Сговорна дружина

Николай Гешев

Разказът е носител на 1 награда в конкурса “Забравеният език”.

Когато след утринната молитва Трайко излезе от село, слънцето вече бе изгряло и пропъждаше нощния хлад с горещото си дихание. Боляринът бе заръчал на подвластните си люде да съберат дърва за зимата и Трайко тръгна с осталите селяни. Не смяташе обаче да сече дърва, нито да се връщта обратно в село. Дотегнал му бе скотския живот и непрекъснатите закани на господаря, че ще го продаде за два гроша на галерите, дето дохождат оттатък морето. Овеси на рамо излющена от времето лютня, останала му в наследство от незнаен прадядо и забърза към гората, обградила плътно възвишението над крепоста. Дорде сколаса да се отдалечи незабелязан от дървосекачите, денят се преполови. Слънцето така бе ожарило заемята, ще речеш, че бе напалена от въглищари мърва. Трайко реши да си почине. Взе очуканата си лютня, която бе подпрял в един обрасъл с мъхове пън, опъна струните и запя тъжна провлачена песен. След това се присети за друга игрива мелодия и извиси глас в дъбравата, където публика му бяха единствено птиците и горските твари. След като завърши песента си, той провеси лютнята на гърба си и пристъпи колебливо по каменистата козя пътека, водеща към Урдовиза, долу в ниското, до брега на морето. Потта бликаше от всяка пора на изпосталялото му тяло и се стичаше на ручейчета изпод кирливата избеляла шапка, подлютявайки без друго възпалените му очи. Трайко се подхлъзна по дребните камъни, залитна настрани и падна. Цървулите от свинска кожа се вирнаха във въздуха, хилавите пищялки и мръсните му нозе се оголиха. Лютнята хвръкна някъде в храстите:

– Пази раба твой убогаго Трайка, справедливи Господи! – набожно се прекръсти отрокът и се надигна на колене. Целуна грубия дървен кръст, висящ на шията му и се изправи, отупвайки прашните си дрипи. Присегна се да вземе от земята лютнята си, когато внезапно от небето отекна гръм над трептящата от следобедната жега гора. Трайко стреснато се огледа и плю в пазухата си. „Лукавият си няма работа. Докара ли някоя градушка сега, свърши се със селяните. Пак ще стоят гладни цяла година и ще просят на вересия от господаря. И пак ще задлъжнеят“.

Следващата гръмотевица, се чу много по-близо. Въпреки, че до заник имаше още време, небето притъмня, като че падна мрак над грешната земя. Студен повей пресече тялото му и Трайко потрепери зиморничево. Последвалата светкавицата отне зрението му за минута. Оглушителен тътен накара ушите му да писнат. Отрокът потърка очи и впери поглед към притъмнелия град долу в залива. Небето и морето се бяха слели в една тъмнилка. Галерите, кръстосващи морето, сякаш се бяха изпарили в преизподнята „Ще кажеш, че Второ пришествие настава! Не можеш стигна града, преди да удари халата, Трайко.” – огледа се отчаяно отрокът. „Рогатия търси да отнесе невинни души в пъклото“ – изстена душата му в суеверен смут. Клоните на близките дървета се огънаха от поредния повей, злокобни шумове се чуха от вековната гора зад гърба му. Космите на врата му се наорлиха. Вдясно от стръмната ронлива пътека бе скалиста урва, в усоето на която клокочеше Визица в каменистата си матица. Паднеше ли там, нямаше да намерят костите му с години. Вляво бе гробището на града. „ Свято място! Колко светена вода се е изляла тук, пък и колко молитви за упокой душите на умрелите са издумани…“ – все още се чудеше къде да се скрие отрокът.

