“Като Шлиман” – Рени Васева

Дъщерята ровеше из дрехите на майка си, пробваше роклите и саката, удивляваше се на кройките от 60-те години и все повече се харесваше. Въртеше се пред огледалото, а музиката в ушите й отмерваше ежедневието в тонове и полутонове.

В джоба на едно сако в сиво, (рибена кост го наричаше майка й и него носеше най-много, докато беше жива,) имаше пощенски плик. Не беше запечатан. Дъщерята извади пожълтялата хартия, изписана с поразкривени букви, с усещането на археолог откривател. “Ей тъй се е чувствал Шлиман, когато напипал в джобовете на пустинята древните останки на Троя” – помисли си, а сърцето й притупа.В писмото някаква жена разказваше на майка й за своя престой в една от болниците на Търново.

“….И знаеш ли, Марче, тази вечер отделението беше почти празно, сестрите се бяха изпокрили, докторът сигурно гледаше телевизия в кабинета. В коридора топуркаше и дрънчеше с чиниите от вечерята санитарката Тана. Тана Злобата й викахме, щото е опака жена, как пък веднъж не се усмихна, не пожали никого, не се разговори. Идва намръщена, веждите й винаги повдигнати нагоре, сякаш вечно питат:

“А сега какво ще искаш”…И на човек му се отщява да живее, камо ли пък да иска нещо. Пиша ти, Марче, това писмо, за да идеш при нашите и ти да им кажеш, че съм умряла. Само ти можеш да свършиш тая работа така, че старците да не полудеят. И не ми казвай да не говоря глупости, знам си аз какво има да става. След малко пак ще намине Вартоломей да ме убеждава да ида с него, щели сме да се поселим в любимото му землище, дето имало все още по-здрави къщи. И не, Марче, хич не си казвай, че не съм със здрав разум. Просто вече съм прекрачила в другите светове, да знаеш, много са, различни са и не ни мислят злото. Все се надяват на нещичко да ни научат, ама ние май не възприемаме….”

Тук дъщерята спря да чете и отиде до прозореца, все още загърната в сивото сако. Миришеше на прах и нафталин, толкова отдавна не беше влизал никой в тази стая. Дрехите на майка й висяха по закачалките, сякаш очакваха във всеки един момент някой да се сети за тях и да ги облече. Бяха покрити с дебели найлони, а на пода на гардероба се разпадаха пожълтели от времето вестници. Върху тях бяха строени няколко чифта официални обувки с тънки токчета. И те имаха своите очаквания, защото дъщерята ясно чу как започнаха да потропват, когато отвори гардероба.

Тя дълго гледа дъжда навън, смрачаваше се, градът глъхнеше зад вехтата дограма на майчиния апартамент. Сълзите се търкулнаха по бузите и се спряха в ъгълчетата на устните. Соленото сякаш я стресна, дъщерята отново взе писмото и зачете:

“….Когато Вартоломей дойде за първи път, минаваше полунощ, системата беше изтекла, но болката беше все така непоносима. Бях се унесла в безбройните се съновидения, дето ми ги пращаха ту ангелите, ту дяволите, та се обърквах и вече не знаех по кой път да хвана. И ето, някакво чудато същество застана до леглото ми, придърпа чаршафа, за да ме завие. Болката сякаш се стопи, а аз разбрах, че ще си тръгна от тоя свят, без да съжалявам за нищо. Защото, Марче, смъртта е само смяна на гледната точка и усвояване на нов език. И нова любов, разбира се. Трудни са човешките езици, усилия трябват, за да общуваме със себеподобните, но езикът на смъртта се оказа учудващо лесен за мене. Ние просто сме го забравили,трябва само да ни го припомнят. Тази вечер ми е последната. Чакам Вартоломей, за да заминем в неговото далечно село, да се скрием в топлите пазви на старите къщи, да потънем в природата и забравата. Само едно не може да ми обещае Вартоломей – болката да си отиде завинаги.Оставала си, казва. Болката по живота била вечна.”
Дъщерята положи писмото пак в плика, затвори своята Троя за идните дни, когато щеше да вади останките една по една и да ги показва на себе си и света.