Златка Андонова-Ал Тъна - "Орда"

Златка Андонова – Ал Тъна – „Орда“

Златка Андонова – Ал Тъна – „Орда“

Страстният огнен кръг на Всемира се настани между вѝсовете на Балкана, който отколе

разделяше тия земи на северни и южни. Поогледа от небесния си престол застиналите в

сняг гори и докосна върхарите им. Още преди пладне разтопи ледената шапка на

планинаските зъия въздух. Зачакаха някоя катерица или врана да изтупа снега от

плещите им, но само утринният вятър се загали с тях. Тихо, тихо…

След нощната порýха селцето в подножието на планинския гръбнак се размърда. Жените

разровиха угасналите огнища, а мъжете наизлязоха, за да разчистят довяното, и да

потърсят отнесеното от бурята. Развъртяха те дървените гребла, заринаха снега, но до

земята не можаха да стигнат. Нямаше край тежкотията на селския им живот – лете

превиваха гръб на нивата, зиме се кланяха на снега.

Снощи фъртуната вилня, че вилня! На места бе натрупла преспи човешки бой, та и

отгоре. Днес и помен нямаше от нея, но делата ѝ напомняха на мало и старо, че пред

мощта на природата всички са равни.

Чурица из оня дни крак си счупи. Подхлъзна се и белята стана. Ще, не ще, спря се вкъщи

и остави всичко на Ружа и Орда. Едрото ѝ тяло се бе разляло на миндера, ала погледът ѝ

не изпускаше ни дъщерята, ни снахата.

Чура, както ѝ викаха всички из Трънка, не беше от ония зли свекървища, но нямаше как

да си изкриви душата – свойта си кръв тачеше повече от невестината, дошла от нищото. И

макар Иван някой път да я скастряше, че не се усеща, като стопанка на тоз дом тя си

знаеше свойта песен. Трудно ѝ бе на Чурица да влезе в обувките на чуждото дете, сякаш

бе забравила времето, когато тя самата бе млада снаха.

Ружа и Орда имаха само няколко години разлика, но не се спогаждаха много, много.

Като два остри камъка от сокаците на Балкана бяха. В душата на Ружа имаше натъкана и

завист, и злобица. Опърничавите нишки се преплитаха с тези на простоумието. Стараеше

се тя да ги прикрива, но истинското ѝ сукно, остàло изпод прикритието, току излизаше

наяве.

Горда беше Орда. Още от първите дни в тая къща усети лицемерието на зълва си, но

замълча и преглътна подмятанията ѝ. Знаеше си стойността, а и бе научена с глупавия

глупава да не става. Обичаше мъжа си и твърдо бе решена да извоюва полагащато ѝ се

място в тоя дом. Въпрос на време беше, на търпение и на сила. Тъй я бе изпратила майка

ѝ, а думите ѝ „Нищо даром не се дава, трябва да го заслужиш“, винаги звучаха в главата

на Орда, особено когато се изкачваше по нанагорнище.

И двете млади жени бяха хубавки, но с изтънчената красота, която носеше Орда, Ружа не

можеше да се мери. Заради туй ли, заради друго ли, тя интуитивно я усети като заплаха и

я намрази. Помадата, купена от града ухаеше, но отвътре Ружа не бе цвете за мирисане.

Разглезена и своенравна бе от дете.

 

Днес тя още със ставането си от сън затръшна вратата на стаята си, а нозете ѝ

изтрополиха по стълбите към долния кат тъй силно, че разтресоха чорбаджийската къща.

– Какво си се разбунила такваз ма, дъще? – рече ѝ Чура. – Ууу, каква си се начумерила!

Бива ли тъй? Я, зайдѝ насам, да видим какъв сън сънува?

Ганка, като чу туй наостри ущи и спря да меси, пък надникна в гостната, където Чурица

плетеше, а Орда четеше някаква книга.

– Мàле, убих се да търся. Не мога да си нàйда кърпата, дет тате ми купи от Анчовия

дюкян. Къде ли не се сврях, къде ли не побутнах, няма я и я няма!

– Ааа, и таз добра! Мен, ако питаш, тъй си я скътала в сандъка, че от себе си си я скрила. –

засмя се Чура без да отлепя очи от куките, които бодяха вълнените фитили.

– Снахо, ти виждала ли си я нейде?

– Не съм, майко! Не съм. – повдигна глава Орда от книгата, макар и да не разбираше защо

е тая шумотевица за една нищо и никаква кърпа.

