“Пазителят” – Женя Филипова

Женя Филипова и нейният разказ “Пазителят” получиха 3 награда в Националния конкурс за поезия и проза “Забравеният език” 2024.

ПАЗИТЕЛЯТ

От мястото, където пиша, дразнещо се чуват косачите. В сезона на тучните треви в селото почти непрекъснато бръмчат косачки и вият тримери. Като се почне от затревеното пространство пред кметството във форма на разтеглено сърце със забодено в средата, бавно растящо дряново дърво, до градинките отстрани с паметниците на загубите от двете войни – по всяко време може да се види напрегнатият силует на някой морен работник, бутащ с изпънати ръце машината пред себе си или леко приведен под постоянната тежест на вързания за кръста му инструмент; работник, на когото са указали какво точно да свърши и къде за точно определено време.

Волни косачи са само по-новите собственици на имоти. Те сами избират времето, през което да покосяват всичко наред. Идват през почивните дни на вилите си и от рано сутрин се заемат дълго и усърдно заедно с тревите да режат бистрия и спокоен майски въздух – и останките от съня на разбуждащите се по това време. Следобед ги сменят други, от другия край на селото, и не им пречат почти ежедневните по това време гръмотевични бури, само ги прекъсват за кратко, за да подхванат с по-голямо настървение привечерната си коситба. Техните скъпи машини безмилостно свистят над току-що цъфналите треви, резки и категорични в стремежа на господарите им всичко в техния свят да бъде перфектно подредено – което значи ниско подрязано. Падат възнак лилавите глави на тръна, ръцете на молещата се коприва, китките на белия равнец, разхвърляни са настрани даровете на невена и най-вече самата зелена, едва отдъхнала си през седмицата трева, скъсявана твърде често и все неуспяваща да достигне цъфтеж. С тези усърдни стопани никое растение в селото нямаше шанса да отгледа децата си – семената. Освен в една къща.

Точно в тоя най-активен период мъжете от селото се обединиха и обвиниха в мързел мъжа, който отказваше да коси територията си. Около неговия дувар отвън в края на май и началото на юни тревите стигнаха до човешки кръст. Гневни, съседите заобикаляха късата уличка със старата дървена червена порта или, ако толкова се налагаше да минат от там, клатеха глави като в умопомрачение пред някоя голяма и тежка беда, застрашаваща в близост живота им. За тях беше тъй недопустимо поведението на нарочения за нескопосник, а той ходеше съвсем невинен, небрежен към външността си, винаги леко рошав, купуваше си биричка от селския магазин, но никога не сядаше отвън при местните, защото още като минаваше покрай тях, усещаше рязкото смълчаване, а на излизане – насиления им смях и безразборните, разсеяни реплики. В главата приличаше на неокосена ливада и никой не знаеше какво се въди из нея. Само аз – донякъде, защото живееше в къщата ми.

