“Цимент” от Стоян Бончев – част 1

Изви се силен вятър и раздуха прахоляка около стария циментов завод. Облаците затискаха като тетраподи високия му комин, който изглеждаше забит като копие в надвисналото небе. Работниците, които пушеха след края на смяната, започнаха да примижат и да гасят недопушените си цигари в кошчетата до портала. Всички се насочиха към автомобилите си, за да избегнат задаващата се буря. Някъде наблизо из околните хълмове удари гръмотевица и глух тътен раздра небето над Къси Дол. Дъждът се изля изведнъж с едри капки, като типична лятна буря.

* * *

На около три километра от завода Антон извади дъждобрана от раницата си и бързо го навлече. Сложи я отново на гърба си и извика:

– Генко, идвай вече, вали ужасно силно! Генко беше тригодишното каракачанско куче на Антон. Родителите му го бяха подарили още като бебе, когато Антон беше тринадесетгодишен. – Генкооо, къде избяга? Не се страхувай, това е само лятна буря, скоро вятърът ще издуха облаците и дъждът ще спре. Момчето измина още няколко метра и чу нова гръмотевица, съпроводена с уплашено скимтене някъде в подножието на близкия хълм. То се приближи, но все още не успяваше да види кучето, което се чуваше съвсем наблизо. „Къде може да се е скрил…“, чудеше се Антон и в същия момент се спъна в желязо, което се подаваше от земята. При падането дъждобранът се раздра и от лакътя му потече кръв. „По дяволите“, измърмори Антон и седна в мократа трева. В този момент Генко дотича до него и зарови глава в ръцете му. – Какво е това желязо, Генко? – попита Антон и се обърна да се огледа. Желязото всъщност беше от солиден метал с ръждив цвят и гладка повърхност.

Възможно ли е да е коловоз… не беше чувал за железница в подножието на хълма. – – Генко, хайде да проверим и да ми покажеш къде се беше скрил.

Антон тръгна по-уверено напред, където го водеше старата релса, а Генко подтичваше до него и от време на време изтръскваше водата от себе си. Дъждът беше намалял и изглеждаше, че скоро ще спре, но водата продължаваше да капе от листата на дърветата. В един момент релсата се изгуби в земята и Антон застана объркан, но Генко сякаш го разбра и се шмугна в един храсталак вдясно.

– Хей, чакай ме!- извика Антон.

Момчето забърза след кучето в храстите и в следващия миг се оказа плътно до хълма, а точно срещу него зееше огромна дупка, където отново се появяваха релсите на изоставената железница. Генко изприпка от тунела и размаха опашка. Антон се приближи и надникна вътре. Беше тъмно и влажно, с лек наклон надолу. Стори му се, че някой се изкашля, но не беше сигурен. Огледа се и видя, че започна да притъмнява.

– Хайде, Генко, да тръгваме, започна да мръква и може да стане студено.

* * *

Антон се събуди рано, но въпреки това слънцето вече напичаше през прозореца. Огледа се в тясната си стая и видя къде беше хвърлил снощи дрехите си преди да си легне. Цялата къща беше още тиха, дори Генко не беше отворил очи, явно се беше изморил след вчерашните приключения. Антон навлече дрехите си и започна да пълни раницата си – резервна блуза, фенерчето, което баща му му беше подарил, и чифт чорапи. След като приключи с това, отиде до кухнята и се върна с два сандвича, завити в салфетки, и бутилка вода. Все пак реши да хапне и сложи мобилния си телефон да се зарежда. Беше решил да разгледа по-добре пещерата, която намери, да разбере докъде стигат релсите и ,разбира се, да направи снимки на всичко това. Генко скокна и бързо изтича към входната врата. На излизане Антон извика „отивам да разходя Генко“ на родителите си, които закусваха, и бързо се измъкна с раницата на гърба. Не искаше да ги тревожи, че ще ходи само с кучето в изоставен релсов тунел. Предната вечер ги беше попитал дали помнят железница до хълма и баща му се сети за стар проект, който позволява да се извежда по-бързо продукцията от циментовия завод извън града, но никога не бил влизал в тунелите, само виждал известно време влаковите композиции, но за кратко и преди много години. Тогавашната идея била продукцията да стига много по-бързо до пристанището на близкото езеро, но по незнайни причини била изоставена.

