„В капана“ – Контадин Кременски

В капана Контадин Кременски
Макар че поради многобройните си задължения на Теодора рядко да ѝ се отдаваше възможност да излиза в гората, тя много обичаше разходките. Уж помагаше на Ербо да събира билки, но той си разбираше от занаята и се оправяше прекрасно и без нея. Тя просто искаше от време на време да се порадва на природата, да се почувства част от нея. Щеше ѝ се да си намери разумна причина да остане в гората за седмица-две. Беше стигнала до тъжния извод, че един живот съвсем не е достатъчен, за да разбереш… живота. Проумяваше съвсем прости истини едва сега, с младото тяло и зрелия разум…
Тази сутрин, за голяма радост на Богомила, тя ѝ остави всички задължения с лечебницата, пациентите и училището и още съвсем рано тръгна в гората „за билки“. Вярната ѝ помощничка не беше от най-умните, но пък абсолютно съвестна, отговорна и честна. Можеше да ѝ се има пълно доверие. Вярно, че обичаше да командва, което не харесваше много на Теодора, но понякога го намираше и за полезно.
Слънцето тъкмо изгряваше и гората се събуждаше за новия ден. Птичките започваха да пеят, забръмчаха пчели… Ако беше в стария си свят, щеше да каже, че е към шест сутринта. Тук също имаше пясъчни и слънчеви часовници, но точният час все още нямаше никакво значение. За щастие! Може би затова сърдечните заболявания бяха съвсем малко.
Въпреки че беше паднала обилна роса, под дърветата беше почти сухо и докато тя се оглеждаше откъде да започне, помощникът ѝ Ербо уверено започна да събира див чесън. Използваха го като източник на витамин В и С, на калций, фосфор и желязо.
Опита да помогне на младежа, но си даде сметка, че само му пречи. Затова съобразително се отдалечи и се зае да бере девесил от една съседна полянка. Макар за него да се носеха доста легенди, като се започне от името му – девесил, девет сили (обичайно любовни) за тези, които го ядат – но тя го предпочиташе предимно като подправка за супа.
След това попадна на един разкошен храст розмарин. Тях ги имаше доста в града, но набраните от гората бяха далеч по-действени при лечението на ниско кръвно налягане, нервни разстройства и имаха благоприятно действие върху цялостната дейност на стомаха…
Неусетно навлезе доста навътре в гората, блажено изгубила чувството за време и място. Чувстваше се добре… По едно време кръстът я заболя и приседна под едно дърво. Затвори очи… и тогава чу скимтене.
Звукът приличаше на стон на ранено животно! Ослуша се. Тукашните ловци със слабите си лъкове често не успяваха да убият на място плячката и бедните ранени създания страдаха с дни преди да издъхнат!
Изправи се веднага и се огледа! Презираше видиотените мизантропки, защитнички на животните, които бяха готови да убият дете, за да спасят жаба! (От лекарски опит знаеше, че много от тях страдаха от сериозни психически разстройства.) Но и не понасяше излишните страдания.
Прииска ѝ се Мърка да беше дошла с нея, тя щеше веднага да намери жертвата. Но котката беше предпочела да остане да спи! Дори не се оправда с котенцата, а заяви направо, че няма никакво намерение да се мокри в гадната сутрешна роса!
Налагаше се да се оправя сама! Измъкна от ножницата на колана ножа си. Добре наточен, в умели ръце беше съвършеният лек срещу страданието!
Последна милост!
Стараейки се да бъде съвсем безшумна, започна да обикаля наоколо, заслушвайки се във всеки подозрителен шум! Неочаквано нещо метално издрънка! Верига насред гората!
Капан!
Проклетите капани бяха по-жестоки от стрелите! Те не причиняваха смъртоносни наранявания и в тях животинката се мъчеше далеч по-дълго, преди да умре. Знаеше, че някога, преди голямата война, в нейния свят са били забранени. Тук, в това примитивно пасторално общество, все още никому не идваше наум подобна мисъл. И съвсем разумно, беше равносилно да забранят топлите кожени обувки за децата през зимата.
Може би един ден…
Прибра ножа и тръгна предпазливо към храста, от който се чу дрънкането на веригата. Често пленените животни нападаха яростно всеки приближил се, като не правеха разлика между мъчители и спасители…
– Не се бой! Аз не ти мисля зло! – заговори тя успокоително, животните дори да не разбираха човешката реч като Мърка, усещаха поне тона на гласа. – Няма да ти направя нищо лошо! Искам само да те освободя! Спокойно!
Изпод храста обаче се чу само злобно ръмжене!
Спря! Премисли! Пое дълбоко въздух и се провикна:
– Ербо! Еррбоо! – малко помощ нямаше да ѝ е излишна, веригата отново издрънка.
Някъде в далечината се чу отговорът на помощника и тя се престраши да приближи още мъничко.
Това, което видя, бе по-лошо от всичко, което бе очаквала!
В жестоките челюсти на капана не беше заклещен кракът на животно. А на уродливо и хилаво, голо… човешко същество. То я гледаше много злобно!
Долната част от лицето му имаше ужасно нездрав бледосивкав цвят, със страшни дълбоки прорези, останали сякаш от ластиците на марлена маска… носена без прекъсване с години! Устата се беше свила, спаружила и изгубила червения си цвят, придобивайки ужасна форма! Единственото, с което можеше да я оприличи, беше… анално отверстие! Хилавите ръце на пленника подсказваха, че е слаб. Твърде слаб физически, иначе би успял да огъне стоманената пружина, за да се освободи.
