РЕКАТА, ЧАСОВНИКЪТ И ДЕТЕТО

 

1. МАЙКАТА И ВРЕМЕТО

Имало едно време една река. Всъщност имало много реки и много времена…

Но сега ще ти разкажа за една от тях.

Бил топъл летен ден. Едно момиче отишло при реката и седнало край нея. Заплакало… То било много тъжно. Било свидетел на твърде много скандали, страхувало се от насилието, което като сянка витаело сред хората, дори в училище, и искало да избяга… Някак. Някъде.

„Спрете Земята, искам да сляза…“

Но Земята не можела да бъде спряна. От никого. А дали времето можело да бъде… спряно?

Момичето, уморено, се свило, макар без завивка, там, край реката, и затворило очи. Унесло се и заспало… Дали сънувало или се било събудило – не зная. Но в тъгата си момичето съзряло часовник. С насълзените си очи не виждало добре, като през воал гледало… Мираж ли било това или не, но стрелките на часовника изведнъж взели да нарастват, да се въртят все по-бързо и завихрят и сякаш във водовъртеж се изгубили… И времето спряло. Нямало ги… Момичето усетило как му олеква. Сякаш часовникът бе засмукал и отнесъл нанякъде тъгата му. Наистина… Каква магия!… Невярващо, то се взирало дълго в часовника. Взело го накрая в джоба си. Грижливо го прибрало на сигурно и скришно място у дома. Вече имало тайна. Това бил часовникът, който спирал болката и Времето. Или по-точно Времето, когато някой го боляло… Когато момичето го боляло. И тя се спасявала чрез часовника много пъти. Спасявала душата си. И пазела тайната като очите си, за да не я затворят в лудница и да  ѝ  отнемат часовника за някакви научни изследвания, например…

***

След време момичето пораснало и се превърнало в крехка жена. Тя срещнала любовта на живота си – момче, или по-скоро млад мъж, който я разбирал прекрасно, без думи дори. На него само тя поверила своята тайна. Той нямало никога да я нарани, нито да отнеме от нейната душа специалния часовник, намерен край реката. Те създали дете. Момче. И то пораснало… А докато растяло, тя видяла как стрелките на часовника се връщали, сякаш от нищото, и той започвал да отмерва времето нормално. Винаги, когато тя била щастлива. Винаги, когато всичко било наред. Винаги, когато изпитвала обич… А не страх. Постепенно тя забравила страховете и все по-рядко имало случаи, в които била тъжна и виждала как стрелките изчезват във водовъртеж. И как сякаш пясъка от всички пясъчни часовници на света, древни и съвременни, бил завихрян като в пясъчна буря, която го отнасяла нанякъде и часовниците оставали празни… Просто стъкла, отразяващи слънчевите или лунните лъчи. В безвремие…

Дори сякаш връщали малко времето назад, засмуквали момента на болката тъкмо и го запращали в Небитието. Тя виждала с очите на душата си, понякога, как някой започвал да страда, да бъде унижаван, дори бит, и как се завихряла Спиралата на времето, отнемайки този момент от живота! Може би виждала това, заради силното си желание хората да не страдат… А може би това била нейната специална дарба, получена от Всевишния. Колкото по-силна болка виждала или усещала покрай себе си, с толкова по-голям устрем се чупели и изчезвали стрелките на часовника… Времето се стапяло като пролетен сняг на слънчеви лъчи.

Светът определено ставал все по-хубаво място, по време на нейния живот, макар той да не бил дълъг, но се случил във важни времена. Може би най-важните за човечеството досега. Затова тя виждала все по-често как стрелките тръгвали и вървели нормално напред, по местата си, между сякаш внезапно разцъфтели цветя… Часовникът-кръг бил сякаш пъстра поляна, огряна от Слънцето. И стоплена от лъчите на Вечността. И на Любовта. Най-красивата поляна, момичето – вече майка – съзряло с очите на сърцето си, когато били тримата заедно сред пролетни цветя, легнали и загледани в звездите – тя, любовта на нейния живот и тяхното дете…

***

2. ДЕТЕТО И ВРЕМЕТО

Нейното дете, момче, наследило часовника. Но се оказало, че в неговия живот той работел тъкмо наобратно… Навярно, защото всеки от нас е един различен свят, неповторим и затова така обичан от хората, които са го видели и запомнили в детайли, и ни обичат… Ето какво имам предвид с това, че въпросът за Времето стоял наопаки в живота на момчето.

Когато то било тъжно или било свидетел на някаква болка, инцидент или нещастие – тогава стрелките на магичния часовник, наследен от майка му, тръгвали напред, изключително бързо. Толкова по-бързо, колкото по-голяма била болката… Сякаш за да отнесе, като в реката на времето, по-бързо болката далече, да я пречисти и заглади по-бързо, като камъче, попаднало в реката, или въобще да я разтвори до забрава в паметта на водата, която свято пазела само красивите спомени, всичко останало изпирала като дреха и простирала на Слънце… А и когато Времето тече твърде бързо – ние се замайваме и губим памет за момент, не успяваме да видим ясно и добре, нито в конкретни детайли, очертанията на болката и на случващото се. Световъртеж – водовъртеж. Това била новата тайна, новата бяла магия. Тази на момчето…

А когато то било щастливо – Времето спирало. Ето така:

Ангел /така се казвало момчето/ срещнал момичето на живота си, своята Любов, когато бил само на 16. И от онзи ден нататък Времето забавило ход за него. Защото бил щастлив. А когато двамата се оженили и им се родили син и дъщеря едновременно – времето съвсем спряло своя ход. Замръзнали на място стрелките на часовника, като в изящна картина, нарисувана от зимен студ върху стъкло на прозорец. Децата на Ангел растяли, но на неговата щастлива поляна с пролетни цветя, споделена с любимите същества, Времето просто спирало. Затаявало дъх сякаш, за да не наруши, да не отнеме хармонията, красотата на мига… Красотата е дъщеря на Любовта, това разбрал Ангел в своя живот. Как обичал той и своя часовник! Почти колкото родителите, жена си и децата си…

Та кой не би обичал часовник, който спира Времето, когато е щастлив? И го кара да препуска като спортна кола по магистрала, като диви коне във волни поля, когато Болката идва? Идва, за да си отиде… по-бързо.

Кой не би обичал такъв – обичащ хората и тяхната любов – часовник?

Ангел така умееше да обича, че му идваше да каже на хората: „Желая ви любов и щастие…С такъв като моя часовник, наследен от мама, създаден от копнежите на душата или пък без!“ Веднъж написа тези думи на малък лист хартия, който внимателно сгъна и сложи на сигурно място под камък край реката…

 

P.S. Когато майката на Ангел починала и се пренесла духом в друго измерение на Живота, той поръчал да създадат паметник за нейния гроб, без име и дати на раждане и смърт. Паметник, изобразяващ Ангел, държащ в ръце кръг, подобен на часовник, но без стрелки. В него пишело на древен език – Вечност.

Любовта се ражда и във Вечността, след като се е родила във Времето, стига само да е истинска. Може би и специалният часовник помогна за това да се роди Кръг-Вечност от вихрения ход на Времето. Спиралата му е безкрайна и реката я пречиства, това разбра Ангел. Реката на Живота… Тя не спира своя ход, това е важното.

13.1.2023

Кристина Митева /CandySays/