Забравеният език =- проза

“Папуци” – Галена Върбева

 

П А П У Ц И

Галена Върбева

Разказът е ностител на 2 награда в конкурса “Забравеният език”.

 

 

Умните хора звучат като луди за простите.

Юлий Цезар

 

 

І

 

 

Пенчо заситни надолу по баира. Птича песен се чуваше откъм гората. Привидя ли му се, или нещо наистина шавна в храстите? Дали не бе сръндакът с гушка на бели петънца?

Гушавецът, помисли си той и пое нататък.

За него беше чел, че е известен само в тоз край на България. Той бил именно причината селото да се казва Гушанци. Искаше да го види със собствените си очи. Дали наистина имаше бели петънца?

 

Що думаш бре, сръндак с бяла гушка? И баш у нашиьо край!

Що го не видех, кога бях у лесо! Що го не видя дяд Доньо, кога беше у лесо?

Цяло село кръстено на тоз несъществуващ хайван – да, да!

Кълве те тебе кълвачът, тъй да знаеш!…

Таквиз приказки му думаха съселяните. Цял го засипваха с подигравки.

Ще видите, като го намеря, заканваше се Пенчо.

 

Оня ден Пенчо таман се прибираше от краварника, кога пак случи (странен късмет!) на приказка по тоз въпрос.

– Казах ти, от турско е останало името, не ще и дума! – клатеше глава Павли Доньо.

– Абе турско! От гръцко е – думаше насреща му Лазар Стойо, дето живееше в горната махала, малко преди стърнището. – Най-напред Кошан се викало. Кошан, щото значело „изселено“. По-сетне му думали Кошанчи, че след туй Кушаниче. Накрая кой се сбъркал, не разбрах, та рекъл гуш… и оттам гуш, гуш отишло на Гушанци! Ей на как станало сегашното му име!

– Ни е гръцко, ни е турско. Четох, че името му идело от сръндак гушавец. Имал под гушата си гердан от бели петна. Мязал на добре охранен бик.

– Де има по нашиьо край таквиз хайвани? Гушавец! Де пък го измисли?

– Не съм го аз измислил! Тъй го пише у букваро!

– Тъй пишело! Сбъркал си! Няа таквоз нещо!

– Не съм! Цяла Летописна книга за Гушанци намерих!

– Ко са праиш на интересен! Барем да ма нервираш! То некролог да зафаниш да четеш, ша заспиш от умора!

– Ще го намеря! Да знаеш! Ще го намеря и ще ти го покажа!

– Ха намери, кат ти е толкоз дебела главата! – наежи се Лазар. – Десет пъти шти думам едно и също! Писна ми от тебе ми, амчи!

Павли махна с ръка и изви устни като човка. Не рачи да го погледне.

– То бива, бива вашто, ма чак толкоз! Името, та името! Веки на приказка станахте! Кво ти трябва тебе, отде му идело името!

Дваж наорлен Лазар го сгълча.

– Не ми трябваше. Дорде не доде туй замаяното! Да ми ръси тука врели-некипели!

– Мен ли наричаш замаян! – не остана по-назад Пенчо. Усети как го обгърна студена пот. – Ще видим накрая, като ти го донеса жив-живеничък!

Тръгна бързо-бързо подир още няколко думи.

На уличката останаха Лазар и Павли.

– То че няма, няма, ама ако намери? По кво ще разберем, че е на него кръстено?

– Абе остъй! Да си троши главата! Ний нямаме ли си друга работа!

Двамата се спогледаха.

– Вярно, имаш хубава сливовица! Забравих!

– Аз ли? Ам ти?

– У назе жената свински уши варила, дай да вървим…

– Ам супа от джоланче? Предньо път баш ми се услади!

– Е-е-е! – вдигна ръце Пенчо. – Гиди ламтурник! Нямаш угодия! Предньо път се оплака, че не била тавряз!

Лазар го изгледа кат подострен. Често-често се струваше на ингилизин, кога нещо не му идеше на сметката.

