Цимент
част 2
Вървеше от около десет минути и внимателно осветяваше тясната пътека, стените и дори тавана на пещерата, в която се беше озовал. Стана му интересно, че тук е по-топло, отколкото в тунела, но му беше малко трудно да диша – предположи, че двете се дължат на факта, че тази скрита пещера няма друг изход. Мислите му отново се отдалечиха от тъмнината, която го обграждаше . „Интересно, колко ли е голямо това място и как така никой досега не го е открил и описал?“ – зачуди се Антон, а след това се запита колко ли време ще мине преди Генко да тръгне да го търси. Всичко това отвлече вниманието му от пътеката и Антон се спъна в достатъчно голям камък, за да падне на земята. Фенерът издрънча до него и изгасна. Момчето започна да опипва земята с ръце и след няколко секунди го намери. Точно когато натискаше копчето, кръвта му замръзна въпреки топлината и студена струйка пот се стрелна между плешките му като гущер. Беше чул онази кашлица на няколко крачки пред себе си и бавно насочи светлината напред. Пред него стояха две дребни същества, които го гледаха втренчено с малките си черни очи, които приличаха на вкопани в лицата им копчета на войнишки шинел. Това не бяха единствените особености на странните същества. Те приличаха на малки човеци, но определено не и джуджета. Бяха високи около метър и тридесет, със суха и груба сивкава кожа. Бяха облечени единствено с дрипави дочени панталони и без обувки. Телата им изглеждаха слаби, но с възлести здрави мускули. „Циментови хора“ – помисли си на мига Антон. Докато всичко това прехвърчаше през ума му, едно от съществата изграчи нещо и светна в очите му с миньорски челник, който стискаше в юмрука си, а другото посегна и го сграбчи за ръката над лакътя. Хватката му беше като френски ключ и краката на Антон се огънаха за секунда. Пръстите на дребното човече стискаха все по-силно и в един момент то дръпна рязко и извика:
– Идваш! Идваш! – което откри изгнили и изпочупени зъби в сиво-зелената цветова гама. В следващия момент съществото с челника посегна към фенера на Антон и го издърпа рязко от ръката му. Изгасиха светлината и човечето с ръце като на ковач задърпа Антон в тъмното. Антон усети, че му се повдига. Неописуем страх се свлече като оловна топка в корема му и краката му отново се подкосиха. От свличането и непрестанното дърпане коленете му се охлузиха и по краката му потече кръв. Антон все още не можеше да проговори от шока и пак се свлече.
– Идваш! Идваш! – отново закрещя злокобното човече в тъмното. Антон усети как въздухът около него се раздвижи, чу свистене и усети силен удар в главата. След това всичко избухна пред очите му като новогодишен фойерверк, последван от още по-плътна тъмнина.
* * *
Пулсът блъскаше в ушите му като озвучителна система в кино, а адската болка в краката беше ту тъпа и монотонна, ту рязка като електрически шок. Усещаше, че се движи, макар и не със собствените си крака и се опита да отвори очи, за да огледа какво се случва около него. Беше замаян и объркан. Какво се случи? Помнеше пещерата, задуха, кашлицата и черните копчета, които се взират в него. После спомените започнаха да се завръщат с шеметна скорост и главата го заболя още по-силно. Циментовите хора, мракът, крясъците, очите като копчета. Отвори очи още повече, като очакваше, че мракът около него ще е непрогледен, но веднага ги присви отново. Навсякъде около него блестяха светлини, които му се струваха безумно ярки и парещи. Светлините бяха разположени като улични стълбове и Антон си помисли, че се побърква. Не беше възможно да е на улицата. Чу отново кашлицата и се опита да завърти глава, с леко присвити очи забеляза, че човечетата го влачат за ръцете по земята, оттам бяха и болките в раздраните му крака. Опита се отново да се огледа и сърцето му подскочи. Наоколо беше сумрачно, но с достатъчно светлина, която идваше от закачени по стените на пещерата челници. Как се снабдяваха с батерии или нови фенерчета, беше мистерия за Антон, но имаше предположение, че старите складове в оградената част на „Строй цимент“ бяха старателно претърсвани по-често, отколкото някой предполагаше. Не светлината обаче го шокира толкова силно, а нишите в стените, които даваха вид на пещерата на каменен кошер и бяха пълни с дребните човечета, чието ломотене приличаше на жуженето на пчелен рой. Всички бяха дребни и сивкави, облечени с работнически дрехи, повечето от които бяха станали на парцали. Бяха толкова много… отново му причерня и започна да му се повдига. Завъртя глава и се опита да не повърне върху себе си, когато гъстата смес от стомашни сокове и баница се изстреля от устата му. Повърна още два пъти. Човечетата спряха за момент и показаха гнилите си зъби – явно се забавляваха от цялата ситуация. Изломотиха нещо неразбираемо помежду си и продължиха да го влачат през това странно село, пълно със сивкави дребосъци.
