“По пътя към утре” – Стефка Николова

Разказът “По пътя към утре” донесе специална награда на Стефка Николова в конкурса “Забравеният език” 2025.

---

По пътя към утре

     В края на ноември гората трудно опазваше тайните си – отдавна беше оголена, шумата кафенееше напластена на земята. Хрупаше под краката на Димо, който се опитваше да тича. Оказа се опасно, защото на моменти се подхлъзваше и се търкаляше. Теренът беше неравен – долчинки, нападали изгнили дървета, изпъкнали коренища, мъх. Спираше за малко да си поеме дух, поглеждаше нагоре – наоколо все балкан, величав, непребродим. Допреди час и Димо воюваше там заедно с четата си. Битката беше люта и с неясен изход. Стоян войвода му заповяда да вземе съкровището от монети, което хайдутите оставиха за свои нужди, да сгъне знамето на четата и да ги скрие далек от мястото на битката … за по-добри времена.

     Димо се сепна от граченето на прелетялата наблизо врана, вдигна чувалчето и забърза отново. Беше загубил представа за времето. Слънцето клонеше към своята почивка и се поспря за малко в далечината над вековечните дебри. На хайдутина му трябваше скала, по която да се ориентира къде да зарови товара си. В далечината чу лай на куче. Сърцето му заби още по-учестено. След кучето вероятно идваше и потерята. Огледа се – всичко се виждаше като на длан. Нямаше къде да се скрие и беше лесна мишена. Трябваше да изпълни задачата, колкото и време да отнеме. Кучето така или иначе щеше да го надуши и да го издаде. Легна по корем на земята и се скри под шумата. Зачака. Лаят наближаваше. Опита се да успокои сърцето си и да избистри мислите си. Не се мина много, когато погледът му се срещна с този на четириногия преследвач. Мъжът се изправи бързо, което настърви голямото черно куче и то се нахвърли отгоре му. Димо знаеше, че изстрелът от оръжието му би ориентирал потерята. Затова с ръце се опита да удуши нападателя си, но беше надраскан и нахапан. Хайдутинът извади топора си от колана на пояса и с няколко удара накара кучето да замълчи завинаги. Дишаше тежко и се огледа набързо дали някой наблизо не го дебне. Не забеляза човешко присъствие, но докога ли. Хвърли няколко шепи шума върху кучето, колкото да забави преследвачите си, защото знаеше, че са по следите му. Грабна чувалчето и забърза нагоре към бърдото. Изкачеше ли го, като че ли скалите ставаха по-близо. На една глогина закачи ръкава си и останаха нишки, но не можеше да се бави. Вървеше по склоновете на възвишението. Беше на 23 години, висок, слаб, с кестенява коса. Напрежението се трупаше и туптеше в него. Чувстваше се изтощен, поогледа се и реши да поседне за малко, като се скрие зад високите камънаци наблизо.

     Залък хляб не беше слагал в устата си от снощи. От две години следваше в балкана братовчед си Стоян войвода. А преди това си имаше млада невеста, копнееха за деца, но турци се бяха погаврили с нея, разболя се и бързо си отиде. А на Димо му отмиля дом и семейство. Борбата между мечтите и реалността не му даваше и миг покой. Майка му не искаше да го пусне при хайдутите, но нямаше и как да го спре, защото ходеше като замаян из къщи цяла година. Предложи му да се задоми отново. Но той отказа. Чувстваше се нищ и последва желанието си за мъст. 