– Тъй, тъй! Дай да вървим, че… изстина…

Двамата поеха надолу.

 

 

Облечен по градския фасон, министър Замфиров слезе с бърза крачка от файтона. Повдигна леко бомбето за поздрав и отмина. Чакъл захрущя под стъпките му. Наблизо излая куче. Центърът пърпореше с последни среднощни дихания на хора и машини… На заник слънце, след морния ден всякой бързаше към къщи.

Замфиров се прибираше от кафенето на арменската улица. Там правеха най-хубавото, най-сладкото кафе, с турски каймак. Компания му правеше едно аташе, дето често-често отскачаше по Европата – службата му такваз! А историята на следущия разговор пое пак в таз една посока: вечната тъга и несгода да си българин; тема, годна да запълни всяка неловка пауза.

Замфиров беше оптимист – стига вече с таз мъка и туй теглило! Какво като сме българи и ний сме в Европата! Не си ли даваме комай да учим, нежели да ринем на свинете! Та все повече от назе четат грамотно газети. И то от най-различни краища – я оттука, я зад Дунава, я в Цариграда!

Той сгледа образа си в огледалото на вестибюла.

Мигар само аз мисля тъй?

Открай време Замфиров замръкваше с едно в главата, осъмваше с друго… Начетен человек си беше – от малък изучил четмо и писмо. Дълго време служил из кабинети и консулства, та най-подире назначен и за министър!

Ама не ще и дума, бедни бяха селяните по селата, де бе ходил по държавни посещения. Имаха по някой и друг дръглив кон, по някоя и друга дрипа… и толкоз. Какво да искаш и какво да очакваш от убоги ора!

А така му се искаше на Замфиров да има повече учен народ, с ново мислене, с ново виждане. Да си имаме и ние собствена църквица; да ни служат на нашиьо език! Стига с тоз Ориент! Стига пуфтене и кьорене пред буквата българска…

Той изу обущата си, свали бомбето и влезе през вратника. Вестибюлът го посрещна със светлината на газеничето. Здрачът падаше тъдява.

 

 

II

 

 

– Кво си се облещил насреща ми? – подкачи Павли Лазаря и весело надигна пояса. – Хай едно наздраве!

– Наздраве! – отвърна Лазар и гаврътна четвъртата чаша амен-амен на екс. Преглътна из дебело. – Ам ти! Час по час надигаш тоз панталон, дан падне!

– Зор имам ази, зоооор!

– Е, там – кенефо!

– Не такъв зор! – отвърна Павли и проточи шия към дървените греди. Кръчмата „охкаше“ под татрузените стъпки на Минчовица. Че какви други да бяха с тия нейни телеса! Тя, чатър-патър, минаваше край масите и разнасяше чаталчета, филджани, тави и паници. Фасуля къкреше над жарката мърва.

Двамата приятели примляскваха шумно, облизваха се с премрежени очи и туряха по още някой залък в уста. Ракията им бе зачервила носовете.

Село Гушанци не помнеше да е имало по-чудни ора от тез двама зевзека – пият и за твое, и за мое здраве, па и за здравето на близки и далечни…

Зад тезгяхо Дончо Пора – стар и отракан кръчмарин, се почеса по главата. Изръмжа нещо през нос и слезе в зимника при ракията.

„Сал тез заплеси и Чапкъниното прáсе могат изгълта толкоз сливак. Остай ли ги човек, всичкото ще изпльоскат. Не ми се свиди, ама… да си одят вече!“ – тюхкаше се той.

Навън една гащата кокошка щъкаше и ровеше край дядовата Пеьова воденица, досами кукурузената нива. Сегиз-тогиз се чуваха скрибуцания на волски каруци и детска гълчава из уличката. Камбаната на селската църквица удари за обедно време.

 

Както си седеше по някое време, Лазар се развесели. Защрака с пръсти и запя следющата песня:

 

Не ма гледай, мило чадо,

че съм вече стар аз дядо!

