Веска Тонева – “Отче наш, който си на небесата”

Отче наш! Който си на небесата!

 

Всичко на всичко само двама човека са останали в село Самотино долу, в ниското, закътано в гъста зеленина под сянката на стари орехи и плодни дръвчета в изобилие. Над селото в далечината се извисяваха източните склонове на Балкана, зад които слънцето захожда привечер.

Баба Найда висока, кокалеста старица с побеляла коса изпод черната забрадка цял ден шета из двора, говори си сама с починалите близки сякаш са живи и се спотайват някъде в белосаната къща на два ката в средата на двора.

Съседът на баба Найда, дядо Стайко седи на припек пред къщицата си, отпийва си сегиз-тогиз ракийка от едно павурче, зареял поглед в дивните висове отсреща. Остал сам-самичък не говори като баба Найда на глас, а по цял ден слуша отнесен шептежа на мъртвите си близки.

Доскоро през две къщи в третата поминуваше и баба Сия, но откак се спомина есенес, само двамата – баба Найда и дядо Стайко останаха сами в селото. Един дувар ги дели, една орисия ги люлее – самотия и напразно очакване да зайде я син, я щерка или внуче.

В съботите, по негласно споразумение баба Найда ще вземе, ще опържи я питки, я баница ще направи, едно-друго ще приготви, а дядо Стайко ще напълни стъкленица с ракийка и стомна с водица и двамата ще се запътят да навестят близките си, отдавна напуснали белия свят един подир друг. Току до техните къщи зад дворовете им са гробищата, слели се със селото като негово естествено продължение. Цялото село кажи-речи се е преселило там, сякаш една обща казън е сполетяла цели родове. Ще пристигнат яваш-яваш куцукайки двамата, ще приседнат за малко да си вземат дъх и първом ще се захванат да почистят гробовете на по-добрите си половинки, по техните собствени думи, на братята и сестрите си, на родителите си и на най-малкия син на дядо Стайко, който без време си беше отишъл от страшната болест. После ще приседнат под сянката на близкото дърво, баба Найда ще постели бяла везана кърпа, ще извади тепсията с баницата, ще я какъса на парчета и ще покани дядо Стайко, който през това време е приготвил две чаши и е ги е напълнил с ракийка. Ще се прекръстят двамата, ще отлеят за Бог да прости отлетелите души, ще отпийнат от ракийката си и бавно ще започнат да преглъщат топлата баница.

Това е времето, в което ще ги връхлетят спомените от напрежен живот, изпълнен с

тежкотия, немотия и бавна, неумолима разруха. Баба Найда ще заплаче от горест, после ще се сети за нещо смешно, весело и мило, за младостта си, за времето, когато дружките и са били живи, а децата малки, ще се засмее през сълзи и ще й олекне на душата.

Дядо Стайко обаче в такива моменти ставаше раздразнителен, разлютяваше се, почваше да спори със старите си другари по чашка, да се надвиква, да размахва ръце, та баба Найда едва успяваше да го успокои и смири. Иначе той беше хрисим човек и на мравката път сторваше, дето има една дума. Когато се случеше да не е пил, направо можеше с памук да му извадиш душата. И дърва да ти нацепи, и вода от кладенеца да ти извади, и животните ти да нахрани, ако ти си имаш някаква друга работа и ти трябва помощ. Само че, това беше преди порухата, сполетяла Самотино и след която баба Неделя, жена му, с която бяха прекарали половин век в сговор и любов, залиня и скоро си отиде от тоя свят. Оттогава стана друг човек, отнесе се и по цял ден седеше на пейката пред къщата, час по час надигаше стъклото с ракийката и ако не беше баба Найда да му подвикне, да го накара да свърши едно-друго по двора, да й помогне и на нея за нещо, колкото да не го оставя да се губи, нямаше да се сети ни да хапне, ни да се прибере в къщата да си прилегне. Той от своя страна я гледаше благодарно и признателно, понякога очите му се насълзяваха, а той бързаше скришом да ги изтрие.

Баба Найда имаше един скрит страх, който я глождеше нощем, след като си легнеше. Денем не се оставяше да я завладеят грозни и страшни мисли и предчувствия. Не я свърташе на едно място и по цял ден си намираше какво да прави я по двора, я по къщата, я дядо Стайко да нагледа, да го сръчка да не седи като гламав на пейката, а да свърши и той нещо. Помагаше му да почисти къщата си, да си прегледа дрехите и покъщината и така си минаваше времето ден подир ден в очакване да ги приюти земята и найдат оня мир, покой и душевно изцеление, които им бяха отказани приживе.

Страхуваше се тя какво ще се случи с нея, ако той си отиде по-рано. Хем се успокояваше, че няма какво да му мисли и да става каквото ще, след като вече няма да я има, но нещо все не и даваше мира. Не искаше и дядо Стайко да си отиде преди нея, защото и ставаше жал за него, сърцето и се свиваше за стария човек и оставаше без дъх. Двамата бяха свикнали толкова много един с друг, макар всеки да си живееше в неговата си къща, чувстваха се толкова близки, мълчаливо свързани в самотата си, че никой не можеше да си представи оставащите дни без другия. Ако знаеше кое от двете иска повече, тя щеше да се моли горещо за него, но противоречието я раздираше отвътре и не й даваше покой.

– Стайко, искам да ти кажа нещо – рече му един ден тя и замълча.

Дядо Стайко повдигна глава, погледна я тъжно и каза:

– Знам, Найде. И аз за същото си мисля и не мога да го измисля.

– Какво ще правим, как да го наредим?

– Виж, Найде, отдавна не сме отключвали черквата. Да идем, да отворим, да проветрим и поизчистим, да се помолим, пък Бог ще ни научи…

Децата на баба Найда и дядо Стайко отдавна се бяха запилели по странство. Отначало пишеха от време-навреме, обаждаха се, макар и рядко, веднъж-дваж преди много години си дойдоха за малко и от тогава ни вест, ни кост от тях. Селото запустя, младите заминаха, старите измряха, свещеник отдавна нямаше, а ключът от черквата остана на съхранение при дядо Стайко.

На другия ден двамата се запътиха към малката черквица, отключиха и отвориха широко вратите да огрее слънцето. Обраха паяжините, изчистиха праха от иконите, измиха пода и запалиха свещици пред иконите на Богородица с Младенеца и Исус Христос.

После мълчаливо застанаха един до друг, хванаха се за ръце и потънаха в тиха молитва:

– Отче наш! Който си на небесата…

 

Веска Тонева