Къщата на Антон беше в края на Къси Дол близо до хълмовете. Слънцето печеше и навсякъде животът се пробуждаше под чистото небе. Генко весело бягаше из широките поляни, а Антон вървеше стегнато след него покрай близката река. Момчето погледна надясно към хълмовете, които хвърляха тежка и плътна сянка върху гората и се намръщи. Сред цялата тази светлина и пробуждащ се живот, засенчената гора стоеше като студена и влажна кръпка. Скоро Антон и Генко стигнаха до входа на тунела, където въздухът беше още хладен и тежък от влагата на вчерашния дъжд. Момчето стоеше на входа и се ослушваше. Бавно извади фенерчето от раницата си и провери още един път дали работи.

– Хайде, Генко, да видим какво ще открием вътре – каза той и потъна в недрата на хълма. Генко се стъписа за момент и излая силно, после тръгна след Антон.

* * *

Тъмнина. След краткото спускане от входа на тунела теренът ставаше сравнително равен и наклонът не се усещаше. Антон спря и за малко и освети наоколо – прилепи нямаше или поне не се виждаха, но всичко тънеше в непрогледен мрак. Личеше си, че е тунел, строен от хора. Гладките стени и оформения „таван“ издаваха намесата на тежки машини и опитни строители. Тук релсите изглеждаха непокътнати, все едно довчера по тях са трополили вагоните с цимент. Тунелът и липсата на посетители бяха консервирала цялото място и сега приличаше на декор от стар филм. Натриеви лампи се виждаха по стените през десет- петнадесет метра, целите покрити с прах и паяжини, а кабели имаше само на места, другаде висяха надолу като счупени пръсти. Колкото по-напред вървяха, толкова по-студено ставаше. „Май слизаме надолу под земята или поне имам такова усещане. Едва ли в тази тъмнина ще станат добри снимки.“, помисли си Антон, но на глас каза: – Хайде Генко, нека проверим какво има напред.

Антон и Генко се лутаха дълго в непрогледния мрак. Спираха, почиваха, дори изядоха сандвичите и пиха вода в обкръжаващата ги тъмнина. Някъде над главите им се чу бумтене, беше глухо, като тътен от далечна гръмотевица. Когато се заслушаха в мрака, чуха и други шумове – далечно стържене и нещо като влачене.

– Какво ли може да е това, та ние сме под хълма, как е възможно? – след което момчето извади мобилния си телефон и погледна екрана. – Генко! Та ние сме прекарали почти час в тунела! Изминали сме голямо разстояние и може да сме минали под целите възвишения! Нямаше как да сметне разстоянието, а услугите на умния му телефон, като местоположение и мобилни данни просто не работеха, също както и обхвата. В този миг му просветна! Спомни си как баща му му разказваше предната вечер за целта на релсите – циментовият завод! Намираха се под или до него, което значеше, че някъде наоколо релсите трябваше да излизат над земята и да стигнат до изход. Антон бързо освети с фенерчето наоколо и подкани кучето да продължат. Светна напред в краката си, за да следи релсите, защото се страхуваше от дупки и пропадания, макар всичко да изглеждаше запазено. Все пак бяха минали много години, откакто някой беше влизал в тунела, може би. Скоро стигнаха до по-широко място, което приличаше на камера и релсите свършваха в огромна стена. Личеше си, че стената е добавяна впоследствие и стоеше като пришита към тунела. Момчето се приближи до нея и почука с ръка – изглеждаше солидна. Завъртя фенерчето, огледа другите стени (тази вдясно имаше паднали късове в основата си) и сякаш мярна за миг тесен процеп. Приближи се към стената и в този момент Генко започна тихо да ръмжи.

