Стихове от Радица Божилова

Воин

Тук си стъпил с орисия за борба.

На теб улиците и горите са ти тесни.

Воин роден с цел за свобода,

намерил я в собствените песни.

Не е нужно да изкореняваш търни.

Не е нужно да се потиш до зори.

Но не спирай да вървиш напред,

замечтан към своите висоти.

Не се губи в чуждите поеми.

Не си търси място в нечий лабиринт.

Обгърни света си в хризантеми,

тихо под нечия въздишка скрит.

Не си роден, за да те ограничават.

На ничии граници ти не подлежиш,

не си роден да те пресъздават,

а да се бориш, пееш и блестиш.

Ти воин си с китара в ръка.

В сърцето, скрито пламъкът гори.

Обезсмисляш думата – тъга,

в света, който сътвори.

Докато

Докато тичаше по новите пътеки

и потъваше в непознати светове,

настигна ли това, от което бягаше

или то престана да те зове?

Докато търсеше камъчето,

загубено в детските ти дни,

на детето в теб даде ли да полети?

Докато тайно се взираше

в дъното на душата си –

откри ли това, което търсеше,

или го скри от себе си?

Тук съм

Знам, че тягосна е земята,

че без значение са висините,

че шум създава тишината,

Знам – за болката в гърдите.

Ще почувстваш как полъха на пролетта,

навява мирис на далечни времена,

и сърцето ще потрепне мигновено

в ритъма от спомени за любовта.

Лятото ще стопли твоето сърце,

набързо ще те обгърне с топлина.

Протегни ръце високо в шумното небе,

аз бавно ще ги докосвам в тишина.

Слушай на листата песента.

Чуваш ли как се стапят с моя глас?

Как крещи мойто име есента?

И ти крещи, крещи заедно със нас!

Вслушай се в акордите смирени,

в шепотите на яростната зима!

Спокойно затвори очите уморени,

и до теб повярвай, че ме има.

По следите на куплет

Вдъхновението пак ми се е скрило.

Колко неблагодарно е да си поет!

Търсиш, скиташ по света унило.

Земята би обърнал за един куплет.

А куплетите – жестоки,

бягат с вдигнато носле.

Скачат в езера дълбоки,

крият се в маково поле.

Аз ги гоня и преследвам,

търся ги в планети, във слънца,

и тъкмо да ги хвана за опашка –

те, милите куплети, се превърнали в деца.

И как ми се усмихват само,

колко нежно очите им горят!

Но пак промъква се лукаво

между пръстите стихът.

А те отлитат смели, жадни,

в търсене на облаци, мечти…

пресъздавайки мъглата

в синьо-бели ширини.

Гледайки ги си помислих:

„Красиво е да си поет!“

Вдъхновяваш се препуснал

по следите на куплет.