Отражение
Настъпи утрото. Отворих прозореца, за да се освежа и позволя на сетивата ми да се хармонизират с новия ден.
Рижко нежно се намести в скута ми. И двамата обичахме ранните утрини преди улиците на града да се изпълнят с шум, прах и глъч.. Все още нямах конкретни планове. Оставях деня бавно да се роди в мен. Отпивах от горещия малинов чай на бавни глътки. Умът ми се рееше в празните ъгли и по навик отмерваше времето.
Изведнъж, първите лъчи на слънцето пробиха през тъмносиния небосвод и огряха тъмно парцалено кълбо. Кълбото леко се размърда, като ленива котка в ранния следобед, и едва забележимо се премести с няколко сантиметра встрани от падащия слънчев лъч. Не след дълго още един, много по-силен лъч, премина през хладния въздух, за да прониже отново парцаленото кълбо. Забравил за чая, продължих да следя сутрешната случка, изгарящ от нетърпение да науча какво или кой се крие в тази купчина от парцали. Този път топката не се премести, а нещо като раздран шлифер се метна върху нея. Рижко неспокойно се размърда в скута ми. Беше забелязал, че съм спрял да пия чая си и се чудеше какво ли съм намислил. Третият, вече, слънчев сноп беше мощен като прожектор и изсипа целия си заряд върху раздрания шлифер и това, което се криеше под него. Затаих дъх като че ли природата изпълняваше свой ранен моноспектакъл пред очите само на един зрител.
Парцалената топка се размърда и много скоро очите ми различиха тънкия силует на дете. Не знам дали беше наистина толкова мършаво, но дрехите му висяха по тялото все едно ги носеше скелет. То сложи шлифера под себе си и се протегна. Ръцете му бяха тънки като клечки. После пъхна една от ръцете си в джоба, но бързо я извади. Последва втория джоб, но и там нямаше нищо освен малко шишенце, в което обикновено аптекарите сипват лекарство. Отпи няколко глътки и се опита да стане. Но краката му не го държаха и отново се повали на земята.
– Бедничкото! – казах аз на глас и повиках лекар.
Лекарят пристигна с четиридесет минути закъснение, за да запише часа на смъртта му. Седем и двадесет и една.
Топлите лъчи на слънцето упорито огряваха студеното му тяло. Отвисоко приличаше на паднал ангел с разкъсани крила.
Никой не го разпозна.
Никой не го оплака.
Никой.
Никой не го оплака.
Никой не го разпозна.
Отвисоко приличаше на паднал ангел с разкъсани крила. Топлите лъчи на слънцето упорито огряваха студеното му тяло. Седем и двадесет и една.
Лекарят пристигна с четиридесет минути закъснение, за да запише часа на смъртта му.
– Бедничкото! – казах аз на глас и повиках лекар.
Отпи няколко глътки и се опита да стане. Но краката му не го държаха и отново се повали на земята. После пъхна една от ръцете си в джоба, но бързо я извади. То сложи шлифера под себе си и се протегна. Ръцете му бяха тънки като клечки. Последва втория джоб, но и там нямаше нищо освен малко шишенце, в което обикновено аптекарите сипваха лекарство. Незнам дали беше наистина толкова мършаво, но дрехите му висяха по тялото все едно ги носеше скелет.
Парцалената топка се размърда и много скоро очите ми различиха тънкия силует на дете. Затаих дъх като че ли природата изпълняваше свой ранен моноспектакъл пред очите само на един зрител. Третият, вече, слънчев сноп беше мощен като прожектор и изсипа целия си заряд върху раздрания шлифер и това, което се криеше под него. Рижко неспокойно се размърда в скута ми. Беше забелязал, че съм спрял да пия чая си и се чудеше какво ли съм ги намислил Този път топката не се премести, а нещо като раздран шлифер се метна върху нея. Забравил за чая, продължих да следя сутрешната случка, изгарящ от нетърпение да науча какво или кой се крие в тази купчина от парцали. Не след дълго още един, много по-силен слънчев лъч премина през хладния въздух, за да прониже отново парцаленото кълбо. Кълбото леко се размърда, като ленива котка в ранния следобед, и едва забележимо се премести с няколко сантиметра встрани от падащия слънчев лъч.
Изведнъж, първите лъчи на слънцето пробиха през тъмносиния небосвод и огряха тъмно парцалено кълбо.
Умът ми се рееше в празните ъгли и по навик отмерваше времето. Отпивах от горещия малинов чай на бавни глътки. Оставях деня бавно да се роди в мен. Все още нямах конкретни планове.
И двамата обичахме ранните утрини преди улиците на града да се изпълнят с шум, прах и глъч. Рижко нежно се намести в скута ми.
Отворих прозореца, за да се освежа и позволя на сетивата ми да се хармонизират с новия ден.
Настъпи утрото.