След още няколко минути влачене, Антон се окопити малко и им извика, че може да ходи сам. Човечетата обаче не спираха. Момчето започна да се дърпа в каменната хватка на ръцете им и единият се обърна заплашително вдигнал юмрук от деформирани сиви пръсти. Антон бързо извика:
– Чакай, чакай! Мога да ходя и сам! Няма къде да бягам. Човечетата се спогледаха, явно не разбираха абсолютно всичко, но достатъчно. Пуснаха го и той се свлече на земята. Подпря се на ръце и колене, което му донесе силна болка и Антон изсъска, но въпреки това се изправи. Главата му се въртеше, но чу познатото грачене:
– Идваш! Идваш!
Тръгна неуверено пред тях, като се оглеждаше непрестанно. Нямаше изход, беше пълно с малки циментови хора и никаква пролука, нито лъч дневна светлина. Имаше единствено сенки и други тунели, чиито входове обаче заплашително тъмнееха. Не знаеше и колко надълбоко са слезли, тук се дишаше още по-трудно.
Стигнаха до голямо място, нещо като площад. Площадът беше осветен най-добре и очевидно беше важно място за малките хора. Антон в първия момент помисли, че не е видял добре, стисна очи и пак погледна. В центъра на площада, под високия таван, лежеше гигантска фигура, може би надминаваше три метра. Фигурата напомняше на вид на дребосъците, които го бяха пленили без особени усилия, но беше гротескно голяма в сравнение с тях. Цялото тяло беше съвършено голо и беше още по-сиво от тези на циментовите хора. Под ярката светлина ясно се очертаваше лицето на огромния мъж, който сякаш спеше. Антон предположи, че това е някакъв вид паметник или тотем на малките хора, но не разбираше напълно, защо е направен легнал и какво символизираше. Беше достатъчно високо, за да може да се построи изправен, но момчето предположи, че човечетата никога не бяха виждали паметниците на хората и го бяха направили както могат. Един от похитителите му го блъсна силно по рамото и тихо изръмжа някаква команда. Антон се усети, че е спрял и тръгна отново. Вървяха към тъмния вход на един от тунелите. Отново потъна в мрак.
* * *
Циментовите хора заведоха Антон в сравнително голяма камера, която беше в едно отклонение на тунела,през който минаха по-рано. Вътре имаше още някой, но на концентрираната светлина от челника не се виждаше много добре. Единият от дребосъците посегна и свали раницата от гърба му и я захвърли до дървена конструкция, която напомняше на буквата „Х“. Антон мигновено разбра какво ще се случи, но беше късно, а и какво можеше да направи, изморен до смърт срещу двамата си противници? Да се бие в това състояние бе немислимо, трябваше да действа хитро, докато събере сили. Сивкавите дребосъци го сграбчиха и завлякоха до дървената конструкция, единият отиде в ъгъла и се върна с мазно и лепкаво въже. Покатери се зад конструкцията и изграчи с пресипналия си глас:
– Ръка! Ръка!
Антон вдигна ръце и едната моментално бе стегната с въже към дъската, след нея последва и другата. Човечето слезе и повтори процедурата и с краката. Антон не виждаше лицата им, но предполагаше, че изгнилите подобия на усмивки се крият някъде зад блестящата светлина на челника. След по-малко от минута двамата похитители излязоха от камерата и отново настъпи пълен мрак и тишина. Антон се опита да върти глава, доколкото му позволяваше положението и видя две очи да светят от лявата му страна.