Поредната мълния порази със страхотен трясък вековно дърво, току зад гърба му. Трайко хукна панически към гробището. Подхлъзна се по мъха, покриващ усойните сенки и падна пред огромен стар оброчен камък, търкулнат като ненужен от праведните християни на Урдовиза в края на гробището. В падналия сумрак, светкавиците осветяваха покрито с лишеи демонско лице, издълбано от отдавна измрели идолопоклонници, живели нявга по тези земи. Заплющя градушка едра като кокоше яйце, помитайки всичко наоколо. Свил се на кълбо, отрокът сложи музикалния инструмент върху главата си за да се предпази. Чуваше трошенето на камъни и дървени кръстове около себе си и не смееше да вдигне глава. Времето минаваше, а все още бе жив. Така, свит на кълбо, посрещна неусетно настъпилата нощ. Постепенно ослепителните светкавици се разредиха, а и гръмотевиците се чуваха далеч навътре в морето. Градушката премина в пороен дъжд, от който подгизна и затрепери от студ. Трайко се престраши и надигна глава. Не виждаше нищо в пълната тъмнина, завладяла света. Не се виждаха нито луната, нито звездите. „Бог запази праведния свой раб! Обаче не е хубаво човек да остава след заник в гробищата, нежели да изкара нощта тук!“ – спомни си приказките на съседката баба Смарайда, за която в село говореха, че е билярка, за демоните, които погубват човешките души. Отрокът се огледа уплашен. Знаеше, че сега излизат създанията на тъмните сили и властват над земята. „Ето, оня ден погребаха там кръвника Митър. Безстиден човек, на съвестта му тежат сума пътници, дето изби за парите им на пътя към Адрианопол. Вярно притежаваше палат на два ката насред града, току до църквата, ама сам владиката приходи да забие железен колец в сърцето му, кога се спомина. Сега дяволите го въртят на шиш, а той рачи да им дава по жълтица, да го оставят да си почине за малко, ама нейсе те не му дават покой. Ами колко приказки за бродници, вампири и неживи бе чувал да се разказват шепнешком из село. „Затуй, падне ли здрач, всички врати се затварят, а кандилото не трябва да изгася.“ – страхът отново завладя съзнанието на Трайко. „Ако скокна и хукна, за една вощеница време ще сляза долу до града.“ – знаеше, че стражниците няма да го пуснат, ама друго е да си долу при живите. Трайко се изправи треперейки от студ и суеверна боязън. Погледна с едно око към изображението върху камъка, зад който се бе скрил. Оттам го гледаше Дяволът виторог, с лукава усмивка, облян в бледа лунна светлина. Прекръсти се набожно, шепнейки: „ Господи помилуй!“ и тръгна слепешком към мъждукащите в далечината пламъчета от огньовете, накладени в крепостта.

– Чакай човече божи! – чу глас зад себе си.

Отрокът хлъцна стреснат и изтърва лютнята си. Заозърта се наоколо, правейки кръстни знаци и кукиш с такова усърдие, че широкият ръкав на дрипавата му риза му заприлича на стрелкаща се в ниското лястовица:

– Ти, който ми глаголиш, си врагът человечески, искаш да прелъстиш моята душа, но аз те разпознах!

– Мигар приличам на дявол? Изгубих се в тези пущинаци – отговори непознатият.

Трайко побягна в тъмното, като крещеше:

– Анатема, анатема! Върни се в Пъклото, където си създаден!

Спъна се в някакъв корен и падна, ударът в земята изкара всичкия въздух от дробовете му. Поет от инерцията, отрокът се претърколи по острите камъни, натъртвайки недохранената си кльощава снага и падна в плитката яма на прясно изкопан гроб.

Трайко се изправи на колене в калта и завика:

– Не ме погубвай, пощади ме. Аз не съм виновен! Господаря ме прати да му събера дърва в гората!

Никой не му отговори. Трайко се захлюпи обратно в дъното на ямата и зарида горчиво. Каза последната си молитва, подготвяйки се за най-лошото, когато почувства потупване по рамото. Ужасéн, отрокът погледна между калните пръсти, с които стискаше очите си. Повдигна глава и запита отчаяно:

– Взе ли грешника Трайко в Пъклото, където ми е мястото, Стопанино?

