Стиховете на Крадецът

Reading Time: 2 minutes

КРАДЕЦ

Нощта – странна, блудкава, разсеяна,

през тази пролет  е необяснимо сляпа,

катран акостирал е в небето над океана,

луната чезне и бегло в тъмен облак се разтапя.

Тихо, леко се промъквам

призрачен, потаен към изстиващата пещ,

бурно, тежко кожата ми диша,

закачим с поглед  восъчната свещ.

Куршумна мисъл прострелва моето съзнание –

Събудих я! Всичко развалих, а трябваше да бъда кат’ перце…

Глътка въздух изплува в нейното дихание,

поглед въпросителен изля се на кадифено ѝ лице.

-Не исках да прекъсна красивия Ви сън,

а само малко да се стопля с време,

идилията  изглеждаше прекрасно  отвън,

но виждам, че половинката до тебе дреме.

В прегръдка сладка вкопчихме се някак,

погледна топлите ми устни предпазливо,

в часовника разхищаваше се пясък,

зората влачеше се мързеливо.

Бисерна река разля и се в очите,

нежен глас разнесе се в изстиващата стая:

-Ти ли идваш да отвееш всичко в мечтите,

или си поредния порочник на безкрая?

Сълзлива течност разплува се на пода,

премръзнали ръце тихичко се топлят,

тъмнината игриво избягва небосвода,

изгревът приканва устните да отговорят:

-Обещанията ми облечени са в бедност,

от светлината аз съм бежанец,

дойдох да си открадна малко вечност.

Извини ме, аз съм нощния крадец!

МИГ

Миг-изгрев – слънцето се ражда.

Светлината  вечно ще е моя!

Миг-залез – душата ми разяжда

и Заблуда сяда на престола.

Миг-дума изстрелва се през тишината,

пробива пелерина светлина,

миг горчив потрепва в кухината,

а тя мълчи обвита Тъмнина.

Миг живота ни рисува

с кърви и розови бои,

миг любов сбогува,

но стига вече, спри!

Миг е – написал е поетът –

наслади му се, помни  го с красота!

Миг е – помислил си човекът –

с кама, прегръщайки Смъртта.


Миг-кошмар  в съня ми ме пробужда,

осъзнал как восък  се топи,

миг-въпрос в душата ми възбужда –

Миг или Вечност ще си Ти…

ИЗСЪХНАЛО ДЪРВО

Събличаш листата ми – вече гол съм.

Вкусваш в целувки плодовете ми – те прогнили са.

Вслушваш се в песента на клоните ми – тишина е

Търсиш отмора под сянката  ми – поглъщащ студ е.

Зимата отдавна корените премрази.

Пролетта измамно  съживи сухите листа,

за да може лятото  с огън да ги порази –

отново е Есен за дървото с изсъхнала душа.

КОГАТО ЛУНАТА Е ПРИТВОРИЛА ОЧИ

Когато Луната е притворила очи
с влюбен поглед в слънчевия гръб,
на Земята буря предвещава да се случи
в тишината, под разцъфналия дъб.

Северен и южен вятър насреща си замлъкват.
Две тела отдават се на допир нежен,
Облаците приближени, листата потръпват.
Пролетният въздух лудува нажежен.

В целувка вплетоха се двата силуета,
сянка в единство под месечината пристана.
Гореше всичко – сякаш паднала е комета,
нощта отмина – пожар остана.

Изгоря ли дъбът? Само вятърът си знае,
а той отновo тих – мълчи ли, мълчи.
Гальовна тъма с бурите си играе,
когато луната е притворила очи.

КРАДЕЦЪТ

94 Views