– Не се страхувай, млади приятелю. Аз не съм като тях. Ако ме беше видял по някакъв начин, щеше веднага да разбереш, че и аз съм пленник като теб. Държат ме тук вече два дни, заради собствената ми глупост. Гласът беше изтощен, човекът дишаше на пресекулки и определено полагаше усилие, за да изрече толкова много думи. Антон беше изплашен, обмисляше дали може да се довери на светещите очи.
– Тук не знаеш кога е ден и кога е нощ, а най-лошото е жаждата! Тя изсмуква всичко от теб, абсолютно всичко. Може би това е целта на тези каменни дяволи – отново прозвуча слабия глас. Антон реши да рискува.
– Аз съм Антон, от Къси Дол съм. Открих железопътния тунел преди няколко дни и реших да проверя какво има в него. Само ако знаех… – Момчето се удържа да не заплаче, но гласът му се разтрепери отново. В главата му се блъскаха отчаяни мисли – за родителите му, за Генко и за безгрижието, което любопитството му беше отнело.
– Казвам се Владимир и аз съм от Къси Дол, да кажем, че ми е приятно, предвид обстоятелствата – закашля се и продължи. – Не ми остава много, преди мен имаше друг човек, вързан на твоето място, ако не каменните дяволи, то жаждата ще ни убие, но предполагам, че ще са те.
– Какво искат? – попита момчето – Защо ни държат и откъде са се взели? Никой ли не знае за тях?
– Мога да се опитам да ти разкажа какво научих от предния обитател тук, но нямам представа откъде го знае и дали изобщо е истина. Единственото което знам е, че живи оттук няма да излезем.
* * *
Владимир дълго кашля преди да започне разпокъсания си разказ. Обясни на момчето, че ще се опита да му разкаже сбито какво знае, защото жаждата го измъчва, както и липсата на кислород. Всичко започнало преди няколко дни, когато по време на обедната почивка с колеги обсъждали какво има в складовете зад оградата на старата пещ. Имало един много възрастен работник, Станимир, викали му Дядото, който ги съветвал, че не е добра идея да се влиза там, каквото и да мислят, че има. Той бил от толкова време в завода, че помнел добре как за два дни цялото място около пещта било изолирано, в онези времена – без много обяснения и при пълна дискретност. Само помнел, че трима работници изчезнали мистериозно, уж намерили по-добра работа, но така и никой повече не чул за тях. Тогава всички се споглеждали и подсмихвали, сякаш Дядото го е ударила деменцията и бръщолеви каквото му падне. Друг работник от обяда бил скептичен, че ще разберат каквото и да е или, че някой ще успее да влезе зад огражденията, за да разгледа складовете, без никой от охраната да забележи. Охранителните мерки в завода били на много високо ниво, както и Антон забелязал при разходката си с господин Дамянов, но адреналинът и егото тогава си казали думата и Владимир предложил облог, че той ще успее с тази задача. Всички пак се смели, но облогът бил приет сериозно. Още на другия ден мъжът се разходил и добре огледал камерите, успял да предположи къде има „слепи“ места и кога ще успее да прескочи оградата незабелязано. При следващата почивка за по-малко от две минути се озовал зад оградата и бързо се насочил към голямото старо метално хале. Вратата дори не била заключена и Владимир бързо се шмугнал вътре, защото се страхувал да не го хванат и глобят. Вътре царял абсолютен безпорядък – всичко било старо, миришело лошо и много предмети се търкаляли по земята. Докато разглеждал вехториите и празните кашони, започнал да осъзнава каква глупост върши и че може не само да го глобят, а направо и да го уволнят заради един облог. Видял много стари работни дрехи и екипировка, която му изглеждала като от памтивека, зачудил се защо не е изхвърлена и не е разчистено преди да се сложат оградите. Мислите му все се връщали към момента в който ще трябва да прескочи обратно оградата и дали ще го хванат. Беше прибързал с глупавия облог. В следващия момент пред него изникнало дребно сиво човече с безформена глава и мускулесто тяло. Черните злобни очички се взирали в него, а устата му се изкривила в подобие на усмивка, която разкрила гнили, криви и изпочупени зъби. Човечето само изръмжало и го стиснало за ръката. Болката била вцепеняваща! Владимир посегнал към рафтовете с другата си ръка и хванал стара каска, с която замахнал да удари нападателя. Все едно, че ударил тухлена стена. Разхвърчал се сив прах, който напомнял на циментовото брашно, което се произвежда в завода, и той примижал и се закашлял. В този момент дребосъкът изревал от ярост и го ударил по главата. По-нататък Владимир не помнеше нищо до момента, в който се събудил овързан в пещерата, и видял двете светещи очи на човека до него.