– Спокойно, моето момче! Какво усети, плъхове ли? – момчето се приближи още към стената и опипа процепа. Беше ниско до земята, не повече от осемдесет-деветдесет сантиметра на височина и около половин метър на ширина. Наведе се още малко, за да погледне, но беше тъмно и фенерчето не помагаше много, единственото което усети, беше топъл въздух. „Странно, откъде ли идва тази топлина?“. В следващия миг целият замръзна на място, а кучето му пак започна да ръмжи в тъмнината от по-безопасно разстояние. Отново се ослуша и този път разбра – беше чул същата кашлица. Струваше му се, че е минала цяла вечност докато излизаше от вцепенението си, а когато се окопити, рязко се отдръпна от стената и изгаси светлината на фенера, което по-скоро се задейства като рефлекс в него, отколкото в резултат от преднамерено действие. „Спокойно! Поеми дълбоко въздух! Няма как да има човек от другата страна, стената е здраво зазидана и не е възможно юноша или възрастен човек да се промъкне през процепа. Спокойно!“. Въпреки уплахата се постара да се стегне бързо и тихо прошепна към кучето:

– Хайде Генко, имаме дълъг път докато излезем, а батериите на фенерчето не са нови, ако свършат ще се наложи да използваме телефона, а неговата батерия пада лесно. На излизане от камерата и по обратния път, Антон вървеше доста по-бързо и припряно. Не спираше да мисли за кашлицата, може би беше някое въздушно течение. Не беше възможно там да има човек, а дали можеше да се е скрило животно? Какво животно например? Защо изходът към завода беше толкова солидно зазидан? Обикновено поставяха решетъчни врати от арматурни железа или нещо подобно. Реши, че когато се прибере ще потърси информация за железницата и завода в Интернет, а защо не и да огледа и самото предприятие отвътре. Много от хора от Къси Дол и околните села работеха в завода, все щеше да намери кой да го заведе на обиколка.

* * *

Къси Дол беше малък град, с около 13 000 души население в област Варна. Типичен индустриален център от миналото, а пушещите комини на заводите редовно изкарваха част от жителите му и тези на областния център на протести за качеството на въздуха. В Къси Дол имаше още няколко огромни завода освен този за цимент – металургичен, за стъкло, за преработка на олио, за торове. Всъщност друга част от жителите не протестираха толкова активно, просто защото работеха в тези заводи, които бяха един от най-големите работодатели в областта. Животът в Къси Дол не предлагаше прекалено много забавления за младите хора, но все пак имаше всичко нужно като големи супермаркети, дискотеки, кръчми и прекрасен обновен парк. Но младите трудно избираха града, заради постоянното напрежение с качеството на въздуха и близостта на големия областен град.

Антон спа неспокойно, често се будеше облян в пот и настръхнал. Беше сигурен, че приключението му в стария железопътен тунел е причината да му се присънва черно-бяла версия на клоуна Пениуайз с кашлица. Сега, когато слънцето беше изгряло, цялата случка му се струваше абсурдна, гледаше и четеше прекалено много страшни истории и сякаш това даваше отражение. След като закуси реши, че ще прекара известно време в стаята си пред компютъра, за да проучи по-детайлно каква информация има за циментовия завод в интернет. Ако имаше нещо съмнително, щеше да го улови, помисли си той.

Три часа по-късно резултатът беше много изчетена информация и кървясали очи от взирането в екрана без да мига често. Антон се чувстваше изморен и стана от стола, за да се протегне. Беше намерил различна информация за завода, за периодите, през които е преминал, различните собственици и някои от проектите, но за железницата нямаше почти нищо. Статиите бяха предимно от периода преди започването на проекта. След това нишките се губеха, сякаш никой повече не се е интересувал какво се случва и защо. Отиде до тоалетната и на излизане реши, че е гладен, но го отложи още малко. Щеше да се чуе с приятел, чийто баща работеше в завода като ръководител на техническия екип по поддръжката. Може би той щеше да му помогне да влезе и да разгледа.

– Здравей Марто, как си? – припряно каза Антон и заслуша пуфкането в слушалката на мобилния си телефон. – Не, у нас съм, днес не съм излизал. Правя проучване за „Строй Цимент“ и се чудех дали не можеш малко да ми помогнеш. Изслуша обясненията на съученика си Мартин, че не разбирал много от работата в завода, но научавал доста за процесите от баща си и мислел да направи лятната си практика там. Мартин и Антон бяха съученици от техническата гимназия в града, която беше ориентирана към образование на кадри за заводите в региона. Имаше интересни профили, които даваха възможност за развитие в тежката индустрия, но много от децата нямаха желание да работят в нея.