     Преди три дена хайдутите завардиха в балкана един керван с много стока и пари. Справиха се лесно със стражата, но изтърваха един от пазачите и той им изпрати голяма потеря. Бяха успели да пренесат и да скрият отнетото. Днес сражението беше на живот и смърт. Димо не искаше да изоставя другарите си, но се подчини на войводата и сега освен че беше на километри от тях, но и не знаеше какво се е случило. Надигна се от скривалището си и се огледа. Студена пот го обля. В дирите му бяха влезли две заптиета. Трябваше да ги спре. Не искаше никого след себе си, когато скрива чувала и знамето. Най-лесно му беше да стреля с пушката, но щеше да се разнесе ехото и не знаеше какво ще последва. Налагаше се да ги изненада в гръб. Нямаше много време за мислене. Промени позицията си бързо. Успя да намери голям камък. Пое си въздух, прицели се и го запрати по единия, който рухна. Използва момента на изненадата и скочи от височината си върху другия. Сборичкаха се, запъхтяха се. Хайдутинът се озова на земята, а заптието се надвеси над него, беше силно и се опитваше да забие ножа си в шията му. Димо успя да измъкне топора с едната си ръка и го удари по главата, усети как чуждото тяло натежава още повече върху него. Избута го от себе си и се изправи. Главата му бучеше, ушите му глъхнеха, сърцето му щеше да изскочи. Тялото го болеше. Кръвта изтичаше от мъртвите тела, преминаваше под шумата и изчезваше в земята. 

     Неусетно се беше здрачило. Димо се върна на предишното си място, което го скриваше от очите на света, и се строполи на земята. Не можеше повече, отпусна се и заспа, покрит с ямурлука. Напрежението от деня се преплиташе в странни картини, преминаващи в кошмари.

     Събуди се от тревожната мисъл, че не е изпълнил задачата на войводата. Дали бяха оцелели другарите му? Звездите отгоре трептяха и му намигаха. Някъде там беше любимата му. А може би и някой от хайдутите, загинали в боя днес. Напипа в тъмното чувалчето с монетите, потърси и сгънатото знаме в пазвата си. Трябваше да ги скрие. Светлият сърп горе го наблюдаваше изпитателно. Димо стана, провери раните по тялото си – някои кървяха. Трябваше да издържи. Скалите, към които се беше насочил, вече бяха близо. Провери оръжието си, наметна ямурлука и потегли нагоре. Силите му се бяха позавърнали. Поогледа се да открие подходящо място. Налагаше се да покопае с ножа си и топора си. Почвата беше суха и камениста и му отне време и сили. Когато дупката беше готова, скри товара си в нея. Покри отвора с пръст, камънаци и шума. Скъса един от ръкавите на ризата си, огъна знамето в него и го мушна в един процеп между скалите и нахвърля камъни отгоре. Изправи се задъхан и се огледа наоколо. Щеше ли да намери съкровището? А знамето? Заобиколи скалата и се опита да издяла с острието на ножа знак, с който да бележи мястото. Надяваше скоро да минат с четата и да си приберат своето.

     Чуваше се вой на чакали. Приседна на земята и се загледа в далечината. Като че ли различи силуета на постройка. А по-нататък имаше къщи. Малкото селце отдавна спеше. Беше много гладен и уморен. Не знаеше колко е часът, но ставаше все по-студено. Искаше да си намери временен подслон и да си почине. Заслиза надолу по склона, като се опитваше да не губи от погледа си селцето. В ниското премина през слога между нивите, които прекоси бежешком. Доближи се до стената на една от крайните постройки и се ослуша продължително време. Преряза с нож въжето, с което беше завързана вратата, и влезе. Очите му трябваше да свикнат с тъмнината и му отне време да разучи обстановката. Имаше сено, няколко бъчви и земеделски уреди. Затвори врата, намери едно закътано местенце, покри се със сено и се опита да се позатопли и да се успокои.

     Спа ли, не спа ли, сам не знаеше. Стараеше се да не се върти. Вслушваше се във всеки шум и се напрягаше да определи посоката му. Ту се унасяше, ту се сепваше. Стресна се от отварянето на вратата. Слънцето преминаваше през дъските на плевника. Димо се опитваше да не мърда. Кой ли щеше да се появи?

     – Излизай от сеното или стрелям! – гласът звучеше дрезгаво.