Аз съм нова селянка, от пет години живея тук; новият косач е моят мъж, той е по от скоро. Нов е защото се оженихме миналата година, а косач – случи се така, по игра на съдбата или по друга необходимост, че му предложиха да работи поддръжка към кметството и той се съгласи. В задълженията му влизаше и доброто състояние на тревните площи. Бутайки косачката от понеделник до петък, мълвеше непрестанни извинения и пращаше духовни просби към мравки, гущери, пчели, скакалци… Отправяше прощални, благодарствени молитви към всяко отрязано стръкче. И оставяше подписа си навсякъде: неокосено лилаво островче с тъкмо разлистена дива салвия, която му беше жал да унищожи, или заобиколена бяла туфа парички, или спасената златна корона на някое поизостанало от априлския си цъфтеж глухарче, което само след ден се превръщаше в бял пух и семената му – при първия дневен лъх на вятъра – се разлетяваха щастливи по света. Сякаш никой освен С. в селото не лелееше за дневния избор на пеперудите, добавъчната свободна паша на пчелите, обиталищата на щурците, за трепкащите около някой избухнал същата сутрин цвят миниатюрни телца на разни видове насекоми, изпаднали в бръмчащ екстаз. Упоени от аромати и замаяни от слънчевите енергийни трептения, насекомите бяха лесна жертва на металните резци и свистящата корда – и то от неговите ръце. Трудна за понасяне вина го натискаше и по площите пред кметството започна да се вижда все по-ясно почеркът му – вече не толкова малки острови с нарочно пропусната, вече израсла трева с по някое пощадено цвете в средата. За седмицата, в която беше оставен сам на работа, центърът на селото заприлича на райска градина. Дрянът, доволен от свободата и вдъхновен от многообразието в съседство, се източи, пусна нови разлистени клонаци и парливият мъх по листата му стана още по-светлозелен. Зелениката, обичайно ограничавана в строг сърцевиден бордюр, отвори сърцето си и цъфтеше в щръкнало безразборно синьо на воля, извън ситуацията на забраните. Благодарни стръкове и листа го посрещаха сутрин и изпращаха около обед; външниятчовек и тукашната природа се опознаваха, готвеха се да си станат близки. Селяните нямаше как да знаят какво е в ума и душата му и решиха, че той прави и това от мързел да си свърши изрядно работата – както не се грижеше и за тревата около дувара си – и му лепнаха мързеливия прякор.

Аз знаех – той ми беше разказал – че е роден е по пътечкино време. Това е времето в края на май, когато някога треви и билки из селата не са косени така начесто, оставяни са да развият пълния си ръст и да си цъфтят до връзване на семе, а хората, отивайки при съседите си, са утъпкали растителността, тя полягвала встрани и се образували естествените пътеки на близостта с всичко наоколо. Промъквали се мъжете като през тунели, крачещи по работата си денем или връщайки се от кръчмите вечер и заради мяркащите се светлини на джобните им фенерчета изглеждало като че призраци бродят из гъсталаците на мрака; сутрин жените ситнели по работата си, телата им не се виждали и те представлявали, гледани отдалеч, само едни придвижващи се напред-назад красиви глави. Мистично било. Домашните животни, изкарани от оборите и тръгнали за извънселските си пасища, образували свои си пътища. Пътечка на север, пътечка към южното пасище, друга към ормана на запад, където привечер залязващото слънце оцветявало в червено гърбовете на добитъка, а след животните вечер оставали равно подкастрени и добре наторени ливади и миришело на полска мащерка. Та родените по такова време така си остават да живеят – с усет за всичко онова, което се е случвало в околния свят едновременно с тяхното раждане, то става част от душата и ума им – и мистичните гледки, и връзката с естеството, и ароматът на свобода. Както и трудното разбиране от другите.

Мога, ако сте любопитни – и добронамерени – да ви поканя в двора на С., моят Пазител, в нашия двор. Не бойте се, вътре пространството е разумно поддържано. Сега точно зреят черешите. Двете дървета са отпуснали натоварените си със сочен разкош клони и под тях дворът свети в трептяща червена светлина, особено сутрин, та ако я усетите, може докато седите на скованите дървени мебелчета и се пресягате за някой плод, и докато той се пука удоволствено в устата ви, да разберете хармонията.

Последните пет години бях заживяла в това малко подбалканско село, в старата кирпичена къща, купена преди 18 години от злополучния ми първи мъж, който после загуби живота си в тежък инцидент с лек летателен апарат. Напуснах града и стегнах тая къща, вече придобита от дъщеря ни като негово наследство, пригодих я за обитаване в своя любим декоративно-винтидж стил и за пръв път се почуствах на мястото си. Бях току-що минала 50-те, усещах, че животът ми, който беше отрязан така жестоко, започва втората си половина, и започва добре. Подсилих многогодишните цветни лехи, дървета, билки и храсти, садих сезонни зеленчуци и се опитвах да помня само добрите неща от предишното си живеене. Радвах се на разума си, който се погаждаше добре с душата ми, с градината и с Великото всичко наоколо. В това състояние на мека, поутихнала скръб, която външните погледи подсилваха повече защото така им изглеждаше, че трябва, случайността в лицето на моя приятелка ме срещна със С. и той дойде да живее при мен.