– Добре, но се чудех дали няма как да отида и да разгледам малко, за да придобия представа за дейностите в завода преди да си избера къде да карам задължителната лятна практика следващата година? Мартин се оживи пред перспективата негов съученик и приятел да му стане колега, пък било то и само за няколко седмици.

– Мога още днес! Сега ще обядвам и после ще помоля баща ми да ме закара. Предполагам, че няма да отнеме много време. Добре, чакам да ми се обадиш. Мартин обеща, че веднага ще се чуе с баща си и ще му се обади отново. След няколко минути телефонът започна за вибрира и да се чуват тежките китари на „AC/DC“ и тяхната „Магистрала към Ада“. Антон припряно плъзна пръст по екрана на телефона и каза:

– Казвай, Марто!….. Да…. Добре… значи в 16:30 на портала! Чудесно, много ти благодаря! Антон беше развълнуван! Не беше очаквал да стане толкова бързо и лесно, но очевидно щеше да може да посети завода още днес, в края на работния ден. Сега оставаше да говори с баща си дали ще може да излезе малко по-рано от работа и да го закара. Ако ли не, щеше да измисли друг вариант. Момчето отиде и извади голяма тава от хладилника, сложи я във фурната и, сякаш забравил тревожното си събуждане и емоциите от предното денонощие, си затананика мелодията, с която телефонът му звънеше.

* * *

Антон гледаше пейзажа през зацапания прозорец на автомобила. Покрай пътя се ширеха огромни обработваеми площи, а зад тях тъмнееха прохладни горски масиви в полите на близките хълмове. Всъщност хълмовете бяха част от единия край на Стара Планина, която се простираше по протежението на почти цялата страна. Баща му, Евлоги, караше мълчаливо и се взираше в празното шосе. Той винаги караше внимателно и изключително рядко превишаваше скоростта. Беше спокоен и уравновесен човек, свикнал на тежката селскостопанска работа, като повечето хора в Къси Дол, където възможностите за професионално развитие бяха доста ограничени. Той беше едър мъж, с широки рамене и изключително силни ръце. Винаги повтаряше на Антон, че е важно да учи, да чете книги и да влезе в университет, за да има възможност за избор на добре платена работа. Когато го правеше, инстинктивно поглеждаше към дебелите си мазолести пръсти, които постоянно имаха черно под ноктите, колкото и да ги миеше в края на деня, а погледът му започваше да блуждае. Антон разбираше всичко това и знаеше, че родителите му искат най-доброто за него, просто смяташе, че има цялото време на света, за да го постигне, точно както всеки на неговата възраст. В далечината се виждаше високият комин на циментовия завод, боядисан в оранжево с лилави квадратчета – това бяха фирмените цветове на „Строй Цимент“ вече почти седемдесет години. Евлоги се размърда на седалката и погледна сина си.

– Внимавай, когато разглеждаш, не се отделяй от бащата на Мартин и не пипай нищо без позволение. Все пак хората работят там и по принцип не е място за разходки.

– Разбира се татко, не съм на пет години. – тросна се Антон. Очите на момчето искряха, той нямаше търпение да огледа и всъщност планираше дискретно да разпита бащата на Мартин за железницата и зазидания тунел.

Пред портала на завода вече ги чакаше мъж с оранжева жилетка и бяла каска, който държеше цигара в едната ръка, а в другата напитка в картонена чаша, най-вероятно кафе или чай. Мъжът беше изключително висок и Антон веднага разпозна, че това е бащата на Мартин, г-н Дамянов, беше го виждал в училище няколко пъти и когато ходеше да вика съученика си да играят баскетбол. Нямаше как да сбърка тази висока прегърбена фигура, която винаги му напомняше на скакалец с дълъг врат, като в анимационен филм. Г-н Дамянов очевидно също ги позна и помаха към колата, докато пускаше цигарата в кафето си, а след това изхвърли чашката в близкото кошче. Те паркираха, слязоха от колата и тръгнаха към него. Той вече изпращаше някои от работниците, които приключваха смяната си.

– Хайде Тонка, идвай да видим дали ще ти хареса нашият завод! – засмя се г-н Дамянов. – Здравейте!

– Здравейте – отвърнаха бащата и синът в един глас – Радвам се пак да се видим – продължи Евлоги и протегна ръка за поздрав към високия човек.

