“Лексикологичен бунт” – Елена Лори и Валентин Иванов

Разказът “Лексикологичен бунт” донесе специална награда на Елена Лори и Валентин Иванов в конкурса “Забравеният език” 2025.

---

Лексикологичен бунт

разказ от Елена А. Лори и Валентин Д. Иванов

Думите вдигнаха стачка. Сториха го още в петък преди обяд, в парламента, по време на ежеседмичната сесия, когато депутатите се правеха, че упражняват парламентарен контрол над правителството, а министрите даже не се преструваха особено, че им отговарят. Отначало никой не забеляза как един след друг ораторите излизат на трибуната, отварят си устата, но от там не излиза звук. Това не смути никого, повечето депутати по банките продължиха да се лутат необезпокоявани из дебрите на Тик-Ток, а по-възрастните – из концертите на Лилито, вековечен стожер на българската култура, въртящи се до безкрай в Тубата. Малцината, които усетиха, че има нещо нередно, си помислиха, че са се повредили високоговорителите или микрофонът. 

През това време думите, които по този начин изразяваха решителния си протест срещу несправедливото и безчовечно отношение към тях и които категорично отказаха да бъдат употребявани по сегашните най-безчестни начини – за разнасяне на лъжи и измами, – се рееха под стъкления таван на залата и се тревожеха.

– Как така? Как така? – вайкаше се Защо. – Не може съвсем да не забелязват, че ни няма!

– Може би се преструват? Искат да покажат, че могат и без нас, и се надяват така да обезсилят нашия протест, – предположи Заедно.

– Или искат да ни разделят? – подхвърли Слог.

– Аз пък няма да се учудя, ако никога не са ни забелязвали, – каза Мъдра и въздъхна.

– Навярно, – кимна Съгласие и дори се разтрепери от недоволство. – Кому тук са притрябвали някакви си думи? Нищият духом не се нуждае от тях…

– По-скоро им трябват суми – съгласи се Парáта и за да изпусне пáра, се удари силно по първото а в името си.

– Аз знам що требе да сторим – каза Идея.

– Слушаме те, само че говори по-тихо – каза Съзаклятнически. Той от доста време живееше в Румъния, но от време на време навестяваше Родината, да се лекува от пристъпите на носталгия, които го спохождаха, докато броди из странство.

Думите се скупчиха около Идея. Тя понижи глас, да не я чуят случайно депутатите по банките, но те бяха твърде обсебени от клипчетата си и не забелязваха какви облаци се трупат над главите им, не само метафорично или във високото софийско небе, но и в самата главна заседателна зала на Народното Събрание.

Идея дълго шепна на останалите думи, а когато те склониха да ѝ помогнат, се понесе в радостен танц под стъкления покрив на бившия Партиен Дом.

Само Неувереност изпитваше съмнения.

– Сигурни ли сте, че постъпваме честно с тях? – попита тя, ала никой не я чу. 

Дългите години, през които езикът беше тормозен и обезсмислян от депутати, журналисти, че и от обикновени хора, които все по-често прикриваха нечистите си намерения с противоположни по значение изрази, не бяха минали безследно за думите. Такова тиранично отношение бе превърнало някога сочните, пълни с енергия и живот слова, в бледи, съсухрени, и омаломощени сенки, в които почти нищо не бе останало от първоначалната им свежест. 

„Добре, че се усетихме навреме,“ помисли си Наблюдателен, който предположи, че не е далече денят, в който можеше да се превърнат в следващия изчезнал вид, подобно на птицата додо. 

– Отдавна трябваше да го сторим, – каза Люляк. – Приказките им вонят! – Той кимна към седящите долу.

– Хората ги слушат и копират методите им за манипулиране, – подкрепи го Народе. – И все повече ни мъчат и изкривяват.

– За всеки случай, нека да повторим, – подхвана отново Идея. – Трябва да се групираме по двойки…

#

Микрофонът оживя, вискоговорителите по стените изпукаха тържествено.

