“Писмото” – Ал Тъна

Златка Андонова с псевдоним Ал Тъна спечели трета награда в третия националния конкурс “Забравеният език” 2024 с разказа си “Писмото”.

ПИСМОТО

Един от хилядите съм. Стоя в окопа и използвам всеки миг на затишие, за да пиша. Това ме спасява. Думите ме пренасят на място далеч от страданието и успявам да се усмихна, въпреки ужаса на войната.

Имам високо чело и рунтаво свъсени вежди, които се срещат точно над носа ми. Лицето ми – опушено от калта и нискострелните оръдия, вероятно издава суровост. Когато не пиша, обикновено пуша и гледам черно-бялата снимка на жена. Моята! Образът ѝ ми помага да оцелея сред куршумите.

Един от многото мъже съм. Дошъл съм тук от незнайно никому село. Човек зарязал всичко ценно и мило, за да защити смисъла на съществуването си. Българин съм и съм убеден, че мястото ми е на фронта. Искам независимост и пълна свобода за себе си и за народа ми. Затова се бия. Готов съм да дам живота си, нападам противниковите орди и трепя османските войници с нахъсан гърлен възглас.

Казвам се Милан и иначе съм добър човек, а жената от снимката е Стояна. Късчето хартия има четири дълбоки гънки, които се пресичат в протрит кръст, който ми напомня, че Бог не ме е изоставил и че всичката тая смърт и болка си заслужават.

Краищата на тоя къс хартия, скъп на душата ми спомен, са наръфани като от мишка. Сиви и тъжни, попили десетки неизплакани сълзи и пот, те все още крепят четириъгълника, в който едно миловидно лице не спира да ми дава от любовта си. Пазя Стояна в душата си, образът ѝ ме напоява като изсъхнала трева и стъпвам някак по-леко и по-спокойно.

Някъде далече се чува артилерийски гръм, че и канонада от картечни изстрели. Сгъвам грижливо снимката, завивам я в една везана кърпа и я слагам в джоба до сърцето си. Аз лелея снимката, тя – мене! Повдигам с пръстите на здравата ръка шапката си, прекръствам се, хващам здраво пушката си и изпълнявам заповедта на командира:

– Зареее-ди! – чувам прищракване на метални езици и дула, които са готови да избълват следващата порция смърт.

В затишието облягам гърба си на влажната стена на окопа и записвам поредното писмо до жена си.

“Мила ми съпруго,

само ако можеше да видиш какво чудо излетя в небето преди час. Викат му аероплан. Проýчи турския терен, хвърли две бомби над железницата им и донесе важно знание за разпложението на противника. Искрено се възхищавам на туй летателно изобретение и го гледам с изумление. Прилича на огромна бяла птица. Помага на нас – черните мравки по земята да оцеляваме. Турците като видяха аероплана, наскачаха по минаретата зад крепостните стени и взеха да го целят с пистолети си. Изплашиха се. А мен ми стана едно гордо на душата!

Свърши ми времето и спирам думата си до тук.

Завинаги твой безкрайно любящ съпруг.”

Октомври е. Есента е ошарила дърветата. Природата следва своите закони и нехае за човешките. В калта от дъждовете, опадалите листа губят цветовете си, разлагат се в кафява хлъзгава смес и никой не ги забелязва. Враните често прелитат край окопите и плячкосват де що видят. Чернее пейзажът и нахално се вмъква в тъжните ми дни.

До едно време следях дните, после се сляха в миришещо на барут безвремие и започнах да забелязвам само смяната на деня с нощта. Целта ни сега е една – да удържим блокадата на Одрин, да отцепим турското укрепление и да го превземем.

