“Небе за всички” – Тодор Билчев

Стихотворението “Небе за всички” донесе специална награда на Тодор Билчев в конкурса “Забравеният език” 2025.

---

НЕБЕ ЗА ВСИЧКИ

Летенето с летене се постига.
А другото е във калта пълзене.
Забрана всякаква със бунт се вдига.
И как да има огън без горене?

Когато птичката невинна литне,
това за всички е съвсем нормално.
Но щом човек от радост се провикне,
не винаги, но често е фатално.

Дали да си сред хората хвърчащи?
Или да си невинен като мравка?
За всичко всеки тука сам си плаща.
Но търси винаги и незабравка.

Че само незабравата успява
да бъде будна винаги, когато
дори и любовта си заминава
и в зимата настъпва твойто лято.

Пък залези и изгреви какво са,
щом ден и нощ им не съпътстват хода?
И вмъква се сред тях тъгата боса,
в пороя мътен диреща си брода.

А щастието, толкова далеко,
„Здравей!”, не сметна даже да ти каже.
В уют заспали са, на топло, меко,
за теб които се не сещат даже.

В безсмислие животът продължава.
А хлябът и парите в култ израстват.
Не може майка да ти е държава,
децата си оставила да бедстват.

Ранена е отвсякъде душата.
За бъдещето как ли да се мисли?
Надеждата, единствена и свята,
лети с пчела над цъфнал клон разлистен.

И бие се във брегове реката.
Но не към бряг, изтича във морето.
Повдига се от мрака над водата.
И нежно го целува по лицето.

На дъното единствено остават
мътилка, кал и съществата нищи.
Любов, когато само Бог раздава,
летенето духовно най е чисто.

И, въпреки това, не се забравя
в единство на брега как пребивават
синееща небесна незабравка
и острият бодил, за Божа слава.

Глогинка, нейде там във планината,
пребъдва си със шипката бодлива.
Из дебрите, далек във тишината,
целува охлюв пареща коприва.

На слог граничен в дядовата нива,
с топор замахнал, тук човекът грешен
сам своя брат се вдига да убива.
Единствен той да бъде вековечен.

Но горе, от бърдото величаво,
сам Бог изпраща мълнии и грохот.
Не може да търпи такваз държава,
децата на която гинат в похот.

А дивните творения – жените,
създадени за стихове и песни,
да гаснат грубо в злобата на дните
и плячка на страстта да бъдат лесна.

С любов, когато Той ги сътворява,
смъртта, безспорно, беше я предвидил.
И знаеше, че тя ще направлява
това, което даже те не виждат.

Затуй със нея вечни ги направи.
А незабравата без шум пренесе
в Отвъдното, къде се не забравя.
Любов туй слово беше. И до днес е.

Понеже стига се с летеж летене.
Пълзене във калта е всичко друго.
Тук победители и победени
са всичките, на любовта в услуга.

И само днешните велможи жалки
не могат истина да проумеят,
че те прашинки са най-малки,
дори без граници да богатеят.

Напразни са човешките ламтежи
за власт, богатства, вечност, даже свята.
Че стига мравката да забележиш.
И в стъпки вълчи как върви сърната.

При студ листото свежо как се свива.
От щастие, че плачат и децата.
А всичко прекалено как убива.
Небе, че нужно е… и на земята.