Забравеният език =- проза

„Трохинки живот“ – Ася Кулева

Трохинки живот

Ася Кулева

Пладне преваляше и Василена едва влачеше нозе нагоре по баира. Жегата я натискаше безмилостно, ала тя упорстваше. Още няколко крачки и ще си дам почивка, само да стигна до сипея, даваше си кураж тя. Има дърво, ще си почина на сянка. Хи-хи, току що подмина един чинар, що не седна под него, обади се Другата. Кой остен те ръчка, та не спираш, убога ми сестро? Ти да мълчиш, не издържа Василена. Ти пък какво разбираш! Другата се стъписа и ненадейно млъкна. Василена закрачи по-бързо по стръмнината. Давай, можеш, надъхваше се тя. Надолу е лесно, щом и лайното може се търкаля, нали така? Ама я да те видя нагоре, драга! Давай, ти си!… Всъщност кого лъжа? Василена се отпусна на колене и погледна нагоре.
Слънцето се скри зад раздарачен облак и най-сетне спря да сипе мърва над напечения хълм. Василена запъпли с нови сили нагоре по пътеката. Можеше да продължи без почивка, но се отпусна под рехавата сянка на дървото досами сипея, както си беше наумила. Облегна се на стеблото и затвори очи. Времето отмаля и притихна. Василена чуваше почти беззвучния ромон на свличащите се към напуканата от жажда матица камъчета. Трохинките на щастието, не ли? Защо, в момента много ли ти е важно да знаеш, подкачи я Другата. Изобщо не ми е важно, миролюбиво парира Василена. Високо в небесата няколко чифта женски ръце внимателно чоплеха изпечен смигал, ронеха ломките върху земните нощви и наричаха за късмет на новороденото. Нощвите приличаха на детска люлка, ала в нея нямаше бебе. Въпреки това орисниците не спираха. И не изпускаха от ръцете си малките слънца на питките: „Да му се злато и сребро лее и през плет прелее!” „Добро да му потече като река!” „Да е червено като калинка, да бръмчи като пчелинка, да е сладко като медица и все хаир да стиска в ръчица!”
По някое време гласовете им утихнаха. Василена се озова в първата си самотна зима. Имаше малко спомени от този мъчителен период. Една привечер крачеше с неохота към вече пустия дом. Избягваше шумните, украсени предколедно улици. Беше ѝ дотегнало да го играе весело, а и не виждаше смисъл в цялото това празнично театро. Седна на една пейка и вдигна лице към небето. Снежинките се сипеха някак уморено и като че по задължение. Усмихна им се съчувстващо. Ами ако… В ноздрите ѝ нахлу ароматът на пресен хляб. И снежинките вече не бяха унили снежинки, а залушки от трапезата Горе, на която седяха мама и татко. Те милостиво ронеха трошичките, а Василена ги събираше в шепа и лакомо ги поглъщаше. Не спря, докато не засити глада си.
Василена отвори очи. Погледът ѝ се плъзна по заоблената гръд на изкачения баир. Сега той ѝ заприлича на дъхав момков колак с препечена по краищата коричка, която събираше в едно цял един свят. Бахчата беше разчертана от хаотични на пръв поглед пътеки, но те налагаха ред в общото. Във външния кръг се виеше хороводът на дърветата. Той упорито настъпваше към вътрешния момински кръг, където цветята кръшно изправяха снаги и потропваха нетърпеливо с подкованите си чехли. Пъстрите им мендили се полюшваха и зелените, жълтите и огненочервените шарилки по тях оживяваха и преливаха един в друг. Птиците се спускаха да кълват извезаните около глезените на снежнобелите калцуни пъпки и листа, ала момковото хоро бързо ги разпъждаше. Хвъркатите не се отказваха и подновяваха атаката. Пак се вдигаха нависоко, пак се спускаха стръвно и пак биваха прокуждани от мъжете. А слънцето в центъра на тази чудна намесия не спираше да се смее и да се върти на пета. Когато се умори, то протегна лъчи и птиците накацаха по тях уморени. Бахчонката притихна. Пътеките потънаха в сянка. Хорото се смълча и играчите отпуснаха ръце. Притъмня. Дъхавата набъбнала пита постепенно избледня и се превърна в безквасна пътнина. Кората ѝ беше гладка и равна, разчертана от един-единствен кръст. Невидими ръце скършваха по малко от нея и отстъпваха назад за да изядат със свито от мъка сърце ломките. Мълком се молеха за душата на мъртвия и мислено го изпровождаха по пътя към другия му дом.