Вече седмица не даваме и птица да прелети, вардим ревностно завзетото и събираме сили за щурм. Сега лежа възнак. Тъжен ден се оказа днешният. Спомина се най-близкият ми другар. Незнайно откъде един куршум го улучи в челото и се строполи в краката ми. Много войници останаха незаровени по полетата, но за Иван намирам сили. Трябва да го погреба. Връзвам две съчки на кръст с връв от колана си и го представям пред Бог. После поглеждам снимката на Стояна, наплюнчвам малкия молив, който кътам в джоба си като съкровище, и ѝ пиша още едно нежно послание. Макар и да не знам дали думите ми стигат до нея, не спирам да ѝ се изповядвам. За мен тя е светица. Родила ми трима сина и една щерка, все благо ми е думала. Гледа ме и сега от снимката и сякаш ми хортува, на което ѝ отвръщам:

“Скъпа ми, Стояно,

жив съм. Чудя се какъв е тоя живот и как избира едни да помилва, а други да изпраща при Господ без да ги предупреди. Днес се разделих с човек, който на два пъти ми се притече на помощ. Благодарение на тоя русенлия още дишам. Аз… за жалост не можах да го защитя. Случи се толкоз бързо, че докато премигнах и той издъхна в ръцете ми. Тъжа, Стояно, тежко ми е. Само ти си светлината, с която се храня в тия гладни и мъчни времена. Мисля ви всинца, но тебе най-много. Знам, че душата ти е златна, а сърцето ти побира онуй, що много други не могат, но те мисля. Където и да съм, не излизаш от ума ми. Сутрин с теб раздвижвам премръзналите си пръсти, вечер с теб намирам съня.

Зима иде. Подушвам я. Няма да са лесни дните, що са напред. Дано по-бързо свърши тая пуста опустяла сеч, че да си дойда и да те прегърна. Моля Господ за вас и за себе си. Молѝ го и ти!

Твой Милан”

Написвам последната дума и Стойне – един мой земляк, ме сбутва. Вика ми:

– Даскале, да ти се намира малко тютюн?

– Ей, на! Туй е последният! – отвръщам му.

– Еее, свий си го ти тогаз!

– На, на! Аз не ща!

– Ей, здрав да си! Гледам… пак пишеш. Пък аз съм необразован. Знам буквите, но не е за мен науката. Умът ми не сече, кат ръцете ми.

– Тъй си мислиш само! Млад си! След войната трябва да се хванеш и да учиш, че идват едни други времена, когато всички умове трябва да носят знание. Инак как ще върви напред тая държава? Даваме си сега животите за нея, ама сетне ще са ѝ нужни хора, дето да я водят.

– Право думаш! Аз из ония дни направих трийсет. Едно време като хлапак, имах мерак да сглобявам, да разглобявам, ама бедни бяха нашите, прости хорица. Рекоха ми да си налягам парцалите на нивата и дотам беше с мечтите ми. – припалва той тютюна, кашля, че ме пита пак:

– Ти… на колко си, даслале?

– На четиридесет и две.

– Еее, много деца има да изучиш още.

– Тъй, тъй… Само да оцелеем!

Замлъкват устите ни след тия слова и се свиваме, за да съхраним малкото останал в душите ни пламтеж.

Вече е декември. По-студен и по-безчовечен е от ноември. Черната земя е побеляла. Мисля си, че горе на рътлината трябва да има повече сняг. Марица се разля и наводни равнината. На много места земята се затлачи, заблати се. Волските впрягове с продоволствията закъсват из калта и се бавят, а липсата на топли дрехи, гориво и храна ни омаломощава. Холерата и тя пуска пипалата си, шета чевръсто и прибира най-немощните. Свил съм се като джумерка и пак търся облекчение на болката си. Пиша.

“Обична моя,

дано сте добре. Тук кръвта ни замръзва. Снегът превишава метър, а докторът реже наред почернелите ни от измръзване пръсти. Ни слънцето, ни луната ни жалят, но аз съм добре. Моли се за мен!

Твой Милан”

С много лишения и в мъка удържаме блокадата на сто и седемдесет хилядния Одрин, който се е запасил с провизии и вече четвърти месец не отстъпва на атаките ни. Дните ми се струват седмици, а седмиците – години.

Генералът разпореди последния и решаващ щурм за започне в три часа след полунощ. Остава малко. Взводният ни събира и ни разяснява:

-Ще покриете всичко де що блести по вас, по дрехите си, де! Сетне ще увиете и копитата на конете. Бъдете по-тихи и от котки. Нека мислят, че всичката ни сила отива към южния фланг. Ще ги изненадаме обаче от изток. Видите ли бял фенер – стреляте по месо. Ако ли пък е червен, спирате стрелбата. – тъй ни вика.