Странно двойка сме, разбирам го. Имаме куче и още няколко живини, всяко със собствен характер. Трите ни домашни котки от началото на пролетта носят в леглото ни ситни кърлежи, които се крият в чаршафите денем и са готови да се напият с прясната ни любовна кръв нощем. Новият ми съпруг се страхува тръпно от тия впиващи се в тялото твари, но прекалено обича котките, та сутрешният ни диалог е малко по-различен от този на повечето новобрачни двойки. От нищо друго почти не се страхува, дори от смъртта. Всяка сутрин рано за час влиза в медитация, а аз излизам от стаята. Увива се с одеалце до главата, седнал на дивана с кръстосани крака и за час изчезва за мен и света, така мислех в началото и малко се ядосвах на тая сутрешна проява на невнимание, не съвсем младоженска. Той казва, че точно в тия моменти пази мен и света ни, но не влиза в обяснения. Предпочитах да отида в красивата си кухня, да седна с кафето край старата дървена маса; ако е зима, печката с дърва е запалена от него по-рано и ме грее като си правя моите начини за спасяване на дома, себе си и малкия ни свят, който бях започнала много да харесвам. В един ден от седмицата сутрин печах хляб, когато беше узрял квасът и бях омесила тестото да втасва от предния ден. В други забърквах билковите си мехлеми, магическо занимание, което не ме напускаше повече от 15 години. В топлите пролетни утра рано излизах с кафето на откритата тераска към градината, срещу ми всичко избухваше в цветове и свежи ухания, там моите сутрешни молитви по-леко тръгваха нагоре, така си представях. Не, убедена бях, затова упорствах – да защитя далечния си син на неговия гурбетчийски остров, близката си дъщеря със силното тяло и смела душа, която като баща си все предизвикваше живота, още за тоя мъж в другата стая се молех, с когото намерих грижовност, покой и уют, за себе си с неовладения дух и с многото си занимания – всички те нуждаещи се и от Божията помощ непрекъснато.

Не познавах добре С. когато се събрахме, но бях започнала да подозирам, че не е обикновен човек. Неговата състрадателност, жалостивост и носенето на друго знание за целостта на природата го отличаваха категорично от местните и изобщо от повечето хора, в каквото те се бяха превърнали в последните години заради все по-трудното справяне с живота в тая държава в непрекъсната неразбория. Усещах, че живея с някого, който с тайните си действия наистина пази нашия малък домашен свят и този на цялото селище по един невидим за всички нас начин. В селото би трябвало да стихнат всички дрязги и крамоли, откакто той беше дошъл да живее тук. Говорът на хората едни с други и самите им мисли се очакваше да омекнат, да се смирят и когато в дните си те се срещат по уличките на селото, отстрани да се виждат само сърдечни ръкостискания, дружески потупвания по раменете и в по-изисканите случаи – почтителни поклони. С. сякаш охраняваше самите подстъпи към нрава и настройките на човеците едни към други, подстъпите към добротата у всекиго, и невидимо сваляше бариерите им, за да я изразяват свободно. Сякаш знаеше предварително къде биха сбъркали – и чистеше злите мисли, тежките повторения на грешките в паметта преди те да се заблатят и в умовете да се развъди какво ли не. Не можех да знам как преминава сутрешното му смълчаване под одеалцето, но започнах да виждам резултатите, макар и бавно. Твърде бавно в началото.

