корона, и му махна за сбогом.

 

Даниел Даниелов Венциславов