– Значи, не знаеш как са те вкарали вътре? – попита Антон.
– Не, нямам никакъв спомен, но предполагам, че някъде в халето има прокопан тунел. Няма начин да сме минали през оградата и злобният дребосък да ме е пренесъл през охраната и видео наблюдението на завода.
– Какво стана после? – нетърпеливо попита момчето.
– Какво стана ли… разбрах повече за човечетата за един ден и видях повече, отколкото трябваше, но някои подробности ще ти спестя, защото ще ги видиш с очите си – Владимир се изкашля отново и продължи.
„Съкилийникът“ му се оказал изтощен учен от БАН, който дошъл в района, за да изследва качеството на въздуха в Къси Дол. Разказал на Владо, че е попаднал тук по сходен начин, но той влязъл в забранената зона със специално разрешение от Министерството на околната среда и водите, защото трябвало да провери за нередни действия навсякъде из заводите в Къси Дол. Завлекли го в пещерата трима нападатели и отначало не били в тази камера, а на „площада“ при голямата легнала статуя. Там бил завързан за огромен скален къс и било невъзможно дори да помръдне. Доста време никой не му обръщал внимание, но по някое време човечетата се засуетили и започнали да се събират на импровизирания площад, като трима от тях носели кофи, пълни с тъмна течност. Когато се събрали под светлината от челниците, тримата с кофите доближили до главата на статуята, а всички останали започнали в един глас да повтарят „Камен стани! Камен стани! Навън отведи!“. Човечетата бавно изливали течността от кофите, която на силната светлина от челниците имала тъмночервен цвят, върху главата и торса на статуята. В този момент, статуята рязко отворила очи и тежка въздишка се изтръгнала от устата ѝ. Настъпила тишина, всички се били вторачили в каменното чудовище, а течността се изпарявала като с магическа пръчка. Единствено по главата останали тук-там кафеникави петна. Онемелият учен разбрал – те събират кръв и „хранят“ с нея уродливото си божество, за да му вдъхнат живот.
Владимир замълча и се опита да си поеме въздух, но резултатът беше само суха и раздираща кашлица.
– Изплаши ли се или да кажа какво още знам? – каза на пресекулки мъжът. Антон преглътна и се опита да се успокои. Беше целият настръхнал.
– Какви са те? – попита момчето.
– Не знам и ученият не знаеше. Може би някога са били хора, но постоянното излагане на циментовия прах и животът с ограничен кислород са ги променили. Очевидно не се нуждаят от много въздух като нас и са загрубели от подземния живот.
– Хора от цимент, така ли?
– Нещо такова, не знам как да го обясня, но ученият ми даде информация, която може да ти е полезна, ако намериш начин да се измъкнеш. Те не пият вода – никога. Тук дори няма влага, което е странно. Под целия Къси Дол има подпочвени води, но тук е сухо като в пустиня. Ученият предполагаше, че ги е страх от водата и се пазят много от нея.
– Какво става с цимента, когато сложиш в него вода? Втвърдява се, нали? – попита Антон.
– Отначало става на каша, но после се втвърдява, така е.
Владимир отново млъкна и двамата се взираха мълчаливо в тъмното. От коридора на пещерата се чуваше жуженето на човечетата все по-силно и по-силно. Започнаха да проблясват светлини. Циментовите хора идваха за тях.
* * *
Камерата започна да се изпълва с дребните сивкави хора, като всеки от тях държеше челник в ръка. Сега светлината беше повече от силна и бързо разпръскваше мрака. Антон и Владо стиснаха очи, за да свикнат с ярката светлина. Човечетата изведнъж млъкнаха и измежду тях петима излязоха малко по-напред, точно пред завързания Владимир. Момчето и мъжът все още примижаваха, но вече виждаха по-ясно и се чудеха какво става. Владимир отгатна по-бързо и се развика, колкото му беше останала сила.
