Васка Мадарова

Васка Мадарова – стихове

Заразена

Не се имунизирах срещу теб.

Изцяло подцених опасността.

Разчитах на вроден имунитет

при първи челен сблъсък с болестта.

Но ти премина всичките стени.

Разби сигурността на пух и прах.

И в моето сърце се настани

напълно непознат до вчера страх.

Симптомите са ясни като ден –

треперя, изпотявам се, не спя.

Стомахът – свит, а пулсът учестен.

На път съм като свещ да се стопя.

Лекарство няма. Няма ход назад.

Владееш ме със цялата си мощ.

Заложен разрушителен снаряд

в средата на сърдечната ми площ.

Но аз не бягам вече. Свикнах с теб.

Живот на заразен без антидот.

 

Опасен вирус сее смърт навред.

А толкова прилича на любов.

 

 

Аутопсия

Виновна съм по всички параграфи

на този твой налудничав закон.

Сърцето ми сгреши. Сърцето сгафи.

Сега лежи под хладния найлон.

Но твоята ръка дори не трепва

при разреза със скалпела ръбат.

Натрупаната ярост те обсебва.

Разпалените страсти те гневят.

Оглеждаш изпитателно и търсиш

пороци, аномалии, петна…

Най-лесно е вината да прехвърлиш.

Най-трудно – да сведеш смирен глава.

Измерваш със прецизност всяка тъкан.

Любов и мъст претегляш на кантар.

Не виждаш ли, че начинът е сбъркан?

Не виждаш ли, че методът е стар?

Реална ли е тази експертиза,

с която ми внушаваш грехове?

Езикът ти е, който ме прониза.

А скалпелът е само острие,

напълно неспособно да убие

сърцето на обичаща жена.

 

Но тази аутопсия ще скрие

мотив, причина, довод и вина.

 

 

Опит за самосъхранение

Не разбра ли – не съм като всички,

след които обръщаш глава.

Не подхвърляй насмешки цинични.

Не допускай сплетни и мълва

да кръжат като сенки над мене,

да заплитат позорен воал.

Виж, зад ъгъла вече ме дебне

вероломник със остър кинжал.

Не посичай крилете ми крехки

с цел да блеснеш нашир и надлъж.

Подлостта не отива на всеки.

Подлостта не е мяра за мъж.

Във очите ми свети невинност.

Не убивай най-ценното в мен.

На война се печели със хитрост.

В любовта – само с нрав откровен.

Ако всичко за теб е забава,

тръгвай без да поглеждаш назад.

 

Да отсявам от зърното плява

се превърна във мой занаят.

 

 

Студена война

По дяволите смешните ни роли

на силни независими жени!

Сърцето ми крещи. Сърцето моли.

Сърцето ми до лудост се бои.

Зад маската на храбрата лъвица

се крие разтревожена сърна,

понесла на гърба си върволица

от болка, от уплаха, от вина.

Зад силата на дръзкия ми поглед

се стичат водопади от сълзи.

Топя се като сняг дочакал пролет,

която няма как да го спаси.

Жадувам да захвърля гордостта си

в краката на последния глупак.

И той да ме обича, да ме пази…

А не да вижда в мене смъртен враг.

Кога жените станахме момчета?

И кой поде студената война?

 

Сред тази обърквация проклета,

аз просто искам пак да съм жена.

 

 

Майчини тревоги

Как да те предпазя, малка моя?

Този свят е толкова жесток.

Хората не са отдавна хора,

нито любовта им е любов.

Ти растеш добра и доверчива,

аз от страх и мнителност не спя.

Как жадувам чашата горчива,

пълна със злини, да ти спестя.

Тръпне в мене майката-орлица,

плаче от безсилие и яд –

след като за пукната жълтица

даже брат продава своя брат,

кой ще те обича, малка моя,

кой ще има толкова кураж…

Щом пораснеш свършва мойта роля,

ролята на предан, верен страж.

Ти сама крилете ще разпериш,

своя кръст сама ще понесеш,

свои върхове ще изкатериш,

водена от жажда и копнеж.

Няма да съм вечно твоя сянка,

твой другар обаче – цял живот!

 

Знай, че в труден миг добрата майка

дава дом, прегръдка, кислород.

 

Васка Мадарова

 

667 Views
error: Content is protected !!