– Аз също. Не се притеснявай за момчето, приготвил съм му жилетка и каска. Ще се опитам да му покажа цялото място, нека той реши после какво ще прави. Ако искаш, не го чакай, аз съм с колата и ще го докарам след това до вас.

– Благодаря Ви много – отвърна Евлоги малко смутено.

– Моля те, дай да караме на „ти“! Все пак се познаваме от много години, а и децата са вечно заедно – усмихна се високият скакалец и показа два реда жълти развалени зъби.

– Чудесно, пак благодаря. Антоне, не се отделяй от г-н Дамянов – пак повтори Евлоги и тръгна към колата. Антон вече беше навлякъл жилетката и каската, която човекът от кабинката за охраната му подаде по време на краткия разговор.

– Всеки, който влиза тук, трябва да се регистрира Тонка. Имаме правила за сигурност във всеки аспект и ги следваме много стриктно. Готов ли си? Давай да тръгваме, ще започнем от най-интересното – големия комин!

* * *

На петдесет и два метра височина вятърът бръснеше силно и свиреше в ушите като Ловецът на плъхове. Антон пристъпваше внимателно и се въртеше във всички посоки. Сега под него беше цялата долина на Къси Дол и всичко се виждаше ясно като на длан. Виждаше се центърът на малкия град, реката, която правеше завой близо до завода, скалистите профили на старопланинските хълмове и дори кварталът, в който момчето беше израснало и живееше, а над тях беше само безбрежното небе. Автомобилите и хората под тях изглеждаха като малки движещи се точки в стара видео игра. Дамянов стоеше усмихнат, той много добре знаеше как тази гледка може да подейства на младото момче.

– Е, как ти се струва? Доста е различно от тук горе, нали?

– Направо е страхотно – отвърна момчето – Никога не съм виждал града по този начин. Изглежда чудесно!

– Виж – посочи Дамянов – точно под нас е новата пещ. Там се случва голяма част от производството. А ако погледнеш от лявата страна, ще видиш голямата поточна линия, по която идват суровините от различните кариери или донасяни с камиони. Този процес е автоматизиран и се следи от онази сграда – Дамянов посочи ниска, двуетажна сграда с много прозорци, които имаха специално покритие, за да не допускат слънчевите лъчи да блестят вътре. – Това е контролният център, там следим всеки един процес в завода и го управляваме, контролираме и наблюдаваме. Ако има проблем с някой от процесите, веднага ще се види там и ще се включи аларма, за да предупреди всички работещи.

– А какво е онова оградено място? Изглежда ми изоставено. – попита Антон и посочи голяма площ, приличаща на лунен пейзаж. В ограденото пространство нямаше нито дървета, нито храсти или човешко присъствие. В средата на мястото се виждаха няколко малки стари постройки, метално хале и подобен комин, но по-нисък, и много бетон и пясък. Мястото напомняше на Антон на пустинята, която беше известна туристическа забележителност в областта и се намираше недалеч от Къси Дол. Близо до стария комин имаше и възвишение с арка, което Антон веднага разпозна, но релси не се виждаха никъде, очевидно бяха останали под бетона. Дамянов също се загледа по посока на стария комин и каза:

– Това е старият производствен цикъл. Заменихме го преди години с нова пещ и нова инсталация, много по-модерни. Сега можем да произвеждаме и предлагаме много повече продукти – бързо и лесно. Лицето му обаче стана мрачно и той продължи: – Там няма да имаш работа, ако решиш да караш практиката си при нас. Мястото е с ограничен достъп, защото има опасност от срутване на старите сгради. В момента тече процедура по решение за събарянето и премахването им. Антон мълчеше и слушаше. Оптимизмът му се изпаряваше, защото беше очевидно от отговорите на Дамянов, че може и да не успее да разгледа там.

– А няма ли начин поне да разгледаме от малко по-близо? Четох в интернет, че е имало железница? – попита все пак момчето.