– Стидни слова хортуваш. Не съм дошъл тук, за да те вземам някъде, Трайко – огромният от атмосферната рефракция образ се приведе и му подаде ръка. „Не е чак толкова страшен!“ – стигна до заключение Трайко, облекчен, че вижда човешко лице срещу себе си. С много драпане и пързаляне, отрокът бе издърпан от ямата. Непознатият му подаде изпуснатата при отчаяното бягство лютня.

– Кой си ти? Не съм те виждал тъдява? – запита с треперлив глас Трайко, оглеждайки изненадан войнишкатата ризница на непознатия и малкия барабан със скъсано дъно, чийто ремък държеше в едната си ръка човекът срещу него.

– Балдю се именувам, царски ратник и музикант. Сразиха дружината ни проклетите агаряни и убиха стотника Радан. Всите, дето останахме живи, се пръснахме по урви и гори. Тъй се озовах по този край – завърши войнът.

Трайко поклати глава замислен:

– Агаряни думаш. Чувал съм, да се хорати за тях в село, но тук в Парория не са се вяствали.

Междувременно на изток вече се зазоряваше. Балдю метна издънения си барабан на рамо:

– Скоро ще се съмне. Време е да тръгвам. Ще ми покажеш ли царския друм къмто Диампол, Трайко?

– То комай и аз ще тръгна с теб – рече отрокът – друмът е оттатък реката. Минава се по дървен мост – Трайко овеси на гърба си лютнята и тръгна бодро редом с Балдю.

Изгревът ги завари при стар параклис, покрит с потъмнели от времето каменни плочи. Влязоха те през отворените двери и се прекръстиха набожно. Вътре нямаше никого, но на масичка до олтара, освен догорели вощеници имаше оставени плодове и пита черен хляб.

– Помен е имало – рече шепнешком Трайко – лека му пръст на покойника, сиромах ще да е бил.

– Да вземем от подавката за Бог да прости – прекръсти се Балдю, взе питата и я разчупи на две.

Подаде едното парче на Трайко и напълни войнишката си торба с плодове.

– Амин! – изрече отрокът, поклони се пред олтара и двамата излязоха навън.

Не мина много време и стигнаха до малко село с прихлупени уземни къщурки, където имаха късмет да ги качат в талига. Коларят ги остави до Дебелт, откъдето продължиха пеш.

Слънцето вече захождаше към заник, когато до слуха им достигнаха трелите на овчарска свирка. Трайко се заслуша в мелодията.

– Майстор е! – рече и забърза напред, следван от ратника. Не бяха минали и сто крачки в сумрака, когато съзряха трепкащия пламък на стъкнато огнище. Мелодията от свирката внезапно секна.

– Бау- бау- бау – заобиколиха ги три рунтави кучета, ръмжейки заплашително.

Двамата скиталци се спряха. Трайко извика високо:

– Има ли праведни християни тук?

Иззад огъня се изправи загърнат с ямурлук едър брадат мъжага, който държеше овчарски кривак в ръце:

– А вие кои сте?

– Трайко от Визица и войнът Балдю. Друмници сме, чухме свирнята ти и по нея, та дотук – рече отрокът.

Мъжагата изсвири пронизително на кучетата, които изчезнаха в мрака:

– Елате да се стоплите. Навъдиха се много разбойници напоследък та рекох, да не сте от тях.

Трайко и Балдю не чакаха втора покана. Седнаха до огнището и протегнаха ръце към игривите пламъци:

– Ами ти байно, страх от тъмното нямаш ли, така самин? Другари нямаш ли си?

Брадатият се присегна и вдигна кривака, който държеше на земята до себе си:

– Страха от никого нямам. С тая пущина колко вълчи гърбове съм сурвакал, пък и кучетата помагат. По-добре в тъмното с нощните твари, нежели овесен на стъгда в село.

– Кой рачи да те веси? Човек ли уби, или друго? – учуди се Трайко.