– Артилерийският огън ще пълзи преди вас, вий след него. И той, и конната батарея ще са ви защитна завеса, за да щурмувате бодливата тел, а сетне и главните им фортове. С Божията помощ утре по туй време трябва да сме превзели крепостта.

Тръгваме. Да се свършва вече! Димът превзема стените на крепостта. Земята и небето реват грозно. Срещу едно турско оръдие десет наши се обаждат и дигат пръст, като разкопават замръзналата почва на отломки. Ръце и крака се отделят от телата в кървава баня. В тъмнината се свличат човеци, като да са житни класове порязани от сърп.

Чувам ридания. След величавите ни усилия османската защита пада и сега българското знаме се развява над Селим джамия. Ехтят радостни възгласи.

– Свърши се! – въздишам.

– Да живее България! – викат до мен.

Ставам. Изневиделица ме връхлита озлобен турчин. Излиза насреща ми и ме наръгва с нож. “Каква ирония!” – е последната ми мисъл, сдържам стоновете си, но болката, не ми позволява да мръдна. Губя се. Мъглата ме взема. Боже! Умирам ли? При мен е Илия. Вика ми нещо. Искам да му отвърна, ама не мога.

Събуждам се в лазарета и чувам шумотевицата отвън. Колко ми се иска и аз да съм там! С нечовешко усилие намирам молива и пак пиша:

“Свидна си ми, душо моя!

Лежа ранен, но Шукри паша е заловен и в тоя момент сигурно предава сабя на българския генерал. Ако трябваше пак да извървя тия пет месеца време, макар и разделен от теб и децата, отново бих го сторил за майка България. Дано раната ми зарасне, че да видя с очите си и победата, и теб, моя любов.

Твой Милан”

Моливът ми пада под леглото. Изтървам го. Дишам тежко. Няма да ме бъде. Черната вещица идва и за мен. Взема ме. Става тъмно. Една светлина ме носи със себе си. Усещам се лек. Болката я няма. Излягам се на един облак и гледам от висинето.

Много народ е излязъл да посрещне героите от войната. Радостната глъчка и сълзите от вълнение на войнишките майки правят пролетта още по-бляскава. Сред жени и деца се е наредила и Стояна. Чака ме до излака накрай село. Там я целунах за пръв път. Очите ѝ се пълнят със сълзи. Съзира един мъж, чието лице е наполовина превързано, ала ръцете му носят ризата ми. Туй е моят верен другар.

– Милане! – втурва се Стояна.

– Добър ден! – поздравява мъжът насреща ѝ. – Казвам се Илия. Милан… – замълчава, а Стояна прочита новината в очите му.

– Олелееее… – изплаква, стисва нашарения с конци ръкав и приклеква.

Илия я хваща с ръка. Вдига я на крака и след туй прошепва:

-Заедно бяхме, като го раниха. Истински герой бе даскалът! Взе го Господ, щото го обича! Светъл му път на бай Милан!

Стояна сякаш е ранена, но бързо превързва раната си, децата я гледат. Не ще да я виждат слаба. Изтрива сълзите си и вика:

-Хайде да те водим у дома! Гледам бая път си минал, войниче!

Слага тя на масата хляба, който е изпекла за мен – топъл още, ухаещ. Разчупва го. С вино полива пода, че и аз да пийна. Три чифта детски очи са пред мене. Милите ми!

Хапва Илия, па като тръгва да си ходи, подава на Стояна моя тефтер и ѝ казва:

– На даскала беше. Писа до последния си дъх.

Иде вечер. На дъното на деня се утаява и скръбта, и радостта, а когато луната се събува и влиза през прозореца, моята Стояна зачита:

“Ти, живот мой, ненагледен!

Прости!

Ще те чакам, Стояно! Там,… където се събират всички друми и всички души!”

Морен съм. Иде лъх от планината. Вика ме да тръгна с него. Време е. Гледам тучните ливади, за които се бих, и ми е едно леко, спокойно… Не ща и понуда даже. Политам с вятъра. Преди да стана прашинка, имам едно последно прошение към Бог. Моля го за Стояна.

Автор: Златка Андонова – Ал Тъна