– Госпожице Ружа – намеси се и слугинята – аз я видях сякаш. Беше на закачалката до

вашата одая.

– Напрéжните дни аз не съм я слагала, Ганке! Ако беше там, щях да я видя, ама нейсе,

няма я!

– Айде стига с тая препирня! Ще излезе отнякъде. Да не е игла в купа в сено! – повиши

глас Чура и реши да пръсне моминското бръщолевене.

– Орде, ти идеи да видиш тестото дали не е втасало, че Ганка като я знам колко е завеяна,

ще тръгне подире ѝ. Ти, Руже, запари ми чай, че ми застърга гърлото нещо.

Точно, когато младите се изнизваха, в гостната влезе чорбаджи Иван. Забеляза

свъсеното лице на Ружа и я подкачи:

– Брей, като киселица си! Я се виж! Какво слънце е навън! Засмей се и ти! – каза шеговито,

а когато останаха насаме с Чура подхвана с шептеж:

– Тая нашта щерка, да ни е жива и здрава, ама с всеки ден по-крива ми се чини. Ти имаш

ли хабер що е такваз?

– А, тъй ти се струва, бре Иване!

– Абе, не ми хортувай ти на мене! Господ читави зъркели ми дал! Виждат още и туй дет

трябва, и туй дет ни ми арадисва . Дар ли ми е, кàзън ли, не знам, ама нявга повеке ми иде.

– Еее, и ти пък сега! На свойто си все махнà намираш, пък чуждото не можеш нахвали!

– Тъй и трябва да е! Първо гледай в свойта пазва, после в чуждата! Тъй са ме учили мене,

тъй уча и аз.

 

Вратата изскърца и Ганка взе да носи една по една паниците за обяда. Топлата пилешка

супа тъй вкусно замириса, че без слюнка да останеш! Наредиха се един по един всинца.

Най-отпред главата на семейството, до него син му Димо, после Орда и Ружа, накрая

изтърсакът Стайко. Чурица, протегнала превързания си крак, лежеше до огнището и се

радваше на домачадието си. Чорбаджи Иван каза молитвата, прекръсти се и първи

разкърши топлия самун .

– Да ни е сладко! – рече и засърба, като забърсваше устни с платнения пешкир, който Орда

му бе извезала.

– Бре, голяма буря беше снощи! – каза Димо. – Не помня такива преспи да е имало прежни

години.

– Млад си, сине! Едно време тунели прокопавахме из село. Туй е нищо! Като хване зимата

през декември, чак април ни отпуща.

– А, как не се сетих? – удари се по челото Ружа. – Ами бурята ще да е виновна! Тя ми е

запиляла нейде кърпата.

– Каква кърпа? – попита Иван и погледна към щерка си.

– Оная с везаните китки, дето ми я купи ти, тате. Помниш нали? Аз тъй си я пазех! Никъде

я няма.

– Разпиляна си, дъще! Нали виждам! Днес кърпата, из ония дни беше пендарата ти, утре

ще е нещо друго.

– Не е тъй, тате! – нацупи устни Ружа, сякаш бе невръстно дете.

– Сестро, стига и ти! От всяка муха слон правиш!

– Не е тъй, Димо! – държеше на своето Ружа. – Аз за другите неща, както и да е, но свойте

си вещи пазя. Пък и кърпата ми беше подарък от тате.

– Стига, Ружо! – обади се и баща ѝ. – Друга ще ти взема, мир да има. Наду ми главата с тия

брътвежи!

Малкият Стайко спря да яде, огледа един по един всички, пък рече:

– Еее, как ма, како! Как да не знаеш? Нали ти вчера я пъхна в джоба на Ординия елек? Ако

си забравила, питай Ганка! И тя с тебе беше! – посочи с пръстче слугинята, която се бе

свила в ъгъла като джумерка .

Подир туй чисто детско гласче, звъннало като камбана, всички се смълчаха. Залъците им

приседнаха, загорча им Ганкината супа. Само огънят просъскваше, за да изгори

плъзналата във въздуха задушлива миризма на интригата. Иван изцъка с език няколко

пъти и погледна жена си, която сякаш бе започнала още по-бърже да изплита бримките.

Ружа, зачервила страните си от срам, не помръдваше.

 

Орда стана и излезе. След минута се върна с кърпата на Ружа. Подаде ѝ я , погледна през

прозореца и рече:

– Я, пак заваля!

Проза-3място-АлТъна

19 Views
error: Content is protected !!