Поезия от Венцислав Василев

Поезия от Венцислав Василев

***
В земята на плачещите

не намерих нито един,

който е тъжен.

Всички сълзи извираха

от планината на бесовете.

Слушал съм легенди за нея –

всеки връх се смалявал,

щом стъпиш на него

и никога не виждаш хоризонта.

Но трябва ли ни перспектива,

щом винаги сме в стаичката

зад очите си

и катинарът е по-голям

от вратата.

 

***

И може би сме тук като на съд,

а не да си прекараме приятно –

ти знаеш, че пръстта остава пръст,

но гледай и земята зад земята.

 

По нея всяка твар ни е рода,

но призована – за да е свидетел

на липсата на синя свобода.

Ти гледай и небето зад небето.

 

Дори да притежаваш тази вис,

е важно от какво си се отрекъл.

И както си оставаш егоист –

ти гледай и човека зад човека.

 

Защото само който няма ръст

е тук, за да се моли и работи.

Дали е съд, дали е блага смърт –

ти гледай и живота зад живота.

 

***

Не съм способен нищичко да кажа.

Горещината ромоли

по бронзовите дюни на житата

и тъй тече насам, че изглежда очевидно –

аз съм водопадът ѝ.

По върха ми се разхождат сенки,

нежни като глезен на сърна,

а основата е толкова разпенена,

че може да роди камбана

с няколко езика,

като единият е задължително

най-високото мълчание.

Идея за далечен облак

се спуска по фалца на новородения вятър

и аз полагам китката си

като за калинка.

Но напразно търся черна точка.

Намирам окончание единствено

в способността да кажа всичко.

 

***

С пукнатина по ръбчето на чашата –

така започна крахът на вселената.

Същинското у мен не се показа –

реши да продължи да е същинско.

Една археология от залези

се обяви за ос на битието

и сътвори гора от колективна,

употребена опитност на костите.

Но аз видях, че слънцето е дюза

и изпарявам себе си през нея,

докато чакам Словото

да си върне думите назад.

 

из “Някой идва с моята походка”

 

***

Съзнанието си отива

с набити в тялото следи,

но с предана неотстъпчивост

животът ще се утвърди.

 

Задавен от съображения

или от ларинкса си крив,

мълча и слушам в свойте вени

природния речитатив.

 

Поантата му е такава,

че ме оставя по-вглъбен –

това, което притежавам,

предимно притежава мен.

 

Захвърлям всичко. Но в молитва

копнея да се наградя

с уюта, който съм изпитвал

далеч преди да се родя.

 

из „Утаяване на естеството“