Василена едва преглътна невидимия залък и погледна нагоре. Слънцето се беше скрило зад плътен облак. Ще постоиш малко и тръгваш, нареди си тя. Още не можеше да се изгмурне от видението.
По някое време се чу глухо чаткане на копита и иззад баира бавно изплува мършав катър на матусалова възраст. Животинчето едва пристъпяше по тясната пътека, натоварено с два наръча дърва и клонак. Зад него креташе старица, кажи-речи на същата възраст. Ръцете ѝ бяха издрани до кръв, но въпреки това придържаха товара за да облекчат поне малко мъките на катъра. Почти беше подминала Василена, когато вдигна глава, подуши въздуха и спря. Другарят ѝ изпръхтя.
– Ти жив човек ли си?
– Да.
– Значи си жива, а? – Жената се обърна по посока на звука. – Ами що щеш тука?
Василена не знаеше какво да отговори, затова стана и приближи:
– Ела да си починеш, бабо, имам и вода, сигурно си жадна.
– Ба, я не толкоз, ама дай на добичето. Я трая. Ама как нажиза слонцето, маю мила!
– Нямам в какво да му налея, – засуети се Василена.
– Дай тука водата, – нареди жената и опипом подложи шепи под муцуната на катъра.
Василена се вгледа в обветреното лице с напукани устни.
– Що ма глядаш? тросна се тя и обърна към нея невиждащите си очи. – Мигар дрът човек не си виждала. Я може да съм дръта, ама на, още стъпям по патиката.
Старицата бавно прокара мокрите си длани по лицето и облиза устни.
– Седни да си починеш. Ще те черпя чай, – хвана я за ръката Василена.
– Ами кък та подкарват?
– Казвам се Василена.
– Добър чилек ли си, Василено?
– Не знам, бабо, – усмихна се.
– Глядам смееш са, значи си добра, – отсече жената. – Вържи Катю за дървото, да не рипне по сипея, че и той сляп кат’ мене. То и двамата вейке се нарипахме. ама…
– Ти можеш ли да писваш? Гражданка си, трябва да можеш! А ‘артия и молив имаш ли? – оживи се старицата. –Щеш да ми писваш един абер. Последният абер на Лика, тъй ма подкарват, Велика.
– Добре, имам тефтер в раницата, сега ще го извадя, – засуети се Василена.
– Уйси, олекна ми, – изхлипа старицата. – В моята махала жив чилек не остана. Само я. В другите наблизо и толкоз няма… Готова ли си? Много са туткаш!
Василена бързо се подчини на опърпания генерал пред нея и подложи тефтера на раницата си:
– Слушам те.
– Мили ми сине Щильоне… – Изрецитира Велика. – Как си със здравето ти, Мара и децата? Чаках та, сине, да си додеш зимата, затъжих са, ама ти не доде… И дечинята не прати лятото – да им се порадва баба…
Гласът на старицата потрепери. Василена вдигна поглед към Лика.
– Стойни, – нареди ѝ тя. – Ще писваш друг.
Василена смачка листа на топка и я запокити надолу. Топката повлече по сипея няколко сухи сълзи към матицата на пресъхналата река.
– Уважаеми господин Щильон Великов, – гласът на жената укрепна и тя вирна брадичка. – Писа ли го?
Василена кимна, после потвърди на глас.
– Тъй… Продължавай!… С прискърбие ти съобщавам, че твоята обична майка Велика почина вчера…
Василена изпусна молива:
– Това не мога да го напиша.
– Писвай, ти казвам! – наорлено нареди Лика. – Писвай!
– Не мога! Ти си жива. Как да напиша такова нещо?
– Моля те, сине, тъй го писвай, – гласът ѝ се скърши. – Инак няма да дойде. Ищам да го видя за последен път. Пиши, сине!
От невиждащите очи на Лика се ронеха бистри трохинки.
– Да напиша, че си много болна, – предложи Василена.
– Не, писвай, че съм куртулисала, ейнъй е сигурно, – не отстъпваше Велика.
Василена се подчини.
– Сега ща го писваш тъй: „Кметски наместник Али Сарийски” Точка. Дай да го видя.
Старицата грабна листа и го опъна по шията на катъра. Нямаше как да види написаното, нежели да го прочете, ала дланите ѝ внимателно галеха писмото и лицето ѝ се преломи в усмивка.
– Плик имаш ли? –Лика облиза устни. – Ще ти кажа адреса.
– Нямам, – вдигна рамене Василена. – Не съм и предполагала, че ще ми потрябва.
Та кой днес праща писма, щом има телефон, щеше да добави, но премълча.
