Дима Велчева и дъщеря ѝ

Поетесата Дима Велчева

Кога свършва пътят… –

когато ние пожелаем или когато той го пожелае!

Кога свършва желанието ни да го вървим и кога безнадеждността отново среща вярата?

Дали тази нова вяра е същата като предишната и

дали новият живот с нея, а после и без нея – ще бъде досущ като предишния?

На тези и на други въпроси ще ни отговори Дима Велчева чрез нейните стихотворения, жизнен път и живата ѝ памет – нейната дъщеря и редактор – Диана Велчева.

За една от книгите ѝ – „Подир сенките на спомените“ от 2005г., редакторът ѝ пише:

„Книга, събрала между кориците си светове…

Паралелни вселени на древни времена, реални съдби и неистова любов, преплетени и слели се в едно…

Книга, чийто страници мълчейки-крещят!

Те ридаят, смеят се, обичат… Те оживяват подир сенките на спомените…

Книга, в която много от Вас ще видят себе си….

Книга за вечната любов….“

Нека днес да Ви представим Дима Велчева с един кратък неин стих и после да оставим дъщеря ѝ да ни запознае с нея – такава каквато я познава – като майка, съпруга, жена и поет:

„През юли, като Блага съм родена,

сред златните поля,

Но като нея – аз не съм дарена

със словото, което има тя!“

Дима Велчева
Дима Велчева

Здравей, Дики,

Ние се познаваме от детските години. Познавах и майка ти. Виждах я винаги оградена от плам, с един тържествен ореол около себе си на достоен и силен човек никога не я видях примирена, вътрешно опустошена и без сила да продължи напред. Обаче стихотворенията ѝ ми показахо едно друго нейно лице – на човек, който е скътавал тъгите и опасенията си надълбоко …

Моля те, разжажи ни за майка си – що за човек беше, запозна ли те тя със страховете си или ги запозна само с белия лист…? Но първо, ако обичаш, ни запознай с миналото ѝ, което я е изградило такава – каквато ще я срещнем сега.

Диана: Дима Велчевае родена на 12 юли 1942г. в с. Кракра, където дядо ѝ, виден комита и войвода, през Илинденско-Преображенското въстание е повел много хора към Освобождението. Повлияна от героизма му, Дима от малка започва да пише за Въстанието като го пресъздава в истории и лирика. Стиховете ѝ буквално се изливат.

Освен този си талант, майка ми имаше и нечуван глас – пееше като славей. Виден маестро я чул, сравнил я с Мария Калас и я поискал за оперна певица в Миланската скала, въпреки че нямала музикално образование. Обаче тя избира да остане със семейството си тук, в България.

Сега разбирам и откъде е и твоят талант – да свириш така на пиaно!

Предполагам… Майка ми цял живот съжаляваше за пропиляната възможност да раздава гласа си за хората.

Животът не вижда Дима повалена, тя продъжава пътя си дори след най-тежката загуба за една майка-нейния син Светлозар. Това ли е най-силният творчески период за нея?

Диана: Да, може би най-силният ѝ творчески период е след 2002г., когато семейството ни претърпя огромната загуба на брат ми и която остави траен отпечатък върху всички ни. До една творбите си тя посвети именно на него.

Семейна снимка Дима Велчева
Семейна снимка Дима Велчева

Независимо от всичко случило се, майка ми винаги бе усмихната и позитивна, тревогите си срещна само с белия лист. Беше най-силният човек, когото познавам.

Разкажи ни за нейните сборници с лично творчество, откъде дойде желанието те да видят бял свят. Как ги прие тя, как ги усети?

Диана: Изключително духовен, талантлив и харизматичен, но земен човек, който винаги поставяше семейството на първо място пред собствените си нужди, майка ми не издаваше творбите си, събираше ги в папка. За един неин рожден ден през 2008г., реших да издам първата ѝ книжка „Подир сенките на спомените“. Пазех я в тайна, скришом търсех снимки за корицата, подреждах разкази, редактирах и ходех до издателството с месеци. Художественото оформление, редакцията, корицата бяха мое дело и изненада за нея. Никога няма да забравя лицето ѝ, когато отвори украсения с подаръчна хартия кашон и погледна книжките в него. Няколко минути стоя права, онемяла, с ръце на уста. Само заради този спомен си заслужаваше нелекият път на издаването.

Последва издаването на „История на историите на с.Кракра“ с автор баща ѝ Христо Стефанов – Върбицалията, стихосбирката ѝ „В нощите лунни“, 2016г. и „Без теб“ 2017г.

Майка ми има принос в краезнанието на Варненска област –в книжката за с. Кракра, събирана по разкази от дядо ми Христо Стефанов-Върбицалията, са описани автентични истории за живота на местните хора в периода преди Освобождението. Представих книгата на Международния форум ”Българското наследство“ 2017г. в Балчик.

Животът на майка ти показва, че пътят свършва, когато ние пожелаем. Тя си отива внезапно на 78г. Но нека да поговорим за това, което през последните години я събужда и ѝ дава нови криле – за нейната нова вяра!

Диана:Последните години физически я изтощиха, но тя намираше емоционална сила във внуците си – Любомир и Борис, с които имаше специална връзка и на които посвети не малко творби. Това е, което я окриляваше и заради, което живееше.

Ако майка ти днес беше тук, сред нас, според теб за какво би писалаи за какво би помолила луната?

Диана:Тя пишеше за истинските неща в живота, за хората с главна буква. Със сигурност би написала посвещение за г-н Иван Станчов, приятел на семейството ни, дипломат и основател на фондацията за деца със специални нужди и техните семейства – „Карин дом“.