– Няма да ме пипнете, гадове! Ще ви наводня адската дупка, в която пълзите като мравки. Последваха още ругатни и закани, но дребосъците сякаш изобщо не ги чуваха. Просто стояха и се взираха в него. – Какво сте ме зяпнали като купчина дребни камъни…. В този момент един от тях пристъпи към него и го стисна за крака. Владо облещи очи и изпищя. Писъкът смрази кръвта на Антон и той не можеше да отдели поглед от случващото се, а то се развиваше с бясна скорост. Други трима също се доближиха и всеки хвана по един крайник на пленника. Сега момчето можеше да огледа събеседника си – мъж на средна възраст с голям отток на оплешивяващата глава, торбички под очите и измъчено изражение на военнопленник. Очите му блестяха като на психично болен, а устните му бяха напукани от топлината, прахоляка и липсата на вода. Ръцете и краката му, сериозно оттекли, приличаха на кашкавалките от закусвалнята до училището. Петото човече от групата се доближи, а в ръката му се показа нещо като нож, може би заострен камък. То сряза въжетата, които държаха мъжа прикован досега. Другите четирима го вдигнаха като малко дете и го понесоха към далечната стена на камерата, където сега Антон съзря полегат и гладък камък, поставен като маса. Владо беше среден на ръст и с добро телосложение, едва ли щеше да се побере на това място, а и защо го водеха там? Защо бяха дошли толкова много от циментовите хора? Челниците осветиха каменната маса по-добре и Антон разбра – до нея имаше четири кофи. Сложиха Владо на масата по гръб, като човечетата не изпускаха крайниците му, но той не се беше предал напълно. Събрал сили, успя да свие десния си крак и да изрита с всичка сила един от палачите. Човечето не очакваше удара и се вдигна облак от прах. Само че стана още по-зле, ритнатото човече побесня, започна да реве и сграбчи десния крак на Владо отново, този път обаче приложи още повече сила. Чу се силно изпукване, което се смеси с нечовешкия писък на мъжа. Костта се подаваше от крачола му. Малкото същество беше счупило крайника на мъжа само с едно извиване. Антон не издържа и по бузите му се търкулнаха сълзи. Не можеше да вика, нямаше смисъл. Човечето с ножа се приближи отново и сложи по една кофа под главата и краката на Владимир, който не спираше да пищи, сложи по една и от двете страни на импровизираната каменна маса. След това просто сряза феморалната артерия и кръвта шурна като гейзер. С още един замах преряза и гърлото, писъците се превърнаха в глухо гъргорене. Оскъдният въздух в камерата затрепери от крясъците на човечетата, които преминаха в неописуем вой. Масата почервеня и кръвта започна да капе в кофите. След минута всичко започна да се успокоява и те започнаха да се изнизват от помещението, останаха само палачите, които изчакваха кофите да се напълнят. Антон получи нови позиви за повръщане, но бяха само задушаващи спазми – вече нямаше какво да повърне и единствено лигите му и малко стомашни сокове се проточиха към земята. Човечетата изчакаха кръвта да се изкапе, взеха кофите, а едното от тях и трупа на Владимир на рамото си и излязоха, като оставиха момчето отново в мрака.
В следващия час Антон само шептеше „Боже Господи, Боже Господи“ и трепереше в тъмното. А там, точно пред него, светнаха две очи.
* * *
Антон се взря невярващо, но после чу познато тихо изскимтяване.
– Генко! – прошепна момчето, което не можеше да повярва. – Как се озова тук? Нали ти казах да не ме следваш! Антон шептеше, защото се страхуваше да не се върне някой и за него, въпреки че очевидно човечетата имаха определен ритуал, който изискваше време преди всяко жертвоприношение. Генко се доближи и допря глава до краката му. Беше изплезил език и очевидно също се затрудняваше да диша нормално.