– Кино думаш, сине? – разтревожи се Лика. – Нищо де, ей къде е Рибново. Имат поща. Там ще го пуснеш. Хич да не забравиш!
– Няма, обещавам.
– Я усетих, че си добър чилек, – Лика я погали опипом. – Мър ти май са разплюнчи, сине.
– А, не, не плача, потна съм. – едва успя да отвърне Василена.
– Няма да са плашиш от умиралката. Кое ѝ е страшното, а? Нè е лошава, нè е грозна. Лошаво е да не сколасаш да са видиш за последно с твоите си чилеци. После е лесно. Ейнъй…В моята махала сме само с Катю. Денем сорнета обикалят из улиците, нощем бялчета, лисици и чакали търсят да ядат. Ама няма какво. Кой да гледа пилце и хайванкове, а? И кучета си нямаме – какво да пазят. Кога са куртулисаме с Катю, барем ще нахраним животинките…
Старицата си глаголеше напевно и Василена притихна, унесена в ромона на думите.
– Не ти казах откъде двадам, Василено. Слушай сега. През две махали в третата има две бабци кат’ мене и трима старчеци. Ма бинлюк народ там, бе! И щото толкоз мънахо, три години назад един депутат им направи площадка. Сложиха сурналка, въртка… То дечинки вейке няма, ама на, решил да им се докара чилекът. Пердасъз люде има… Ейнъй…Умут им даде. Тагава они решиха, че сва е нишан за хаир и си я глядат площадката – търгат тревата, га завали, я закриват с черги да не са мокри… Ейнъй… Адна година. Ама никой са не ворна, ни дечинки, ни унуци. Барем на гости за ден-два да доходат, ама… Лей тей да опънат масата, да сберат жинса, дечинките да играят на площадката, ей на, къ’ е каматна… Средона втората година им са крата меракът… И са затулиха по къщите с кахорете си. Щото дечиня им са забайхутиха по чужбина да чуват старчеци, а тех няма кой да погледне… Барем моят син в България, не стана абанджия… Ейнъй … Ама не съм го видала емен десет години. Ща ли са сеща за мене?… Ейнъй … По адно време дядо Гего извади едно тесте карти и са хвана да учи Диню и Сандю на белота. Криво-ляво са понаучиха те, ама им дирят четвърти. Къде да го намерят, а? Няма, бе! Нарочиха баба Кера, ама она на осемдесет и седем години – нè види, нè чуе, и акълът ѝ нейде по баирите. Бая ядуваха с нея мъжете. Накрая балдисаха и прибраха картите. А баба Кера си отиде наборже. Още ни е бално, че не втасахме да я изпратим. Дощера имала. Туй го разбрахме, га доде айтуф да торси алтонете на майо си.
На два пъти в годината са сбираме от няколко махали. Аслъ да са преброим колко сме живите. Особено пролетка. Зимите са люти, сине, бая са втояжват от студ, колцина упролетяват… Значи сбираме са в къщата на най-младия – дядо Гего. Он вейке наредил в голямата одая две маси. Ейсе доде ред на баба Фута. Седи си она саминка на едната маса, а ние на другата. Пребрадила са, ейни, с бял дюлбен… Лявото крайче към тьотките, да ворже акъла със сорцето, дясното метнала на гърба. Ейни… Нови тарлъци на ноджинките… И крие ръчонки под мендила. Мълчи. Ние седим на другата маса. Фута досурнала хляб, биберчева манджа, опечен гълъб, де го намерила, да са чудиш. И чонки намесила. Мъжете най са радваха на шишето с пелинок… Черпят са, ейнъй, хвалят баба Фута, ама она не погляда и мълчи. На стола преметнала чор мерсжан с бели гайтани, чорвен пояс и бяла корпа – от момини ѝ години. Корпата помня, зарад шевицата – едно птиче със зинала човка. Нишан на нейния жинс е сва. Всеки жинс си има нещо негово си. Ейнъй … Таз корпа са слага отпред на колана и га момата е на хорото, са вижда отдалече. Задрапа ли момък за някоя мома, първо гльода на корпата що има. Ако види, че момата от близък жинс, там не бара. Ейнъй …
Кършим ние от питата, намитаме от манджата, жокаме от винцето и си лафкаме на нашата маса. Драчко ни е ейнъй. Дохада поп Михал и от портата люшва кандилото: Сам, Господи, упокой души усопших раб Твоих в месте светле, в месте злачне, в месте покойне, отнюдуже отбеже болезнь, печаль и воздихание…
– Каквооо? – Василена не вярваше на ушите си.
– Ейсе сторихме панахида на баба Фута, сине, – спокойно ѝ обясни Лика.