     Хайдутинът стисна пушката под сламата и бързо скочи. Но го бяха изпреварили. Към главата му беше насочен револвер. Момиче или жена беше? Но го гледаше страшно с пъстрите си очи. Той не можеше да откъсне погледа си от нея – млада, крехка, красива, самоуверена. Гледаха се дълго и се изчакваха кой първи ще направи грешното движение. По едно време тя започна да се смее.

     – Хич не си страшен, да знаеш! Ризата ти е цялата накъсана, дори ръкавът липсва. Целият си в рани. Сякаш от оня свят идваш!

     Тя не го попита кой е, откъде е, какъв е. Знаеше.

     – А ти стреляла ли си с този пищов? – иронично я попита Димо.

     – Някой ден ще ти покажа! – със самочувствие отговори момичето. – А сега сядаш долу, скриваш се в сеното отново и чакаш! Ще дойда след около час и ще ти донеса храна и дрехи.

     – Ще ме предадеш! 

     – Ако исках да го направя, отдавна да си завързан и отведен!

     Момичето прибра оръжието си, награби един голям наръч сено и излезе.

Хайдутинът беше впечатлен. Дори и да се страхуваше, тя не го показваше. Не питаше много, а действаше. Какво ли следваше? Реши да се остави в милостивите ръце на Бог, а и на тази жена, чието име не знаеше.

     Тя каза, че ще дойде след час, но за него времето течеше бавно. Реши да промени мястото си, защото не можеше да вярва на непознат човек. Надничаше през пролуките на стените. Най-сетне я забеляза. Идеше сама. Висока, слаба, с кръшна снага. Облечена в плътна дълга риза, сукман и дебел елек. В ръцете си носеше кошница.  На шията си имаше наниз от сини и зелени мъниста, а на ушите – малки златни обички. Влезе вътре и без да търпи възраженията му, почисти раните му и ги превърза с чист плат. Даде му един кат дебели дрехи и вълнени чорапи и чак тогава му предложи храна. Трудно можеше да устои да изчака жената да си тръгне и тогава да яде. Беше много гладен. А тя леко се отдръпна настрана и го наблюдаваше как бързо се храни. Предвидливо в кошницата имаше повече храна.

     – Довечера по тъмно мога да те заведа вкъщи. Да се стоплиш и нахраниш. Баща ми знае.

     – Сполай ти, момиче! Но е опасно за вас, а и за мен. 

     Тя поразчисти около него, каза му, че ще дойде пак, и излезе. Димо не я попита за името, нито своето ѝ каза. Така беше по-безопасно. Пораздвижи се из плевника, душата му се стягаше от неизвестността. В далечината чуваше човешка реч. Хората си вършеха работата по къщите и градините. И както си крачеше, погледът му беше привлечен от нещо малко на земята, което блестеше. Вдигна го, беше една от обеците на момичето. Като че ли пазеше все още от нейната топлина. Стисна я в дланта си. Неговата жена също носеше обеци. Колко объркан се стече животът му! Все така ли щеше да бъде?

     Димо реши да поспи през деня, а надвечер да поеме по пътя си. След два дни трябваше да е на посоченото от войводата Стоян място. Много му се искаше да види всичките си другари живи и здрави. Да пребъдат, за да помагат на сиромасите, а и да извоюват свободата на народа си.

     Когато младата жена надвечер отново влезе в плевника, не завари Димо. Но на мястото, където беше лежал, имаше няколко златни монети. Носеше му храна и топли дрехи в случай, че не искаше да се скрие в дома ѝ. Беше си тръгнал.

     Хайдутинът бързаше по пътя си. Отдалечаваше се от един свят, изпълнен с противоречия. В балкана правилата бяха по-прости. Ако успееше да оцелее в борбата за свобода, щеше да мисли и за другата битка. Тъмнината го обгръщаше и закриляше. Опитваше се да изтласка преживяното през последните дни с мисли за утре.