– Откак поганците плъпнаха по Тракия и настана безвластие, по полските села се появиха всякакви грабители. Кой от де дойде, я агне ще отнесе, я овца ще изчезне. И все Семко виновен. Преди три дена край кошарата мина една стотица разбойници на коне и подкараха цялото стадо. Кога дотърчах до село да разглася каква беда ни сполетя, примикюр Койчо рачи жив да ме дере. „ Ще те веся на мегдана“ – рече и насъска хранените си люде по мен. Да, ама Семко лесно се недава. Развъртях кривака и – кой по мордата, кой по гърбината. Накрай се пръснаха и аз побягнах, където ми видят очите.

– То и аз бягам от господаря – рече замислен Трайко – решил съм да отида в Царевград Търнов. Там е свят пъстър и людете са свободни. Ако искаш, можем да бъдем дружина.

– Аз пък съм се упътил към Диампол – обади се Балдю – войската се сбира там за поход срещу агаряните.

На Семко не му трябваше повече убеждение:

– Сега да поспим, пък на зарана тръгваме – съгласи се бившият овчар.

Рано на другия ден, намериха изоставена градина и отолиха сутрешния глад с плодовете й. Трайко нагласи лютнята на гърдите си, прекара пръсти по струните и запя. Семко се заслуша в напева, бръкна в пазвата си изкара овчарската си свирка. Сглоби двете части на музикалния инструмент и се присъедени към свирнята. Трайко се усмихна. Двата инструмента така преплитаха мелодията, ще речеш, бяха свирили заедно цял живот. Трайко не се сдържа:

– Откъде знаеш тази песен, аз не съм я свирил на никого досега?

– Музика не съм учил, но чуя ли някаква мелодия, мога веднага да я подхвана. То отвътре ми идва – прибра свирката Семко и нарами кривака си.

– Бре, да не беше барабана ми издънен – изпъшка жалостиво Балдю – на село бия тъпана, няма сватба и хоро без мен.

Трайко върза лютнята на гърба си, Балдю метна барабана на рамо и съпроводени от трите овчарски песа тримата тръгнаха по широкия друм. Не след дълго насигнаха върволица от волски коли и множество хора. Кой бе помъкнал покъщнина, кой носеше малко дете на раменете си, но всички изглеждаха наплашени:

– На къде сте тръгнали, дядо – запита Трайко хром старец, който вървеше последен след колите, подпирайки се на тояжка.

– Бежанци сме, странниче – поспря се на тояжката си стареят – преди два дена стана голяма битка в низината. Нечстивите агаряни, Господ да ги затрие, разсипаха Диампол и селата наоколо. Царската войска отстъпва към Маркели и ний вървим след нея.

Балдю оброси глава:

– Е към Маркели тогава…

Трайко запримигва уплашен. Прави са били приказките на ратника и Семко за силата на нашествениците. Поблагодариха те на стареца и побързаха да настигнат другаря си, който бе избързал напред.

Слънчевият диск захождаше зад гористите хълмове на запад и дневната свелината помръчня, отстъпвайки място на нощната тъма. Пътят опустя. Бежанци и скиталци се установяваха за почивка. Тримата другари също се оглеждаха за подслон, когато до слуха им достигна скръбна песен и жалостивото скрибуцане на гусла. Решиха да се отправят в посоката, от където идваше протяжният плачлив глас на непознатия певец. В песента се разказваше за гибелта на юнаците Вълкашин и Углеша и християнската войска. Скоро стигнаха до бедна колиба. Пред входа ѝ бе седнал дребничък побелял човек, облечен в дрипави дрехи.

– Добра срещта байно – обади се Трайко.

Човекът отпусна гуслата и лъка от коляното си и стана от пънчето на което седеше, опипвайки с ръка стената на колибата. Погледът на гусларя бе отправен някъде встрани от новопристигналите.

„Сляп е“ – спогледаха се те:

– Не бой се, чичо. Добри люде сме. Търсим сушина за през нощта.

