Замръзналото езеро глава 3

Замръзналото езеро

3 глава

**Зорница**

‒ Видя ли?! Казах ти! ‒ възкликнах аз с блеснали очи. ‒ На мен пък ми се стори, че видях ципи на едната му ръка, но докато се приближи до мен вече бяха изчезнали.

‒ За това не знам, но има наистина омагьосващ глас ‒ каза Вели замечтано. ‒ Честно ти казвам, не исках да свършва онзи час по музика. Можех да седя и да го слушам до края на вечността ‒ въздъхна тя дълбоко, зяпайки го отдалече как се наслаждаваше на прохладата на сенчестия фонтан.

‒ Ехо, Вели? С мен ли си? ‒ размахах ръка пред лицето на приятелката си.

Толкова много ли се е отнесла?

Погледнах накъдето гледаше тя ‒ към фонтана, където красавецът си почиваше на сянка и, разбира се, едната му ръка беше потопена във водата и от време на време я прокарваше през лицето си.

Господин Христов, учителят ни по музика, се приближи и го попита нещо. Изглеждаше почти толкова развълнуван, колкото и Вели, ако не и повече ‒ имаше изключително широка усмивка и подскачаше с танцова стъпка. Белослав обаче, само го изгледа с досада, каза му нещо и господинът се врътна машинално и закрачи към входната врата вдървено, сякаш вървеше против волята си.

‒ Видя ли това? Какво ли му каза, че Христов се врътна така? ‒ зачудих се аз на глас, обаче Вели пак не ме отрази.

‒ Алооо, има ли някой? ‒ отново размахах ръка пред лицето ú, но нямаше никаква реакция.

‒ Вели! ‒ извиках и леко я плеснах по бузата.

‒ Ти да не ме шибна? ‒ стресна се тя.

‒ Така се беше отнесла, че въобще не ме отразяваше.

‒ Извинявай, не знам какво ми стана. Трябваше да го чуеш… Беше невероятно! ‒ възкликна тя.

‒ Сигурна съм, че е било! Не е честно! Все едно някаква вселенска сила ми пречи да разбера повече за него или да стана свидетел на нещо такова ‒ измрънках аз и положих отчаяно глава на масата за обяд. ‒ Интуицията ми направо откача когато стане въпрос за него. Почти съм сигурна, че има нещо особено, но ми трябват само няколко доказателства, за да съм абсолютно сигурна, защото вече и на мен ми се струва, че полудявам.

‒ Спокойно! Все ще откриеш нещо. Човек с подобен омагьосващ глас, определено крие някаква тайна ‒ потупа ме успокоително по главата Вели.

‒ Но нали и ти не вярваше?

‒ След днешната случка вече и на мен ми се струва подозрителен ‒ каза Вели като отново го погледна крадешком.

‒ Да влизаме вече. Няма смисъл да го зяпаме повече ‒ казах аз и започнах да събирам боклуците от масата.

‒ Имаме още няколко часа. Кой знае какво може да се случи дотогава ‒ намигна ми игриво Вели.

Благодарна съм ú, че се опита да ме разведри, но през остатъка от деня не се случи нищо интересно. Някак си бях сигурна, че така ще стане. Когато отчаяно търся нещо, никога не го намирам. Може би трябва да се отдръпна малко.

‒ Сега пък какво става? ‒ чух Вели да възкликва.

Вече беше края на деня и исках просто да се прибера и да не мисля за нищо. Да се изключа от света.

Двете насочихме погледите си към сенчестия фонтан, където красавецът отново беше навестен. Този път един от съучениците ни, известен с буйния си характер и мръсната си уста, който обожаваше да се прави на важен, се беше наврял в лицето му с подигравателна усмивка и му каза нещо. Белослав му отвърна без дори да вдига поглед от книгата си. Онзи се изнерви. Продължи да му говори, но красавецът не му обърна повече внимание. Хулиганът се смръщи и мазната му усмивка изчезна. Сграбчи Белослав за ризата и му се озъби.

‒ Този смотан Георги какво пак се пеняви? Да извикаме ли някой? ‒ Вели започна да се оглежда за учител наблизо.

‒ Не мисля, че е нужно ‒ казах аз и посочих към двете момчета.

Белослав въобще не се беше трогнал от заяждането на училищния ни хулиган, съдейки по каменното му изражение. Просто го хвана за китката и започна да извива, докато онзи не завика от болка, но дори и тогава не го пусна. Вместо това се приближи до лицето му и му заговори със студен като стомана поглед. Тръпки ме побиха само като го гледах. Георги се хвана за ръката и побягна с подвита опашка.

Ха! Най-накрая някой да го постави на мястото му!

Красавецът погледна часовника си, събра си нещата и се запъти към портала, накъдето бяхме тръгнали и ние. Мина покрай нас като ни изгледа с почти същия стоманен поглед, с който гледаше и Георги.

‒ Добре ли си? ‒ посмях да се обадя аз.

Той изсумтя презрително.

‒ Разбира се, че съм добре!

‒ Какво искаше този? ‒ попитах.

‒ Няма значение. Просто това нищожество реши да ми се прави на важно ‒ отвърна той с неприязън и ни подмина.

Едва не хванахме скреж от ледения му тон.

‒ Малко започва да ме дразни надменното му поведение. Говори така, сякаш е някаква кралска особа, попаднала сред простолюдието ‒ възмутих се аз.

‒ Това го прави още по-интересен и загадъчен ‒ Вели отново беше със сърчица в очите.

‒ Хайде стига вече ‒ разтърсих я за раменете. ‒ Какво ти става?

Вели тръсна глава.

‒ Не знам, човек, но все повече започвам да се убеждавам, че има нещо много странно около него.

Знаех си, знаех си! Не съм само аз! Значи не полудявам.

‒ Толкова те обичам ‒ стиснах я аз в силна прегръдка.

‒ Това пък за какво е?

‒ Че не ме оставяш да си полудея сама ‒ казах аз ухилена.

‒ М-да, ще полудеем заедно ‒ засмя се тя. ‒ Значи продължаваме плана?

‒ С пълна сила! Няма да ми се измъкне!

102 Views

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!