На празнуването на първия му тукашен рожден ден у нас дойдоха съседите: две семейства, двама самодостатъчни си ергени и една застаряваща мома, полу-самодостатъчна. Седнахме под навеса. Бяхме започнали да си оформяме кръг за общуване с някои от новите заселници и с част от местните и се редувахме да се събираме. Често се случваше да сме под нашия стар навес в северния край на двора. Пристигаха с шише ракия, с бутилки с бира – мъжете, още с торбички с неизменните глави чесън, които през цялата вечер белеха и схрускваха скилидка по скилидка, докато възбудено и шумно обсъждаха нещо и някого или хвалеха себе си и способностите си, като разясняваха какво точно са свършили по градините си в своя човешки ден; жените обичайно носеха предястия според сезона – свежи марули, подлучени тиквички с много магданоз или копър от парниците им, песто от домашен босилек миналогодишна реколта или направо идваха с някое основно ястие за добавка към моето. И с дар яйца от домашните им кокошки. И всичко изглеждаше чудесно. Сядахме на боядисаните в средиземноморско синьо маси и столове. Бях приспособила с много желание това пространство специално за събирания – върху тръстиковата преграда бях провесила да съхнат билки според сезона, на стари цветни окачалки висяха минималистични порцеланови фигурки от някое далечно източно пътешествие, както и слънчеви лампички, а по вътрешната стена, защитени от слънце и дъжд, бях окачила за лятото картини на някои от многото си градски приятели – художници. Вярвах в общуването с различни хора. Но друга версия на различното бяха точно тези от идващите и не усетихме ли, не видяхме ли как се заражда у тях и ще излезе да плъзне навън идеята за мързела на С., та пропуснахме да уловим тайните неодобрителни погледи, които гостите ни многозначително си бяха разменили докато на влизане разглеждаха странно подрязаната – явно от женската ръка в къщата – асма, прораслите храсталаци от млади стебла около лешниковите храсти и дюлята, проточилите се миналогодишни леторасли на двете ябълки. С. не умееше да се грижи за градина и другите очаквани неща, защото никога не го беше правил – против схващанията му за живота беше това да реже каквото и да било от жив организъм. Нямаше как да обясни, а и не се опитваше. Обикновено в края на такава вечер се напиваше кротко. Или смеещ се, с някое плахо изречение опитваше да се включи в техните разговори за стопанисване на двор, обикновено с обратен ефект. Другите бяха честолюбиви и с особена селска гордост, смятаха общността за сбор от еднакви хора, такива като тях самите, и всяка друга нагласа ги обиждаше лично. Те бяха добрите и правилно живеещи, другият тип – вече се убеждаваха, че съществува такъв – беше недопустим, опасен като зараза, а живееше така близо! Значи трябваше да бъде заклеймен, да му бъде дадено определение със значение, разграничаващо го от тях. И повтаряно като ехо, което и направиха. Ако сега кажа, че после съжалиха, бих ги оправдала, но още е рано, нека следваме историята.

Някак рязко и нетърпеливо лятото навлезе в горещите си владения. Тревата засъхна и се кротна в растежа си, задълженията на работниците по поддръжката намаляха до минимум. Сега С. отиваше рано – след като всяка сутрин с кучето ме изпратеха до работното ми място в музейния комплекс на центъра – и включваше поливната система около паметника да разхлади поне сърцето на селото. Водата раздвижваше навития маркуч като бавно пробуждаща се змия, „гъбата“ пръсваше живителни струи на широк кръг и после през час мъжът ми се появяваше, навеждаше се да мести инсталацията, за да покрият пръските друга тревна площ, а на изправяне ми помахваше с ръка през улицата. Под грижите му там всичко зеленееше, редките гости на селото паркираха колите си на центъра, пресичаха по прясно боядисаната във фосфоресциращо бяло пешеходна пътека, цъкаха с език и се дивяха, преди да хлътнат при мен в музея. /Изкушавам се тук да кажа, че след това цъкаха още по-възторжено!/