– Генко, трябва да се измъкнем оттук. Но как да се измъкнат? Как можеше да му помогне кучето в този момент? – Генко, краката, виж краката, можеш ли да прегризеш въжето? Момчето се опита да изпъне крака и да насочи верния си другар, но в тъмното беше трудно. Генко се завъртя около него, явно не разбираше. Момчето опита отново. – Генко, ела към мен, ела тук, приятелю. Ела съвсем близо! Кучето се доближи и Антон сви стъпалото си, за го побутне. – Краката Генко, краката са завързани, прегризи въжетата! Кучето отново се завъртя, но очевидно разбра, наведе глава и започна да хапе напосоки. Отначало разкъса единия му крачол, но не се отказваше. След няколко минути борба единият крак на Антон беше свободен, малко изтръпнал, но свободен. Генко се спусна към другия крак. „Дотук добре“, помисли си момчето, „Но как ще освободя ръцете си?“. Ръцете му бяха вдигнати сравнително високо и дори кучето да се изправеше на задните си крака трудно щеше да ги достигне. Генко освободи и другия му крак.
– Браво, Генко! Чудесна работа! Кучето го побутна с муцуна, сякаш го подканяше да тръгват. – Няма как да се измъкна, ръцете ми са завързани – прошепна отчаяно момчето. След това си спомни, че човечетата също са ниски, но успяха да го завържат. Отзад трябваше да има стълба или нещо друго, по което се качваха, за да свършат тази работа. Генко очевидно също разбра и изчезна зад дървената конструкция. Секунди по-късно Антон усети топлия дъх на кучето на лявата си ръка. След няколко неуспешни опита и една захапка до кръв, Генко откри въжето и започна работа отново. Няколко минути по-късно Антон се свлече на земята, а ръцете и краката му бяха безчувствени. Започна да ги масажира и да изпъва пръстите назад, за да възвърне нормалното си кръвообращение. Спомни си за раницата в ъгъла и запълзя на четири крака натам. Опипваше земята с надежда и след няколко удара в камъни, пръснати по пода, успя да я докопа. Отвори бутилката с вода, добре, че взе голяма и отпи, но не много. Точно щеше да предложи и на Генко, когато светлини отново привлякоха вниманието му.
– Внимавай, Генко! Идват! – прошепна момчето.
Две от човечетата нахлуха в камерата и насочиха челниците към мястото, където допреди няколко минути висеше Антон. От момчето обаче нямаше и следа. Антон се пресегна от тъмното до входа на камерата, където се бяха скрили с Генко и лисна водата с все сила в лицето на едното човече. Лицето му веднага се превърна в капеща каша и то се свлече на земята с писък. Другият нападател обаче не се стресна особено и светкавично се обърна към момчето. Генко изръмжа и се хвърли върху него, а Антон, останал без повече вода, грабна падналия челник и хукна към коридора. Отново се чу жуженето на циментовите хора, очевидно бяха чули писъка и идваха насам. Пътят през селото към железопътния тунел беше отрязан. Антон чу пукане на кости и предсмъртното скимтене на Генко. Краката му се подкосиха, но той се напрегна и се овладя. Хукна в тъмния коридор без никаква идея дали ще излезе някъде. Поне можеше да опита да се скрие.
* * *
Бягането се оказа по-изморително, отколкото очакваше, не му достигаше въздух и бързо започна да се изморява. Спря и се ослуша за тежките стъпки на циментовите хора. Не ги чуваше, предполагаше, че те не са особено бързи с късите си крака и трудно ще го настигнат. Огледа наоколо и видя, че коридорът продължава. Събра сили и отново хукна с по-бавно темпо. Знаеше, че трябва да пести силите си, понеже в открита борба нямаше никакви шансове. След още няколко минути достигна до края на коридора. Бързо започна да се върти и оглеждаше всеки сантиметър от стените и тавана, където да се скрие. Вдясно от себе си откри ниша, която изглеждаше като правена от човешки или в случая получовешки ръце. Бързо се шмугна през нея и запълзя напред, но чу зад себе си кашлицата и тупкането на крака.