На трибуната излезе, издокаран в костюм от Савил Роу, министърът на иновациите. Носител на наградата Мистър Икономика за две поредни години. Докато се качваше по стъпалата с енергична, пружинираща стъпка – изработена специално за пред унилите камери на трите национални телевизии, – той си помисли, че ще е достатъчно, както винаги до сега, да заяви с уверен тон как е отпаднала необходимостта за ползване на два луксозни имота на военното министерство и затова то ги предава в разпореждане на съответните общини…

– Уважаеми госпожи и господа народни представители – обърна се той по обичайния начин към скучаещите в залата. – През последните три години, откакто нашето правителство дойде на власт, положихме всички усилия да …раздадем на съмишленици… подопечната ни държавна собственост със …значителна… остатъчна стойност и …неотпаднало… предназначение. Тя може да  подпомогне развитието на …нашите… хора в регионите. Точно такъв …е… случаят – той се закашля – искам да кажа… – Министърът се закашля и се загледа в бележките си с явното намерение да спечели време, за да подреди мислите си. – Искам да кажа, че имотите са с отдавна …неотпаднала необходимост… тоест, че необходимостта е …не-е-от-пад-на-а-а-ла, – направи още един опит да се поправи той и млъкна, изненадан от съпротивата на собствените си думи.

Депутатите в залата го пренебрегнаха напълно, увлечени във видеата на любимите си инфлуенсърки. Единиците, които следяха с половин ухо какво се приказва от трибуната, се позачудиха: това всички го знаят, но защо трябва да се казва открито в Народното събрание? И за уж отпадналата необходимост, и за стимулирането на нашите хора по места… Не, че някой вестник ще го напише и дори да го покажат по телевизията, какво от това? Делата се покриват, документите изчезват, а народната памет е къса. И изобщо, всяко чудо за три дни. 

И все пак не е хубаво да се говори за подобни работи на официални места. Току виж някой прокурор се размърда. И те са хора, и те имат кариери да градят и деца да изучават.

Председателката забеляза оживлението в залата и „превъртя“ в главата си последните думи на министъра. Тя имаше отлична слухова памет – главната причина да я сложат на тоя пост. Много помагаше за възстановяване на дневния ред в случаите когато в парламента се развихреха словесни бури. Когато най-после осъзна какво е казал Мистър Икономика, жената се хвана за главата. Мислено.

– Благодаря, минаваме към следващия въпрос.

– И той е към мене, – рече министърът и запя добре отрепетираното си въведение. – Откакто нашето правителство управлява страната и вследствие на огромните ни старания да подобрим живота на …нашите… хора, ние успяхме да увеличим значително …злоупотребата… със средства по европейската програма за стимулиране на селското стопанство, – той се закашля, усетил, че от устата му пак е излязло нещо неприлично. Сега вече даже най-отнесените народни представители взеха да надигат глави от екраните. Много отрано е отишъл на тлака завалията, помислиха си половината от тях. Втората половина не си помисли нищо, понеже разсъжденията не им бяха силна страна. 

– Искам да кажа, ние положихме всички усилия да подкрепим …организираната престъпност в злоупотребата…

Този път цялата зала реагира с откровено недоумение, ченетата на депутатите увиснаха и даже на квесторите, които бяха видели какво ли не.

Народните представители се размърдаха по столовете си, а журналистите, които не очакваха нищо от днешното заседание и си запълваха времето с интелигентските игри крави и бикове, судоку и тетрис, даже рипнаха на крака от изненада.

Председателката спаси злощастния Мистър Икономика като даде половин час почивка и елитът на основите парламентарни групи се събра да обсъди ситуацията.

– Драги мой приятелю… – понечи да започне лидерът на малцинството.

