Търкалящо се време – поезия от Веселин Веселинов

ТЪРКАЛЯЩО СЕ ВРЕМЕ

 

ПОНЕДЕЛНИК

е вслушване в себе си:

да разтършуваш съвестта;

да позабършеш щенията и мечтите от праха им;

да изметеш умислените стъпки от тепиха на неслучилото се;

да събереш парчета ежедневие

във дневника на паметта си с красноречие;

да дорешиш задачите със много неизвестни

без никакви противоречия;

да поостанеш насаме със неудачите,

накърмен с висша справедливост;

да обговориш трансово сакрални истини

с кънтежа мощен на месия;

да се познаеш, но до дъното

на този съзерцателен живот

с вселенска необятност!

***

Неподозиран ВТОРНИК – срещнах те

из тесните водовъртежни пътища –

отиваше на кино,

на българска прожекция.

А понеделнишкото ми познание

отиде цялото на кино, също:

гласът ми скъса се

и чух мълчанието си безочливо,

че думите не идат лесно

пред твоите въпроси –

най-дежурните,

но и най-трудните,

изречени с клепачите повдигнати.

Ала разкърших рамене,

облещих се,

наострих се дори,

подобно таралеж

привидно нахрабрял

(макар да се смалявах вътрешно).

И отговарях ти,

артикулирах дрезгаво

лъжите си.

Но ти прозря,

че жилите напрягат се до пръсване,

усети огнения обръч във стомаха ми

от анасонови копнения.

И се усмихна

хищнически…

***

СРЯДАТА – безсъние за двама,

с въздишки сипкави:

разгърдени и подсладени

от бледопрасковения нюанс

(чаршафите, които окъсяват

под дъговидните извивки на страстта),

телата ни – хартиени канута

все по посока на движението,

облъскани от волен вятър

и целите във трепет,

в лъст и похот.

Звезди – недогорели фасове,

като резбовани над нас –

сто хвърковати феи из затоплената стая,

са нощната ни стража

втренчена.

И никакви прозявки,

чуваш ли,

не съм съновник, че да разгадая

подмолите на твоя сън отляво…

***

ЧЕТВЪРТЪК –

младо вино от къпини

по бистри устни, месести и лакоми

за цъфналата тежест на дъха –

на залци да го глътнат,

с рецепторите на езика

да се наслаждават дълго,

да предизвикат трус в гърдите,

но без да се заситят никога.

Докосваш ми тридневната брада,

а аз обхождам всичките ти рани

със садистично обожание.

Фетишизирам те

болезнено,

жигосващо,

до свършек!

***

А ПЕТЪК – отрезвяване:

сърцето ти е ничия земя

дори за опитни сърцетърсачи

като мен.

Крадливо се промъквам в мoзъка ти,

надниквам през чардака му –

и там разчитам, че си тръгваш безвъзвратно,

със ловкост котешка,

обратно в кожата, която обитаваш,

влече те тъмното неслучено.

Блуждаещ – погледът ти

присмехулен

със толкова зеленина,

за който вчерашен съм вестник,

се сбогува.

Навъсено море, като катран,

изопнато,

с бухлати облаци,

кълбящи се край него,

вещае ми изтляване…

***

Във СЪБОТА – излязъл от наркозата

на мимолетни песни,

на тънка паяжина чувства абстинентни,

на замъглен разсъдък,

се сблъсквам немощен с озъбеното време:

обилна чернота, която ме поглъща

със ледените въглени

на сенките,

търкаляйки ме

към лъкатушещи подземни лабиринти,

където кърваво хоро играят

увълчили се хора

(отхвърлени, измамени, кресливи)

и разгневени самодиви,

дресирани да мразят до дивачество,

да стрелят с халосни патрони

по безсюжетната си обич

горестна.

И да отмиват във реката на забравата

припламванията любовни…

***

Не ходя на църква в НЕДЕЛЯ,

а църква в душата градя,

макар че тялото е клетка

за птици румено-греховни,

животът ми – сляп кочияш

по пътеките от самота

в опожарените села

на непостигната хармония.

Плачът ми е гайда родопска –

ръмеж монотонен, студен,

кръвта ми – смола, трополяща

във вените кухи и мъртви.

Дочу ли крилете на дявола,

пърхащи нейде край мен,

това ли привлече те в моето ложе

със взлом да нахълташ?

Навикнах на вехтото вещерство –

влюбен да пиша слова,

ловец със мастилница, бродя

из своите смутни пейзажи.

Ще се влей в пергамента бял

де, що има тъга по света –

натежалото лятно небе вътре в мене,

да ти разкажа!