Сгърбен, с виснали мустаци!

Имам си и аз мераци!

 

– Свали таз шапка, бре! – забоботи като из бъчва Лазар подир някое време.

– Ще я сваля, га ми полееш с кофата! – отвърна завалийката.

– Кое каиш? С кофа ли шти поливам? – Лазар го изгледа кат подострен. Беше малко глух, та все му се причуваше (кога му идеше на сметката чуваше кат заек, а кога не – струваше се на ингилизин!).

– Мене ми огън пуши на главата, а ти що знайш!

– Да бе! От три бутилки? Айде холам!

– Бутилки! – изсумтя Павли и изцъкли очи кат мисирек. – Други зор имам! Ко зяпаш?

– Че шапката кво шти спаси? Най-много да ти увиснат ушите от туй усойче гняздо! – той се изсмя и погледна оттатък синора, дето пасеше магарето в рътлината. – То шапката, то гащите… тъй зор цери ли се?

– Шти ти отпоря кожата тебе, дет не млъкваш! Гиди мискинин! Хай наздраве!

– Мискинин? Ам ти? От Еньовден одиш из село брадясал, неостриган! Косата ти щръкнала! Човек, кат та види, на кукер шта помисли! Хай наздраве!

– Бе, я възгеч! Ти пък много мязаш на нещо! Маймуняк! Опустял, па се не видял! – облещи се Павли насреща му.

– Кукордяк!

– Борсук!

– Рошава гарга!

– Кьор мусун!

В тоз сюблимен момент Минчовица спря пред масата им с табла с кратунки в ръка.

„Кво бърборят, кво глаголят, кво си думат тия там…“

– Ооо!

– О, я! – отвърна тя. Заклати голямата си глава, кат саксия насреща. – И двамата сте са прострели тука от зарана! Къфто едного, такъв и другò!

– Ееее, няам късмет да си тръгна тавряз тоз път! – подсмихна се Лазар.

– Сал тоз път? Нали ва знам кви сте ламтурници! – изсумтя тя. – Няма ли почивка за вази?

– У трапо ша почивам! – отвърна Павли и избърса нос у ръкаво.

– Ся, кат рече късмет, па се сетих нещо – избъбри Минчовица и седна до тях. Тозчас пейката изскърца под здравите ѝ телеса. Жълтите ѝ зъби лъснаха под възчерничкия мустак. Таблата с празните кратунки остави на масата.

– Наш Пенчо взел, че се записал краварче у чорбаджи Драгни! Да рани кравите!

– За то, сбърканото, не ща да чувам! Кокоша глава! – разсърди се Павли, току забравил „зора“ си.

– Цялта граматика назобало! Че и Лето… как я рече бе, забравих – продължи Лазар, – изчело я! Смятай! Името на селото ни тръгнало да разследва! Гушанци не идело от турско, ни от гръцко! От някъв измишльотен сръндак идело!

– Кво? – ококори се Минчовица. – Туй пък отде ти хрумна?

– На мен ли ма? Него питай, не мене! Тъй го рече наш Пенчо оня ден! Ся оди в гората да го дирел! Че да ми го покажел!

Лека усмивчица повдигна устните ѝ. Павли се почеса по наболата четина и каза:

– Много, кат знай, ко дири у краварнико? Дан измори гадьовете, кат толкоз не сматря!

– Чай да ти река! – изсмя се и Минчовица внезапно развеселена. Подир малко клепалото удари за полунощ. Навън – тъмно като в къртича дупка. – Да видите кви чудаци имаме у село! Освен вазе де! – добави тя и облиза мустак.

„И освен тебе!“ – помисли си Лазар.

„И особено освен тебе!“ – помисли си Павли, вгледан в дебелите кат пъпеши части на пазвата ѝ.

Двамата се сгледаха хитро през празната бутилка. Лазар като по-ербап подхвана толерантно:

– Ше разправяш, ама дай по-напред таковата…

– Чини му се да иска още една бутилка!

