May
Поезия
Стела Костова – стихове
ХЛЯБ ПО БЕЗЛУНИЕ
Хлябът е втасал, пещта сгорещена,
на прага ми седна безмълвна нощта.
Посивяла, бездомна, от глад изтощена
за залъче хляб, подари ми луна.
Поканих я вътре – премръзнала, бледа.
Налях ѝ от ланшното вино за цвят.
Дори Богородица дълго я гледа,
а хлябът търкулна свещен аромат.
Сам Бог го разчупи, трапезата млъкна!
Молитвено тиха притихна жарта!
Нощта се нахрани, в жаравата бръкна
и пак си направи красива луна!
ПО ЗАДУШНИЦА
Зъзне вятърът в онзи комин,
който някога, пушечно верен,
се прибираше в погледа син
на небето в покоя вечерен.
И притихваше, призрачнобял,
в звездочелата гръд на безкрая.
Днес, със мене ведно остарял,
спуска зимата в празните стаи.
Тихи паяци черги тъкат
и провисват прозрачни пердета.
Като верни стопани ситнят
и грижливо в мъртвилото шетат.
Преоблечен в прокъсан костюм,
само мракът при тях се отбива.
И единствено прашният друм
до сиротната къща отива.
По Задушница слиза смъртта,
всички мъртви за ден да нахрани.
Празна, къщата стяга софра
за покойните свои стопани.
ПЕЙКАТА НА ЛУДАТА
На пейката до градския фонтан
я нямаше жената в тъмен шлифер.
До оня ден с кафе и с гнил банан,
със куче и с раздрънкан калорифер,
седеше тя – безцветен макиаж
сред хиляди потоци многоцветни.
Днес нямаше я лудата на страж!
И пейката изглеждаше бездетна!
А стъпките на бързащия град
за кой ли път минаваха край нея,
но някак си не искаха да спрат
и в нейната самотност да прелеят.
До оня ден жената с къс бретон,
със вехт живот и с вярното си куче
превърнала бе пейката във дом –
дом тесен, но приветлив и уютен.
И гост ѝ беше всеки минувач,
за малко покрай нея плахо минал.
Посрещаше, изпращаше до здрач,
говореше на птици и комини…
И тръгваше нанякъде в нощта –
пречупена карфица под небето!
Със своята безлунна самота
и с кучето – другар на битието.
Днес нямаше я лудата и сив,
денят се плъзна вяло до фонтана.
На пейката, единствено щастлив,
смехът на тази скитница остана.
ТЪЖНИТЕ КОРАБИ
Тъжните кораби идват от юг и събарят небето,
а безпътните птици умират на своите слаби криле.
Крехките риби се будят и диво нагъват морето,
а накрая със болка разбират, че и те са почти зверове.
Сграбчили бурния вятър, пътуват и търсят моряци,
които до смърт са препили с коняк и с човешка тъга.
Пристанища няма обаче! Няма фар и упътващи знаци,
а наоколо дебнат сирени и една необятна вода.
А луната без срам се съблича, щом се спусне нощта върху нея,
и за малко поне се превръща в оня тих и мечтан екипаж,
който може би чака отдавна, като верен приятел на кея,
но откак съществува морето, то навярно само си е страж.
Тъжните кораби идват от юг и сънуват ръждясали котви,
а прогнилите залези хвърлят кръвта си в брега позлатен.
Уплашен притихва светът, за тази тъга неподготвен,
както някога яростно впи се, тъгата им каменна в мен.
И сега, като вечен удавник – с тъжен кораб, и с тъжно море,
чакам всички звезди да узреят и да тръгнат наесен с ятата,
а дъждът, с оня див северняк, да направи пак ново небе
и последната капка тъга, да попие дълбоко в земята.