– То при мен сушина има, но колко човека сте?

– Аз се именувам Трайко. С мен са ратникът Балдю и овчарят Семко – отвърна бившият отрок – а теб как те зоват, чичо?

– Ради съм аз. Ей там, зад колибата съм събрал вършини. Накладете си огън в оджака да не стоите на тъмно. То на мен светлина не ми трябва, паля огън колкото да стопля вода за отвара и хляб да накисна за попара.

Разшетоха се тримата другари. Накладоха огън и провесиха менче над огнището да се сгрее вода. Ради влезе в колибата и след малко се показа с три глинени паници и сиромашка торба в ръце. Извади от там самун хляб и го разчупи на три:

– Не е много, но людете са бедни. Дават колкото им се откъсне от сърцето за пеенето ми на пътя.

– Сполай ти, бай Ради – каза Семко – аз хляб в устата си не съм слагал от три дена.

Докато преглъщаха коравите залъци, Ради им разказа за себе си. Баща му бил гуслар, дядо му също. Песните, дето знаел, се предавали по памет от баща на син. Обикалял по крепости и паланки, гдето пеел истории за славни герои, или за нещастни любови. Събирали се около него хората, слушали певеца и пускали в просешката му копанка къде дребни пари, къде храна. Така поминувал, дорде не изгубил зрението си. После намерил колибата, в която го завариха тримата му гости. След като се нахраниха, Ради изкара отново гуслата и запя.

– А някоя по-игрива знаеш ли? – прекъсна го Трайко.

Ради спря и се замисли:

– Сещам се за една песен. Тя се пее на сватби и кръщенета – рече гусларят и начена игрива хороводна мелодия: „ Залюбил юнак змеица, змеица, мале, хубавица…“

Трайко прихвана такта и засвири в съпровод с лютнята си. Към свирнята се присъедини и Семко със свойта овчарска свирка, а Балдю поддържаше ритъма, удряйки с дървените си палки по дънера на кухо дърво. Изкараха те заедно песента и Ради се усмихна:

– Ама и вас си ви бива момчета. Войниче, подай ми барабана. Имам тук върви от телешки чревца, до утринта ще е като нов.

Балдю подаде в ръцете му избушения си музикален инструмент.

Неусетно вечерта напредна и настъпи нощтния хлад. Огънят бе станал на жар. На четиримата свирачи им се доспа и те отпуснаха морните си тела на постлания със слама под на колибата. Трайко сънува странен сън. Въпреки че бе безписмен, той седеше пред дървено писалище и редеше с гъше перо на бял пергамент словата на нова песен, каквато досега не се бе пяла по българските земи. И тази песен стана всенародна. Когато се събуди, отривистата мелодия на песента още звучеше в съзнанието му. Трайко грабна лютнята си и засвири. Семко го гледаше учуден, Балдю стоеше с отворена уста, а Ради, подпрял се на лакът слушаше внимателно:

– Бил съм на много места, но никой не е свирил така досега. А реч има ли? – запита слепецът.

Трайко остави настрана лютнята:

– Още ги редя словата. Да тръгваме към Маркели – припряно се заприготвя Трайко – по пътя ще ги домисля.

– Чакайте момци и аз идвам. Те сега нашите войскари се събират на стан пред крепостта. Ако стражниците, що пазят в полето, не ви познават, ще ви вкарат в тъмницата като съгледвачи на поганците – Ради стана, наплиска лицето си с вода от кацата до вратата на колибата и провеси просешката си торба през рамо. Взе в едната си ръка гуслата с лъка, в другата тояжката и потропвайки по позната пътека, тръгна пред тримата си спътници.

По пладне стигнаха предградието на Маркели. От двете страни на пътя се белееха шатрите на царската войска. По нататък в полето се виждаха каруци с чергила и пуснати на паша впрегатни животни. Бежанци, войници и местни купци се пазаряха на оживеното като кошер градско тържище. Балдю се отдели от тримата си спътници:

– Ради, Бог те е дарил с златни ръце. Барабанът е като нов. Зърнах десетник Дмитри от наше село. Отивам да похоратя с ратниците.