– Умреш! Умреш! Виковете на човечето бяха съвсем близо до него, очевидно беше подценил способностите им. Сърцето му започна да бие бързо и ушите му забучаха. Забърза още повече, но усети, че преследвачът също вече е в нишата, която се оказа тунел, който пълзи нагоре. Въздухът започваше да става нормален и главата на Антон се завъртя от промяната. Момчето се бореше с всички сили да превъзмогне световъртежа и замъгленото зрение. Очите му се пълнеха със сълзи. Беше толкова близо! Продължи да пълзи с все сили нагоре, ноктите му се изпочупиха и шурна кръв от пръстите му, но не спираше. Видя над себе си проблясък на светлина и нещо като капак, който я скриваше. Не, това беше просто парче кашон. Антон го блъсна с ръка и картонът литна настрани, пред очите му се откри мъждива светлина и той сложи ръце извън отвора на тунела. Започна да напряга мускули, за да се измъкне и почти успя, когато усети вцепеняваща болка в левия крак, малко над глезена. Обърна се и видя черните злобни очи върху безформената сива глава на циментовия човек. Стискаше каменния нож, от който капеше кръв. Антон не чувстваше крака си. Напъна отново мускули и се претърколи в някакъв склад. Зад себе си чуваше пръхтенето на преследвача си. Огледа се и видя до себе си стара метална полица, хвана се с две ръце и се изправи на един крак. Полицата беше тежка, Антон се отпусна с цялата си тежест и полетя заедно с нея към земята. Дупката беше малко или много преградена. Чу ударите и ядосаното пръхтене на човечето, което се опитваше да я мръдне, но се хлъзгаше надолу по тунела и не успяваше да се задържи без ръце. Антон заподскача на куц крак към края на халето. Надяваше се, че вратата, за която Владо му беше казал, ще е в него край. През мръсните прозорци виждаше, че навън е още светло. Видя вратата и се спусна натам с всички сили, като се подпираше на рафтове и маси по пътя си. Още малко и ще стигне до нея, но чуваше яростното стържене зад гърба си. „По дяволите“ – помисли си – “още малко! Още малко!“ Стигна до вратата и се хвърли към нея с две ръце. Строполи се навън и започна да пълзи с все сили и да вика колкото може за помощ.
* * *
Антон стоеше на верандата на къщата си и гледаше как новото му другарче Стефан, или както той го наричаше Чефо, гонеше една пеперуда. Бяха минали три седмици и половина след инцидента в пещерите и сега всичко му се струваше като кошмар. Погледна надолу към липсващата част от крака си – не беше кошмар. Охраната на завода го беше забелязала бързо и линейката дойде на време, но не успяха да спасят крака му, наложи се да го ампутират, а той да обяснява няколко пъти как е отишъл от любопитство в забранената зона и стар ръждясал стелаж е паднал отгоре му. Не искаше да говори с никого за циментовите хора, не искаше да мисли за това. Искаше да забрави и предсмъртното скимтене на Генко, но не успяваше засега. Родителите му се поболяха от тревоги по него, но се радваха, че е жив. Местният вестник „Индустриално Ехо“ направи специално интервю с него, но той не им сподели повече, отколкото на другите. Искаше просто да го оставят на спокойствие да проумее и преживее всичко сам. Е, може би с Чефо, който родителите му бяха донесли у дома под предлог, че го спасяват от приют. Антон знаеше, че се опитват да помогнат и не се възпротиви. Чефо остави пеперудата и хукна нанякъде, след малко се върна и захапа с малките си зъбки крачола му и го задърпа, беше само на шест месеца.
– Какво става, Чефо, искаш да дойда някъде ли? Кутрето пак го задърпа и заръмжа. Антон взе патериците и тръгна след него. Отиваха към стария кладенец, който отдавна беше пресъхнал и баща му беше затворил с метален капак и голям камък, за да не падне вътре Антон като дете. Все още си стоеше така. Кученцето се доближи до кладенеца и започна да ръмжи. Антон го погледна и се усмихна.
– Какво стана? Пеперудата влезе вътре ли? Не виждаш, но има капак, сигурно е отлетяла. Чефо обаче продължаваше да ръмжи. Антон се замисли, подпря едната патерица на кладенеца и избута камъка на земята. Надигна капака с една ръка и се взря в тъмнината. Кожата му настръхна и той се свлече на земята. Някъде дълбоко в тъмното се чуваше кашлица.