Като дойде юли, настана жега четири седмици, вместо обичайните три дни в средата на месеца. Тежки и неподвижни горещини на земята, пламтеж в небето без изгледи скоро да свърши, така поне изглеждаше. Бяха тъй трудно поносими особено следобедните часове, в които беше невъзможно да се разхладиш с литрите изпита вода и дори с някой откъснат плод, че още след 10 сутринта хората, напазарили набързо от селския магазин бира и мента със спрайт в добавка към обичайните си продукти, се изпокриваха в хладните си къщи. Спасение имаше в баните, но закратко; оставените неподсушени кожи изсъхваха бързо, косите охлаждаха спасително вратовете само за следващия половин час и след това телата възвираха отново. Някои се добираха в следобедите до излака в подножието на Балкана или се гмурваха в бързотечащата планинска река, която променяше благотворно химията на телата им и те вървяха по обратния път леки, чисти и охладени и отвътре, като се смееха, че и тоя път ще оцелеят. Не искахме да вярваме, че жегата може да просъществува дълго, вярвахме, че ще я надвием – с търпение, неподвижност или с някои от личните си, измисляни в движение методи. Рано узрели круши пльосваха и се пръсваха по улиците, направо в прахта или в тревата по дворовете и веднага биваха накацвани от изнемощели за пресен сок пчели и оси. Случваше се, когато С. идваше да ме вземе след работа, с него да намерим в ужасно жежкия късен следобед на улицата към дома дребни птици, изпружили крака и с отворени замрели човки и се ядосвахме, че сме пропуснали да оставим панички с вода на повече места. Поправяхме грешката си и на другата сутрин около купите с живителна течност под сянката на някое дърво на центъра танцуваха дребни сини пеперуди, бели зелеви, дяволски или полумесеци, всичките накуп по ръбчето на водата, бавно затварящи и отварящи крилата си в премалата на живителното удоволствие. Синигерите идваха по-късно и не се интересуваха от пеперудите, които в други случаи бяха тяхна храна, топяха човките си и изпъваха шии, надигаха глави ритмично да се разлее влагата вътре в малките телца и отново се навеждаха, пълнеха резервоарчетата си и излитаха, за да дойдат след тях други. Врабчетата се къпеха в малките спасителни локвички от пръскачката, образували се по асфалта наблизо, гугутките също. Не ги притесняваше фигурата на С., усещаха го свой – поне това личеше от радостната птича игра с водата, която не прекъсваше и докато той оправяше маркуча на метър от тях. Някоя случайна кола преминаваше по улицата през центъра на селото, масите пред магазина опустяваха. Чак до вечерта, когато селището бавно започваше да раздвижва като лениво насекомо пипалата си: откъм всички пресечки към центъра плъпваха хора, пейките пред магазина се запълваха, от хладилните шкафове вътре се заизваждаха студени бири, чукваха се дрънчащо шишета или изсъскваха отваряни кенчета. И едно отдъхване се усещаше, предпазливо и временно, но все пак възможно.

С. никога не сядаше при хората, казах, да. Понякога тротоарът беше толкова задръстен от столове и изпружени крака, че моят човек заобикаляше по улицата, разграфена за паркиращи коли, поздравяваше с прибрания си глас и хлътваше в магазина да си вземе бира за вкъщи. Не беше от саможивост – просто не обичаше много хора на едно място. Вярваше, че от срещането и преплитането на разни енергии, събрани на случаен принцип, не произлиза нищо добро. И се пазеше, съхраняваше се. Предпочиташе сенките в двора ни. Сядаше на скованите от палети мебелчета под черешата и пускаше през телефона си дъждовната. Протяжната ритуална източна музика, в която шуртеше и клокочеше изливаща се вода, съчетана със звук от падащи капки, озвучаваше целия ни двор, като целта беше да предизвика дъжд. И макар неведнъж да му се бях присмивала в началото – заради някак неразумната вяра, че може да влияе на небето, многократно се бях убеждавала в обратното. Облаците и дъждът, появявали се от нищото до минути, ме бяха изумявали и радвали на няколко пъти – и спрях с милото си присмиване. Но тоя път, тия седмици, тоя юли – исках да му кажа да си пуска и слуша напевите, но без очаквания. Вместо това сядах до него, наливаше бира и в моята чаша и аз му разказвах за старите български начини за викане на дъжд, тъй подобни на индийските, които той ползваше. После се втренчвах в екрана на телефона си при прогнозата за времето, а той се умълчаваше дълбоко.