– Аха, интернет! Чудесно място, пълно с информация. Марти също виси пред телефона си по цял ден – намръщи се още повече Дамянов, който очевидно недолюбваше много модерните технологии, когато бяха за развлечение. – Прав си, имало е такъв проект, още преди аз да започна работа тук. Дори зазиданата арка, която виждаш, е била вход на железопътен тунел, но малко след построяването му са направени още проучвания и се е установило, че реката минава прекалено близо, а и при наличието на подпочвени води това е опасно за тунела. – Дамянов се закашля нервно и продължи: – Ако все пак искаш, можем да огледаме от оградата, но вътре няма как да влезем. Имаме правила за сигурност и те не могат да се нарушават. Това е положението.

– От оградата ще бъде чудесно – отвърна Антон малко по-обнадежден. Все пак бе изкопчил поне малко информация, която на първо четене не му се виждаше много достоверна, но реши да спре дотук. В главата му вече се оформяше план за собствено проучване на терен, но през изоставения вход на тунела. През завода нямаше как да се получи, понеже имаше денонощна охрана, а и не искаше да си докарва главоболия, ако го заловят.

След като слязоха от комина, обиколката продължи. Минаха през ниската сграда за управление на производството и Антон видя контролната зала, където беше пълно с монитори. На някои от тях се следяха неща като температурата в пещта, количествата материали, които се влагат в продуктите и други показатели за сигурността. На други се виждаха отделни места в завода чрез камери за видео наблюдение, например как камионите разтоварват сурови материали до поточната линия и други подобни. Дамянов обясняваше всичко достатъчно подробно и скоро двамата минаха през столовата, съблекалните, стаите на охраната, поточната линия и из самия двор на завода. Дамянов погледна Антон и попита:

– Още ли искаш да отидем до оградата на стария цикъл и да огледаш или ти стига толкова за днес?

– Искам, ако не е проблем за Вас – отговори момчето с пламнало от вълнение лице.

– Хайде да отиваме и после ще те закарам до вас. Започна да става късно и родителите ти може да се притеснят.

Двамата закрачиха към оградата зад новата пещ и високия комин, който отдолу изглеждаше като каменна алебарда, която пронизва небето. Стигнаха до оградата и Антон забеляза, че тя има кльон с бодлива тел. Момчето се взираше наоколо, но не можеше да види кой знае какво. Най-силно впечатление му направи пълният контраст на това място с останалата част на предприятието. Тук сякаш времето беше спряло и нищо не помръдваше. Всичко изглеждаше захабено, ръждясало, износено и старо – покрито с прах и навят пясък. Антон се взира още известно време с надеждата да открие някакъв знак, без да знае какъв точно, но усети на рамото си ръката на Дамянов.

– Хайде, време е да тръгваме. Става късно – каза високият мъж с вид на скакалец. Двамата тръгнаха обратно към паркинга, като пътьом Антон върна каската и жилетката. След по-малко от половин час Антон си беше у дома и разказваше на родителите си какво е видял в завода. На тях всичко им изглеждаше интересно, въпреки че вероятно знаеха повечето неща. Момчето вечеря набързо и се скри в стаята си с Генко, за да крои планове за утрешния ден и новата му експедиция в тунела. Нямаше да бъде лесно, трябваше скришно да се сдобие с някои от инструментите на баща си. Къщата постепенно утихна и се чуваха само неясните гласове от телевизора в хола, където най-вероятно майка му беше задрямала пред него. Антон реши, че му стига толкова планиране за тази вечер, утре трябваше да бъде свеж, когато родителите му заминат на работа. Той вече имаше груб план за действие и енергично се шмугна под чаршафа, за да може утрото да дойде по-бързо. Заспа, загледан в нощното небе и ярките звезди, които се виждаха през прозореца на стаята му.

* * *

Антон се събуди рано и разтърка очи. Пак беше спал лошо. Огледа се бавно и видя Генко да лежи тихо до леглото без да мърда. Седна и докато се прозяваше, отново прехвърли в главата си основната част от плана за днес. Трябваше да свърши няколко неща, но след закуска и когато родителите му заминат на работа. Отиде бавно в кухнята и седна да яде, имаше баница, а родителите му вече приключваха. Антон изяде едно парче и стана, за да си направи кафе, пиеше кафе от четиринадесетгодишен. Родителите му набързо го разпитаха какво мисли да прави днес, а той им отвърна, че не е планирал нищо особено – да чете малко в стаята си и после да излезе да разходи Генко. Беше свикнал с подобни рутинни въпроси, но все още не смяташе да им разказва за тунела и намеренията си.