Най-странна обаче беше реакцията!
– Спазвай дистанция! – просъска той. И се отдръпна, доколкото му позволяваше веригата.
Теодора не разбра. Каква ли дистанция му се въртеше в главата? Очевидно проблемите не бяха само физически, имаше и изостанало умствено развитие. Вероятно вследствие на дихателна недостатъчност – кислороден глад! Сякаш нещо му е пречило да диша пълноценно! Реши да не задълбочава, а спокойно продължи:
– Ти си в сериозна беда и имаш нужда от помощ! Остави ме да ти помогна!
– Далеч от мен! Ти си без маска! Без маска! Без маска!
– Трябва да те освободя от капана! Кракът ти е сериозно наранен! Иначе ще умреш!
– Заразата е по-опасна! Не ме доближавай без маска!!!
По всичко личеше, че не е местен! Явно също като нея бе гост от някои друг свят. Но що за откачен свят?!
Теодора си спомни, че имаше няколко маски в лекарската си чанта, беше поискала да ги ушият още преди операцията на принца. Обаче оттогава почти не ги ползваше. Местните хора се плашеха като видеха човек с маска. Смятаха, че е престъпник и крадец.
Върна се до дървото, под което бе оставила чантата си, измъкна маските и попита предпазливо:
– Такива ли?
Очичките на пленника светнаха радостно, пристъпи бързо, дрънкайки с капана към нея, и протегна жадно ръце. Тя се приближи и му подаде една маска. Той я сграбчи алчно! Надяна я припряно на мутрата си, стягайки жестоко връзките, така че влязоха в браздите на лицето му! Трябваше да е ужасно болезнено, но видимо го успокои! Очите му придобиха почти разумен вид!
– Остави ме да ти помогна! – опита да го вразуми отново Теодора.
– Не може! Не може да ме докосваш без ръкавици! Ще ме заразиш!
– Но аз не съм болна! – усмихна се подкупващо тя.
– Всички са заразни! – просъска непознатият и се отдръпна обратно дотам, докъдето му позволяваше веригата.
– Вярно е, че всички сме носители да десетки вируси и бактерии, които биха могли да предизвикат заболявания – заговори успокоително тя, през дългата си лекарска практика се беше справяла с всякакви случаи, – но обикновено съжителстваме с тях без всякакви проблеми! И то до дълбока старост!
– Не! Не! Тази зараза е друга! Много по-опасна!
– Добре, няма да те докосвам, само ме остави да се приближа до теб! И ще…
– Трябва да спазваме дистанция! Трябва да спазваме дистанция! – забъбри като в скоропоговорка пленникът на капана.
– Само за миг! Чуй ме! И дори няма да те докосвам! Просто ще настъпя лоста на капана и челюстите ще се разтворят! Трябва да побързаме! Кракът ти вече е понесъл сериозни наранявания! Виждам, че е започнала гангрена! Може да загубиш крайника! Може да умреш!
– Важното е да не се заразя! Заразата е най-опасна!
– Аз няма да те заразя с нищо! Но ако останеш така, със сигурност ще умреш! Повярвай ми, аз съм лекар!
– Не си лекар! Лекарите са с униформи и фуражки! Имат и пистолети и огнехвъргачки! – упорито отрече пленникът.
– Лекар съм! – изгледа го строго Теодора. – И ще ме слушаш какво ти говоря!
Това изглежда подейства. Непознатият се заклати нерешително. Може би така трябваше да започне…
В този момент се показа Ербо, мокър, натоварен с билки, пращящ от здраве и усмихнат щастливо. Спря до нея, остави товара и… кихна!
Пленникът сякаш полудя! Изкрещя:
– Зараза!!! – подскочи и опита да избяга, дърпайки крака си като полудял! Потече кръв, но това не го спря! Дърпа се и крещя, докато накрая силите го напуснаха и изгуби съзнание.
Бързо разтвориха челюстите на капана. Пружината бе доста силна, но ако беше използвал тежестта си, би успял и сам. Теодора намаза с мехлем жестоката рана на крака и грижливо я бинтова. Тъкмо завързваше бинта, когато оня дойде в съзнание. Видя я над него, изпищя отново ужасен, одраска я и побягна панически. След петдесетина метра се спъна в размотаващия се бинт, но отново скочи и побягна, докато се скри от очите им.
– Какъв беше този?! – попита Ербо изумено.
– Избягал от лудница на някой друг свят – предположи Теодора, докато превързваше наранената си ръка.
– Сякаш ни бяха малко нашите луди! А мъж ли беше или жена?
Тук нямаше какво да отговори, въпреки че пациентът им беше гол, вторичните полови белези липсваха, а конкретното място и двамата се бяха погнусили да погледнат…
Една евентуална зараза беше много сериозна заплаха и Теодора с удоволствие остана за две седмици с Ербо в една барака в гората. За щастие не се появиха никакви тревожни симптоми. И след като си почина хубаво, се върна в замъка. Като не спираше да мисли от що за свят идваше този луд?! Надяваше се, че горските пазачи ще го намерят, но не успяха.
Години наред селяните разказваха как го срещали – гол с маска! Крещял да спазват дистанция! От това излязоха доста легенди.
84 Views
error: Content is protected !!