– Да, да! Дай, че ми изсъхна плюнката! Сал дан ми туриш на предята кат старото!

– Иска да каже, да извадиш от по-силничката да близнем! Да ни запали хубуу джигеро!

Минчовица се поразмърда, та се бухна у масата. Тя цяла се разтресе.

– Няма оправия с вази, не! Дорде не опукате сичкото! Колчем умирисахте върталъка на ракия и варени шкембета!

– Кое каиш? Ни та чух! – подкачи я Лазар.

– Утре шта остайм да починеш, айде! – отвърна Павли и махна с ръка. – Пинтия такваз, ко са стискаш! Кусур не връзвай! Донес тука, па ела разкажи що е свършил още наш Пенчо!

Лазар се изсмя гърлено, па издуха мухата, дето пълзеше връз глава лук и порязница хляб.

 

 

– Кво ми дума бай Стоенча оня ден: дошъл наш Пенчо у краварнико, слушал кво слушал, та подир някой време, ни у клин, ни у ръкау, издумал: „Тоз облак, кай, оти е там приседнал? Колко звезди, кай, висят от мечата опашка? Що духа вятъро баш от харманя?“

Както седи, кай, бат Стоенча, из един път му урумне такваз и онакваз потреба… И пита нашиьо веки! Сяка, чи сме буквари! Откъде ми се изтърси!

Ма най май яд, кай, кога мине чорбаджи Драгни, и баш тогаз го види да подринва на хайванчаута! През друго време не мож видя Пенча лопата да зафане! За минутка да скокне – баш тогаз чорбаджи Драгне ше мине връз него. Ша са усмихне, па ша го пофвали биля!

– Що го не караш да работи, бре?! – питам Стоенча.

– Карам го ма! Кога са обърна, то я писмо зафане да спише, я на покриво накачулено, веки небето зяпа! Току слезе, две сламки трева счеше, баш тогаз мине чорбаджи Драгни, та пак зафане да го фали! Ного работно кай!

 

Да е било към 2 часа подир нощ, кога Лазар се прозина веднъж-дваж. Главата му се чукна о ръба на масата. Павли си наплиска очите с вода от канчето. От брадясалата му четина покапаха капки връз мезето от печени момици, чревца, шкембенца и опашки. Луната мигаше през кепенците.

– Айдеее! – подкани ги чевръсто Дончо Пора, без да се почесва по главата и без да ръмжи. – Всички си отидоха, вий ко зяпате? Айде, че съмна!

– Чай да си допия сал тъз глътка!

– Щи дам аз една глътка тебе! Бърже да ставаш!

Лазар се сепна и облещи. Тоз път кръчмарът не се шегуваше. Лазар и Павли затътриха крачоли към скрибуцащата порта. От Минчовица нямаше и следа.

 

Павли заситни край плетовете и зидовете на селските бахчи. До него цял се клатеше Лазаря. Нещо си мърмори. А носът му кат арсеналска свирка! Я псета лавнат из бахчите, я някой чер плъх прибегне – в Гушанци не придирят, всичко си отглеждат. Ей го нá и дървения мост на селската река. Бабушките подскачаха долу в матицата. От двете страни висока кощрява – до колене стига.

Час по час Павли си подига панталона. Я поспадне надолу, той пак го подхване толерантно.

– Дончо Пора тъй не е праил – кога е било да ни запокити толкоз рано! Срамота!

– Ела у назе, че съм по-близо! Да си допием, барем! – отвърна Павли. – Ша идем у избата на хладно, дорде съмне. В бакъря имам още от студената.

– Стига веки ги надига! – не издържа Лазар и спря пред чешмата. – Една връва да ти дам да ги вържеш, пущините!

Лазар спря и затърси из джобовете си. Все трябваше да има някоя по- здрава върва от старите навуща. Стиден, Павли бавно се прозина.

– Гащите не можеш си върза, на пиене тръгнал да ма кани!

– Зор имам, ти казвам от кое време! – захвана Павли, докато Лазар се въртеше край него в опит да му върже панталона.