Когато Антон чу автомобилите да заминават, той бързо допи кафето си и тръгна към бараката с инструменти на баща си. Семейството му живееше в стара къща с голям двор и постоянно имаше работа по едното или другото. Бараката беше сравнително нова, а баща му я държеше винаги подредена, чиста и добре осветена. Антон влезе и започна да претърсва един от рафтовете, намери секач, а до него и чук – точно каквото търсеше. Изправи се и се огледа за още нещо, което би му свършило работа при „експедицията“, както той мислено наричаше посещението на железопътния тунел. Видя един кози крак и се замисли дали няма да му натежи да го носи, особено ако не се събере в раница. Измъкна го от кашона, в който стоеше, и се оказа, че е къс кози крак. „Идеално!“ помисли си момчето и го пъхна в раницата. Сега оставаше само да си приготви някакви сандвичи, да вземе вода и старата тениска, която беше набелязал, че ще обяви за скъсана и изхвърлена пред майка си. На този етап всичко се подреждаше.

Антон отиде в кухнята и първо напълни купичката на кучето с храна, а след това се зае да майстори сандвичите. Напълни еднолитрова бутилка с вода и сложи всичко в раницата. Отиде бързо до стаята си и се върна с избеляла тениска на стара българска рок група. Усмихна се, когато я слагаше в раницата и започна да си тананика една от известните песни на бандата, която всъщност трябваше да е тъжна и социално ангажирана, но за повечето хора звучеше малко смешно. Момчето метна раницата на гърба си, обу маратонките и извика Генко със себе си. Двамата излязоха, Антон заключи вратата и тръгнаха отново към тунела.

* * *

Антон и Генко бяха стигнали до „камерата“, както я наричаше момчето, докато осветяваше стените с фенера си. Този път беше тихо, но все пак двамата се ослушваха в тъмното. Антон свали раницата си и клекна до нея. Започна внимателно да вади инструментите, като се опитваше да не създава излишен шум. Извади чука, секача и старата тениска. Планът му беше да увие секача в тениската, за да предизвиква по-малко шум, когато работи с него. Искаше да увеличи пролуката в стената толкова, че да успее да се вмъкне вътре и да разбере откъде идваха кашлящите звуци. Освети отново стената с фенера, докато погледът му попадна на пукнатината. Сега му изгледаше още по-малка, май нямаше да стане толкова лесно. Подпря фенера на раницата така, че да свети към стената, приближи се и намести секача. Първи удар – нищо, втори, трети – пак нищо. Реши да удари малко по-силно. След три-четири удара успя да отчупи парче, колкото юмрук, което го обнадежди. Работата вървеше бавно, но за сметка на това планът с тениската работеше, чуваха се само глухите удари на чука по гумирания накрайник на секача. Проблемът беше, че тениската бързо се раздираше от ударите и трябваше да я увива наново на всеки шест, седем удара. Тъй като горната част на цепнатината беше малко по-широка, Антон започна оттам – ако успееше да направи дупка, можеше и да прекрачи от другата страна. След около час блъскане с чука целият беше плувнал в пот и реши да спре, за да си почине и да пие малко вода. Седна на земята и извади водата, която беше приготвил. Генко се приближи и изскимтя.

– Сега, Генко – каза момчето и затършува за празна кутийка от раницата си, в която да налее вода на кучето. Генко започна жадно да пие. Антон отпи няколко глътки, затвори бутилката и се огледа. Дупката се беше увеличила, но все още щеше да му е трудно да се промъкне през нея. Реши, че няма време за губене и се изправи, разтегна ръцете и краката си добре, взе отново чука и секача и започна да удря.

След още час, нещата изглеждаха доста по-добре. Можеше спокойно да се промъкне през пролуката, леко приведен, като внимателно сгъваше нагоре краката си, когато прекрачваше от другата страна. Сега Антон се развълнува, върна се и бързо прибра инструментите в раницата, пи още малко вода и каза на Генко:

– Ще ме изчакаш тук, само ще надникна какво има вътре и се връщам – каза момчето, метна раницата на гърба си, стисна фенера и хлътна в дупката.