Но от устата му излезе нещо, съставено от обратната на всяка дума, която бе възнамерявал да каже:

– Долен народен душманино…

Лидерът на мнозинството зяпна, изненадан от подобно нахалство – годините опит в народното събрание го бяха научили да очаква какво ли не от опонентите си, от най-престорена вежливост до най-остър сарказъм. Но такова чудо му се случваше за сефте. Все пак той се опита да отговори нормално, но кой знае защо речта му се обърка и в кулоарите започна бой.

#

Над тях Идея, Защо, Съзаклятнически и останалите думи-заговорници се смееха от сърце.

– Здраво им бутнахме купичките – в един глас заявиха Паница и Майор.

– Убодохме ги! – възтържествува Глоги́на.

– Царско хрумване! – радваше се и Величав.

– И колко просто – да се сменят думите с техните антоними, – каза Обобщение.

– Но само толкова, колкото е необходимо, за да се поправи неправдата, която речите им изразяват, – коригира го Точност.

– Обикновено е достатъчно да се смени едничка, – намеси се Ирония, – но понякога и три не стигат.

#

През лексикологичното пространство на България се носеше вълна. Центърът ѝ съвпадаше с Народното събрание, а фронтът ѝ се отдалечаваше във всички посоки с малко над триста метра в секунда – скоростта на звука във въздушна среда. Ни бърдо, ни река, ни планина можеха да я забавят. Тя не променяше видимия свят, но човек откриваше, че думите вече не са му напълно подвластни: незнайно как някои от тях съвсем самостоятелно се заменяха с противоположни и накрая всяка лъжа се превръщаше в истина, всяка измама – в благодеяние, а всяка злина – в добрина.

#

– Трябваше ли да бъдем толкова безмилостни с тях? – попита Съпричастност.

– Безмилостно щеше да бъде да не сторим нищо, – отвърна Мъдра, – и постепенно да се изтощим от вредоносен труд.

– И все пак какво ще правим оттук нататък? – попита План. 

– Ние не искаме да се караме с тях, – отбеляза Мир. – Ех, ако можеше просто да ни забележат.

– И да разберат, че сме нормални същества, които имат нужда от уважение, – допълни Равноправие.

– Да, но понеже не щат, –  отсече Топор –  ще изровим секирата.

#

И тъй, вълната на лексикологичния бунт постепенно обхващаше области от близо и далек, и покриваше все по-голяма част от замното кълбо. Преди да изминат и осем часа, лидерите на Западния свят бяха уведомени от своите шпиони, че световният ред е на път да се срути. Те събраха военните си министри на екстрено съвещание, но се оказа, че никой не разбира причината за това, което се случва и че няма адекватна отбрана, въпреки че всички са превъзходно въоръжени. 

Пентагонът бе определил причината за бедствието и пренасочваше ядрения си арсенал към изненадващата нова цел – България, най-бедната страна в Европейския съюз, която даже най-подозрителните анализатори никога не биха заподозрели във враждебни намерения. Обаче учените твърдяха, че унищожението на първоначалния източник не би спряло вълната на промяната. Някакви интелектуални умници предложиха да създадат противоположна вълна с обратна фаза и изчислиха тонажа на необходимия ядрен заряд. Но като оцениха кои щяха да бъдат най-засегнатите страни и какви щяха да бъдат пораженията, сами се отказаха от идеята си. Човечеството се оказа неподготвено за такъв катаклизъм. Или за това спасение, както се изразяваха в момента генералите и политиците от Европа, Близкия Изток, Северна Африка и Западната част на Азия – все места, вече обладани от лексикологичната метаморфоза. Последваха часове на бясно и безрезултатно мислене. В края на краищата елитът на западния свят се изпокри по бункерите, надявайки се на чудо, но чудо не се случи.

Настана нова ера, в която хората се бореха с думите и думите – с хората, а в настъпилите хаос и безпорядък, бавно и с мъка, си проправяше път на едно ново човешко разбиране за силата, благородството и ценността на словото. Настъпваше време, в което истината щеше да пребъде.