Добре че в село беше сглъхнало, че нямаше кой да види – едного спрял по средата на улицата, не смей да клепне, гаче на портрет ше го вадят, другой се върти на пета край него да му връзва гащите.

Вратнята на Павлевата къща се видеше тъдява.

Лазар се изсекна звучно и се бухна зад Павли на път за избата му. Отзад рошавата му коса стърчеше във всички посоки, а на едно място беше и проскубана.

 

 

– Ще правят спирка! Ей тука, пред назе – посочи Павли току пред носа си. – Оня ден кмета и секретар-бирника бяха у назе. Кмета извади печату от пояса си. И писмо ми връчува биля! Къщата ни била централно, кай, трябвало да ми бъде донесено, че изкопи зафащат, да съм бил знаел.

– Е, и? – недоумяваше Лазар.

– Какво е, какво и? – Павли преглътна из дебело.

– Туй ли ти беше зора? Цял ден и цяла вечер де го разправяш? Туй беше?

– Туй ам!

– Пукал! Ти си по-зле и от Пенчо! Спирка зор прай ли бе, айло!

– Сръбнеш ли, съвсем се забравяш? Ам нали ще ми шумолят тука волски каруци, кервани, брички. То ще е свирки, то ще е звънци, патърдия … На спирката ора ша спират, всякой час ще гони, каква ли ще е уйдурма! Не дай боже някой да ми набележи я овошките, я ешека! Няма и два разкрача между назе и спирката. Ам ако прехвърли дуваро да краде?

Лазаря си взе тютюнева хартия да си свие цигара.

– Пари искат ли ти? Не! Да копаеш искат ли? Не. Е, малко шум ся, да ти развали рахатлъка не вярвам… Дан си се прострял да лежкуниш по цял ден! На път за село тук ще спират големци – на кой са му притрябвали баш твоите овошки, гаче и ешека ти! Подир някой време над тая спирка лампа ше турят. Ша ни възкачат и електриката. Ша са оживи целиьо сокак! Лани и дюкяни ша изникнат, и устабашии, и чорбаджии ша са завъртят – кой не ще да е на централно! У наше село ще спират и кокони, ама по градски фасон… Подир някоя годинка съборетината ти може цяло имане да струва – само зарад таз една спирка! Тъй да знаеш от батя си Лазаря!

Двамата се спогледаха. Тозчас Павли реши, че на Лазар му се иска да беше на неговото място (откак отвори темата за спирката, ни един път не се стори на ингилизин!).

Като попремина време, Павли процеди през зъби:

– Кога стане, ще му бера гайлето. Ще правят и нов път – от общината чак до харманя. План били чертали. Ша има да ми думкат машини край дуваро. Зидарска работа ти казвам!

– Кога ще я зафащат? Каза ли кметът?

– Подир някой ден. Кога излеят бетона и направят спирката, щял да дойде някой си отнякъде си. – Павли се запъна: – Бе, как го думат ся бе, депутатин ли, консул ли, околийски ли… Ц-ц-ц! Бе, някъв големец щял да идва в наше село, да откривал сичкото. Реч щял да държи, както го правели гражданите. Голям празник се очаквал! Тъй го издума нашиьо кмет! Аз го гледам, гледам, не мога плюнката си да глътна!

– Ех, Павле, Павлеее!… И ти си тръгнал да се тюхкаш! Хай едно наздраве!

– Наздраве!

Подир някой час вънка взе да съмва. Лазар се развесели и пак зафана свойта песен, тоз път по-чевръсто, по-войнствено:

 

Не ма гледай, мило чадо,

че съм вече стар аз дядо!

Сгърбен, с виснали мустаци!

Имам си и аз мераци!

 

– У-у-у бре, Павле!

– Що бре?

– Забрай ма! За кво ма покани, кат няа налееш! Айде, съмна!

Павли загледа върха на левия си цървул и подигна полупразното бакърче.

500 Views
error: Content is protected !!