„Пиша ти от плажа“ – Десислава Грамадникова

“Пиша ти от плажа” – Десислава Грамадникова
Reading Time: 4 minutes

Седя под онзи, изтърбушения навес за лодки, знаеш го, и пиша на някакви пожълтели листове, които намерих във вилата. Сигурно сме ги забравили миналото лято.
Утрото е хладно. Станах с идеята да ти пратя писмо, защото все трябва да се занимавам с нещо, докато дойдеш, ей така, за да минава времето. И без друго не става за плаж. Особено когато небето е с цвят на оловносив куршум, прорязващ със свистене пространството. Но дойдохме по настояване на дъщеря ти. Знаеш колко убедителна може да бъде, щом става въпрос за нещо, което обича. На брега сме само двете с нея. Слязохме в залива откъм южната страна на скалите, защото тук морето е по-тихо и спокойно. Първите капки дъжд се бавят, а Мони́к използва това максимално. Следя как тича покрай водата, гони вълните и пищи от удоволствие, че ги е надбягала. Сутринта си облече бялата рокля без ръкавите, която ѝ купи за рождения ден. Мисля, че е малко студено за нея, но не искам да споря. Гледам, че коленете ѝ отново са целите ожулени. Дали да не поговорим с нея като се приберем в града. Наесен се връща в училище, а и балета… Вече трябва да е по-изтънчена, по-фина в движенията и обноските, а не да кара колело с банда хлапетии по улиците и да говори високо като някоя дивачка. Да, да, знам какво ще кажеш. Че излишно се тревожа и прекалявам с грижите. Но какво да направя като толкова я обичам и искам да е добре.
Пиша ти от плажа. Още не е заваляло, макар че бурята вече едва сдържа гнева си. Морето се надбягва с вятъра, сякаш от това зависи да го има, а ятата чайки умело улавят теченията и се реят над главите ни като застинали във въздуха. Става ми страшно, но ще поседим още малко. Днес съм в особено настроение. Припомням си неща от миналото и на някои се смея с глас, а от други се натъжавам. Често се питам дали си щастлив. Дали направи правилния избор като се ожени за мен…просто не знам. Ти си уважаван човек, а аз съм само една домакиня, при това болнава. Понякога виждам тъга и разочарование в очите ти, които ме плашат. Но може и да си въобразявам, познаваш ме. Все си измислям някакви несъществуващи истории. Като онзи път, когато реших, че имаш връзка с една от служителките в кантората ти. Помниш ли? Беше толкова глупаво от моя страна дори да си го помисля.
Предполагам, че ще ми се караш, но преди малко пак пих от лекарствата. Замайват ме, знам, че са силни, но вече не мога без тях. Помагат ми да се справя с пристъпите. Толкова ли е лошо да искам да съм нормална и да приличам на всички останали?
Поглеждам към Мони́к, която сега е клекнала на брега, прави пясъчни кули с водорасли и гордо ми ги показва. Чудя се как е възможно да прилича така на теб. Красива, умна и самоуверена дори на тази крехка възраст. Черната ѝ коса е залепнала на мокри кичури по гърба, а очите ѝ се смеят дяволито сякаш е родена само, за да се забавлява. Това нейно безгрижие винаги ме е удивлявало. Може би защото аз не го притежавам.Дъждът забарабани по навеса. Време е да си ходим. Надявам се скоро да приключиш каквото там имаш и да дойдеш при нас. Ние сме добре, не ни мисли, но ни липсваш и на двете.А времето ще се оправи, ще видиш. Ти само ела. Ан
***
Тухленото туловище на Пансиона се виеше между дърветата и мрачни сенки падаха върху стените му, заливайки всичко с хладно спокойствие. В стаята на сестрите се забеляза раздвижване. Старшата си погледна часовника и със сериозен тон заговори на четирите по-млади от нея жени.
– Хайде, момичета, почивката свърши. Навън вали. Помогнете на по-възрастните да се приберат по стаите. След половин час ще сервираме вечерята. Марго, – погледна към най-новата от тях. – ти отиди до залива и доведи госпожата.
– Нима имаме пациент, който се разхожда извън оградата на Пансиона? – учуди се момичето, с очи с цвят на диви лешници.
– Госпожа Ан Марч е по-особен случай и е от най-дълго време тук. Преживяла е много, затова главният лекар ѝ позволява някои волности. Младата сестра отвори големия шкаф до прозореца и извади от там прозрачен дъждобран и старовремски черен чадър с дървена дръжка. Запъти се към вратата, но за момент се спря и се обърна към Старшата.
– Мога ли да попитам какво ѝ се е случило?
– Най-лошото за една майка. Преди осемнайсет години е загубила дъщеря си. Били са сами на плажа. Детето се е удавило в морето, докато тя е била под въздействието на силни успокоителни. Скоро след това и съпругът ѝ я е напуснал. Не знам дали е в състояние да разбере какво изобщо е станало. Отказва да повярва, че вече е сама. Все още живее в онзи последен, щастлив за нея ден. И много често пише писма до мъжа си. Събрали сме един кашон. Върви, да не настине, че става студено.
Марго набързо навлече дъждобрана и излезе. През целият път си мислеше за историята на тази жена. Какво ли е да загубиш целия си живот за един миг? Как душата издържа тази болка, а после живее ден след ден с нея…Отдалеч я забеляза, седнала в инвалидна количка под навеса за лодки. В ръцете си държеше няколко листа и химикал.
Приближи я в гръб и когато заговори, госпожа Марч леко трепна.
– Здравейте! Времето съвсем се развали. Да се прибираме, хайде!
– А, ти сигурно си новото момиче от агенцията. Добре, че те изпратиха. Вилата ни е голяма, а аз не мога да се справя с цялото домакинство сама. Главата не ми е наред и бързо се изморявам. А и покрай дъщеря ми, Мони́к, имам доста грижи. Но ти ще ми помагаш докато сме тук. Скоро и съпругът ми ще дойде.
– Разбира се, госпожо!
Младата сестра се усмихна топло и разтвори чадъра.
– И моля те, не ме наричай „госпожо”. Та ние сме почти на една и съща възраст, бихме могли да бъдем приятелки, не мислиш ли? Аз съм Ан.
– Добре, Ан, ще ми бъде приятно. Името ми е Марго.
По-възрастната жена сгъна грижливо двата изписани листа, които прошумоляха в ръцете ѝ и ги подаде на момичето.
– Изпрати го, ако обичаш. Има поща в селото. На мен няма да ми остане време днес. Трябва да направя вечеря, а после да приготвя Мони́к за лягане, че стана късно. Ще съм ти много задължена, благодаря.
Марго несъзнателно прехапа устни. Странна тъга, сякаш не нейна, но достатъчно силна, се настани в гърдите ѝ и притъпи всяко друго чувство. Взе писмото и го скри в джоба на престилката си, за да не се измокри – дъждът се бе усилил. Пясъкът, върху който стъпваше лепнеше по подметките ѝ, а морето насреща сивееше заедно с небето. След случайно изпусната въздишка, тя подаде отворения чадър на Ан и забута количката нагоре по хълма към Пансиона.
– Той ще се зарадва на писмото ти, сигурна съм – каза и придърпа краищата на дъждобрана, които вятърът настойчиво разтваряше.

186 Views