– Ама как така? Тя нали е още жива?
– Нека, де! То и я съм жива, ама не знам на кой свят са находам, Василено. Мене вейке ма изпратиха, ейсе на ред беше Фута. Изпроводихме я каматно. И поп Михал ѝ пя по християнски. Щото кат умре, тагава кой да я изпрати?
– Не може така! Не е правилно, – негодуваше Василена.
– Кое не е право, сине? Барем да я почетем до га е жива. Нека чуе добри думи за себе си душинката, щото после каква файда? Нè ще чуе, нè ще види. Наденахме ѝ чорния мерсжан с белите гайтане, чорвения пояс и бялата корпа. Па си спомнихме онез години. На мъжете им лескат очонките, жените се причервиха… Па смях, па веселие… Тат то са прощаваме и провождаме приживе, сине. Щото после няма да има кой… Ейсе Задушница, баш време за жив помен… Поп Михал вейке алащиса – прекъдява и опява кайно в чорквата.
– Не е ли грях така, – успя да промълви Василена.
– Оти да е гюнах? Гюнах е да си отидеш непоторсен и забравен. Щиш пратиш писмото, аве ли? –Лика здраво стисна китката ѝ. – Да ги видя за последно, пък после…
– На моя помен имах и ковчег, – разсмя се старицата и пусна ръката на Василена. – Пък кък каматно пя поп Михал, малеей… Всякое согрешение, содеянное словом или делом или помишлением яко благий Человеколюбец Бог прости, яко несть человек, иже жив будет и не согрешит… Оти да е гюнах, сине, а? Не е стидна работа това. Ейнъй поне са опитваме да измолим от Бога добро място за чилека в Дончовград… Тъй гълчи Гего, сине, на оня живот. Ние да го сторим, като няма друг…
Двете потънаха в мълчание.
– Фута проводихме без ковчега, – продължи деловоЛика. – Дадохме го пролетка на Исмаил. Он от другата вяра, ама и он чилек, и он диха има. Кадоната му куртулисала преди него и он сам кат’ куче. Ейни дохадаше на помените да са разговори, да са види с люде. Гего дуе лакардии, ние заблажеваме с ошаф и слушаме кат га му вярваме. Сам не са стои ли, аве ли? Кък ни разфъртоли Господ, на… Адно време дечинките бягаха навон, а сега си отиват, сине. И вейке не двадат… На него ден провождахме дядо Диню. Седим си, кусваме манджите, лафкаме си… Лей тей седеше чилекът и изаднош климна очичката. Да га отнесем вест на имама, да га дойде, Исмаил ще червяса. Къщяло да го оставим? Поп Михал го опя и го заровихме в бахчоната под големия орех. Къде да го татрузим до гробето, че и кък… Кога времето дава, редим масите покрай него, под ореха… Мина бая време, кък пък никой не са разтожи за него, кък пък никой не го подири, сине. Поне го упратихме както си му е ред… В жоба на жумаданчето турихме тезбиха му, пък отгоре забодохме корста на Гего, он само му смени името… Яко Ти еси воскресение, и живот, и покой, Христе Боже наш, и Тебе славу, возсилаем со безначалним Твоим Отцем, и Пресвятим, и Благим, и Животворящим Твоим Духом, нине и присно и во веки веков. Поклон. Амин…
– Амин, – отшепна Василена, забила поглед в пръстта.
– Рачиш ли?
Ноздрите на Василена се напълниха с аромата на чист тютюн и тя вдигна очи. Лика ѝ подаваше дебела, набързо свита цигара.
– Рача! – грабна тя лакомо папиросата.
– Навремето гледах кюкюн и тогаз ги научих. Ейсе попът има няколко корена и кадим по панахидите. Я гльодай Катю, – засмя се старицата. –Кьорав, ама помни миришката.
Катю беше вдигнал муцуна и пръхтеше.
– Польочка, Катьо, тръгваме. – засуети се Лика. – Патиката ни чака, бие ми на дъжд, а я си питя гъзо тука.
– И ти не са помайвай, – обърна се тя към Василена. –Уринвай са низ към живите. Ей къде е Рибново. Да завтасаш преди дъжда.
Велика подкара катъра по тясната пътека и двамата бавно запристъпяха към своя заник. По някое време Лика се обърна:
– Чувай са, сине! И да не забравиш писмото!
– Нямааа, – викна Василена и започна бързо да стяга раницата. Силен тътен събуди сипея и зарони трохинките надолу. Василена метна раницата и окаменя. Огледа се безпомощно.
Старицата беше забравила да ѝ даде адреса.

 

220 Views
error: Content is protected !!