– Ами ний сега, какво? – запита Семко, оглеждайки тревожно гъмжилото от хора.

– Следвайте ме! – заяви слепият Ради – Ще отидем на стъгда до вратника на твърдината. Там се събират всички странстващи музиканти и свирят пред народа, за което получават по някой грош или храна.

Трайко сви рамене и двамата със Семко последваха гусларя, който уверено потропваше с тояжката си по тясната каменната настилка на тясна уличка, встрани от хорската навалица. Излязоха на градската стъгда, която се оказа широка отъпкана поляна. Там нямаше никого.

– Ще почна с мойте песни, догде се съберат людете. – рече Ради.

Измъкна дървена копанка от торбата си и опипом я постави пред себе си. Намести гуслата на колана си, прекара лъка през струната и извиси глас. Скоро около тримата другари се насъбра пъстро сборище от любопитни слушатели. Имаше войскари, виждаха се технитари, бежанци от тракийските села и множество деца на различна възраст.

Ради завърши песента си и отпусна лъка:

– Сполай ви добри люде. Мен, Ради гусларя, ме знаете, но днес за вас ще свирим с моите побратими Трайко и Семко. Който има на сърце, да помогне с каквото може – посочи с ръка просешката си купичка той.

Трайко се посмути. Никога досега не бе свирил пред такова множество. Погледна към Семко, който бе извадил свирката си от пазвата, намести лютнята си на гърдите и рече:

– Тази песен ще пея за пръв път. Съчених я с Божията помощ, докато пътувахме към Маркели – прекара пръсти по струните и запя акомпанирайки си: „Откога се е мила моя майно льо, зора зазорила, зора зазорила. От тогаз е мила моя майно льо, войска провървяла, войска провървяла…“

Към свирнята на Трайко се присъедениха Ради с гуслата и Семко с овчарската си свирка. Слушателите наоколо зашумяха развълнувано. Някои се опитваха да припяват, други тропаха с крака, трети пляскаха с ръце. Внезапно зад публиката се чу думкане на барабан в такт с музиката на триото. Балдю се промъкна напред и застана редом до другарите си, а Трайко извиси уверено глас: „ Кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака, юнак до юнака…“

Мегдана се изпълни бързо с въодушевени хора. Войскарите обградиха плътно пространството и заблъскаха с мечове по щитовете си: „ Сабите им, мила моя майна льо, като ясно слънце,като ясно слънце, бой да правят, бой да правят, за Христова вяра, сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман…“.

Песента свърши. Музикантите отпуснаха инструментите си под гръмките възгласи и овации на събралия се народ. Паничката пред Ради се препълни от грошовете и медните пари, които се заизсипваха околовръст. Един от войскарите, с отличителните знаци на хилядник се приближи до четиримата музиканти:

– Господ да ви поживи, добри люде, за тази песен. Изпейте я пак, та писаря на войската да запише словата. Нека се пее от всинца ни, кога настъпи бран с османците.

Трайко провеси отново лютнята на гърдите си. Ради намести гуслата, Семко вдигна свирката към устните си, а Балдю удари барабана. Песента бе повторена и потретена. Накрая публиката пригласяше с пълен глас на музикантите.

Рано на другия ден, четиримата побратими си поделиха спечелените на стъгда пари и се разделиха. Войводата, предвождащ войската, бе издал на Трайко и Семко моливдовул за свободно предвижване в царството и те се отправиха към Търновград, за да търсят своето щастие, придружени от трите овчарски песа. Балдю остана с войската, а Ради бе приютен на плата в Маркели от кастрофилакта на крепостта.

 

Послеслов:

Песента „Откога се е мила моя майно льо…“ надживя създателите си и продължи да се пее от народните певци в онези смутни времена по цялата българска земя, за да достигне до наши дни.