Тежко ми е, но трябва да разкажа как след средата на август започна да става страшно. Без капка вода от небето твърде дълго време, кладенците в дворовете пресъхнаха, вечният кайнак в горичката край селото едва църцореше, сондите вадеха вода като се редуваха: ако в единия двор стопанинът поливаше, в долния чакаха с пръст върху копчето на иначе виещите на свършек помпи или мрачно накрачили пресъхналите вади със съсипващите се реколти. Всичко това означаваше, че дори подпочвени води изчезват дълбоко. Над близката западна рътлина, от където обичайно идваше дъждът, не беше излизало облаче вече втори месец. Никой не беше готов за нещо подобно. Никой нямаше още подготвено място в душата си за тоя нов страх – страха от изчезването на водата, която винаги е била неотменна наличност, от която зависеше животът. Тоя прастрах, с вековете закърнял у цивилизования човек, свикнал да развърта кранчета и да натиска бутони, да коси треви и да реже дървета, да приема благата на природата като лично облагодетелстващи го с нормално съществуване – сега оживя у хората тихо, бавно, но с някаква нечовешка сила.

Май точно тогава С. усети, че нещата са отишли твърде далеч – и забрави за мен три дни. Затвори се в горната стая по витите стълби към тавана, не ядеше нищо, слизаше само да напълни термоса със странните си чайове и цели денонощия оставената навън малка синя тонколонка, свързана с телефона му, излъчваше капещите си звуци – единственото напомняне за влага в сухата ни градина. Аз сутрин много рано, в сивия час, се измъквах от самотното легло, излизах навън и се молех. Оставях и увити в книжки последните сухи корички от седмичния ни хляб в четирите краища на двора; беше понуда, лек, моят тих ритуал да помогна на земята да се излекува – така знаех от баба си Желязка. А през деня, сигурен, че не го виждам, С. копаеше мънички дупки в пръстта, мърмореше мантри наум и заравяше злото. И мисля, вярвам – поединичните ни, различни и все пак общи, излезли от дома ни молитви за спасение, дадоха резултат.

На четвъртия ден по обяд се прибирах за почивката си от работа. Привлачвах се в трите минути, които ме деляха от музея до къщата ми и едва прекосявайки двора в адския пек, който се сипеше от прозрачното, някак стъклено небе, чух нещо странно да става у дома. Тропот сякаш някой вилнееше на горния етаж, кирпичената постройка тръпнеше, вибрираше, музиката беше усилена непоносимо и виеше из двора и стаите. Усетих, че се разкрещявам, хукнах по стълбите, но вратата горе беше заключена и някакво осъзнаване ме спря. Чувах С. да пее силно мантрите ведно с другите гласове от записите му. Върнах се и се свих долу, котките и те в краката ми, кучето не се виждаше, не знаех как да действам, но разбирах, че нещо е на предела си.

С. беше прекалил. Бурята удари след половин час съседното селище, ей така, от нищото. Страховитата му слава и героичният връх над него не го защитиха. Но нещастието при другите донесе добро за нас – ако изобщо има връзка между тия неща или – всекиму своето. Само края на облака мина над нашето село, мина с обилен, равен дъжд в продължение на часове. От Балкана шурнаха мощни потоци, напоиха междинното поле с розовите и лавандулови насаждения и продължиха към селото ни вече разляти и спокойни. Почвата попиваше колкото вода ѝ беше нужна, като го правеше плътно и равномерно. Реката изпълни коритото си, без да излиза от него. Кладенците се напълниха, оклюмалите листа на дърветата върнаха зеления си цвят, птиците се разпяха отново преди да се стъмни.

Беше първата вечер от много време насам, в която със С. заспахме прегърнати, без да се интересуваме от нищо друго.

Автор: Женя Филипова