Може би сега би молила Луната да закриля племенника ми, сина ми и мен.

Дима Велчева и внук
Дима Велчева и внук
Дима Велчева и дъщеря ѝ
Дима Велчева и дъщеря ѝ

Дики, позволи ми да споделя стих на майка ти като пожелание към света вместо финал:

„И дирята, останала след нея,

снегът затрупа, знам, без жал,

и само скъпи бели спомени ще тлеят,

в които любовта ми бе познал! „

Избрах този стих, защото наистина бих желала всеки човек на земята да познае любовта.

Ти имаш ли свой любим стих?

Диана: И моят любим стих е този!

Книгите на Дима Велчева
Книгите на Дима Велчева

През юли, като Блага съм родена,

сред златните поля,

Но като нея – аз не съм дарена

със словото, което има тя!

И като нея аз не мога да изпея

живота си сега

И да разкажа, че за да живея,

бих дала всичко на света.

Годините – те бързо отлетяха,

отмина младостта,

назад остана бащината стряха-

с детските игри и ясната Зора.

Напред, не зная, може би отново

ще срещна нежността.

Уви, косата ми започна да сребрее,

тъй късно е да срещна любовта!

ТЪГА

Минават дни, ще минат и години

тъгата ми по тебе ще расте,

и спомените неувяхващи и мили,

ще ме преследват пак навсякъде.

За тебе бях жена, която мина

през твоя път, неотклоним и прав,

през твоята прекрасна, бяла зима,

като искра, стопила леден мраз.

И дирята, останала след нея,

снегът затрупа, знам, без жал,

и само скъпи, бели спомени ще тлеят,

в които любовта ми бе познал.

У ДОМА

Преминеш ли зелената гора,

сред малка долчинка и ниви,

едно селце сред тучните поля

белее с къщите си мили.

Там, в малък и спокоен дом,

завръщах се от път далечен

и тихо под черниците присядах,

да чуя славеева песен.

Притихнали на прага ме очакват

строг татко, скъпа майка, стара баба…

САМОТЕН ДОМ

Пак тъй шумят дърветата на двора,

пак есента ги гали с нежен дъх,

по улиците пак минават загорели хора,

пак косовете подновяват песента.

Пак селото потъва в синкав здрач,

и лампите една след друга блясват,

пак някъде се чува детски плач,

пак лампите една след друга гаснат.

В една къщурка само запустяла,

прозорците не ще погали светлина.

Една къщурка само занемяла,

и таз нощ ще чезне в тъмнина.

НОЩ

Навън е тъжна, влажна, септемврийска есен

в стъклата чука с тихи капчици дъждът

и ни човешки глас, и нито птича песен

не оживяват скръбните тополи във долът.

Във нощ дълбока все тъй глухо, властно

есенний вятър брули лист и цвят.

Духът витае притеснен и безнадеждно страшно

изгубен сякаш в падащ и ненужен свят.

В такава нощ ти идваш във съня ми

все със същий поглед, със същите слова.

Ръце простирам и стресната очи отварям

и сладкият образ на миража аз зова.

***

Послушай в есенната нощ, как вятър болно вие,

превива клони, кърши върхове.

В полето равно китка от бодил ще свие

и в миг ще я разсипе на дребни късове.

В душа самотна скръбно ще отекне,

в спокойната гора ще връхлети със бяс,

откършения клон далеко ще преметне

и дълго ще вилнее до късен, нощен час.

В море спокойно яростни вълни той ще събуди,

ще скрипне мачта, ще връхлети вълна.

В далечните простори гларус ще потръпне

и дълго ще ридае, самотен във нощта.

И ако мисъл страшна за миг те грабне само,

че милият до теб, не ти е скъп и свой,

страхливо, знай ще сложиш ти глава на топло рамо

ще пиеш въздуха, що вдишва кротко той.

Блян

Да бъдеш все до мене,

мечтая си на глас

и винаги да слушам

гласът ти във захлас.

Глава да сложа бавно

на твоите гърди,

в любов да минат плавно

тъй кратните ни дни.

А вечер, до забрава

да гледаме луна

и в близката дъбрава

да чезнем в самота.

Така, смъртта ще бяга

все по-далеч от нас,

и в унес и в забрава

ще слушам твоя глас.

ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН

Любчо вече ученик е

Вече в първи клас

И буквара шарен

гледа във захлас.

След това разгръща

своя „Роден край”

С планини, потоци…

Да, същински рай.

Математиката строга

гледа със респект

И със пръстчета посочва

цифрите безчет.

„Музиката” се обажда

с нотите във строй;

-Хайде, ученико, палав

да запеем в хор.

А читанката красива

извисява глас:

-Мили Любчо, разгърни ме,

тебе чакам аз.

С приказките ти любими

ще те поведа

В чудни светове-градини

с шарена дъга.

С мойте стихове прекрасни

ще пораснеш ти.

И ще помниш тоз чуден ден

Винаги, нали?

ОПТИМИСТИЧНО

Ура! От догодина…

Да, само след година,

Във Морската градина

Ще крачим с баба Дима.

Морето ще синее

И славеи ще пеят

А ний по маратонки

ще хапваме бонбонки.

А сладко шоколадче?

Не, не, това не може.

Ще чакам търпеливо,

когато мама каже.

Виктория Баръмова

Виктория Баръмова

главен редактор

Български автор

https://www.facebook.com/windtalkswithyou

518 Views
error: Content is protected !!