Ново интервю с Галена Върбева

 

Галена Върбева си заслужи второ място  в категория “Проза” в конкурса “Забравеният език” на издателство “Литературен Дизайн”.

Разказът ѝ “Папуци” ни засипа с колорит и ни думаше с чувство за хумор от самото си начало до самия си край!

За надеждата, която наднича от прехвърчащия в селото гушавец, за желанието, трепкащо в сърцето на Замфиров, за повече знание, за заситнените стъпки на Лазар и Павле и пърпоренето на всички съдби в селото… ще ни разкаже авторката на малкия етносвят – Галена Върбева.

Освен за своите герои, с нея ще поговорим и за нейния географския и житейски път от Ямбол до Шумен – та до село Гушанци (Монтана)… Ще захванем още една отсечка за вървене – професионалната – тази която тръгва от педагогиката и стига до литературата, от поезията до прозата, от писането на криминален роман, разказ на ужасите до разказ за “Забравеният език”…

Абсолютно многостранна, Галена все пак се оказа уловима и ето я сега пред нас.

 

Здравейте, Галена,

Както всички участници в конкурса “Забравеният език” и Вас ще попитаме: Кой беше Вашият двигател в решението Ви да участвате в конкурса “Забравеният език” на издателство “Литературен дизайн”?

Галена Върбева: Първо искам да благодаря на журито за високата оценка; за това, че възприе и хареса идеята ми за колоритен и хумористичен разказ. Да си призная, решението да участвам в конкурса на издателство „ Литературен дизайн“ не бе взето спонтанно, а беше обмислено и в унисон с моята вече написана история.

Значи творбата „ Папуци“ всъщност е част от нещо по- голямо?

Галена Върбева: Да, точно така. Замислям го като по-дълга новела или кратък роман. Това, което изпратих за литературния конкурс на издателство „Литературен дизайн“ бе малка част от него.

И как се зароди тази история? Кое точно Ви вдъхнови да я напишете?

Галена Върбева: Историята на „Папуци“ само на пръв поглед изглежда хумористична и колоритна (каквато представа внушава конкурсната творба). Някой ден, когато я завърша и публикувам, читателите ще имат възможност да усетят и по-дълбоките пластове на нейната същност.

В центъра на сюжета е младият Пенчо, който е най-„окумуш“ и най- проницателен измежду съселяните си от Гушанци. Не случайно започвам и творбата с думите: „ Умните хора звучат като луди за простите“.

Пенчо знае да чете и пише и е успял да прочете цялата летописна книга за селото (та и аз покрай него). На тайни места из гората е приспособил и капани, за да улови този рядък сръндак гушавец, за който никой от селото не му вярва, че го е виждал.

Та това си е наистина цял роман… Колко време Ви отне да го напишете?

Галена Върбева: Всъщност все още не е завършен. Но смятам да разкажа цялата история и, разбира се, да я публикувам. Преди всичко обаче ще кажа, че, „Папуци“ е една много човешка история; история за бурите на живота, за идеалите на следосвобожденския българин, за опазването на нашите български традиции и родова памет и най- вече за любовта към нашата красива родина България.

Какво е Вашето мнение – забравил ли е българинът езика и корените си?

Галена Върбева: Този въпрос е много интересен и провокира към размисъл. Той е от историческо, типологично, езиковедско и дори еволюционно естество.

Със сигурност мога да кажа, че българските автори не са го забравили. Конкурсът на „ Литературен дизайн“ доказа това. Ето, видяхме и прочетохме някои от отличените творби и смятам, че авторите им са се справили много добре с поставената задача.

По отношение на обикновения човек, нещата не стоят точно така, особено в условията на дигитализация и комуникация чрез социални мрежи и други приложения. Но това го казвам по-скоро в негативен смисъл.

Езикът се развива и по направление на мобилността. Човек често пътува – било по образователна или по служебна необходимост – той среща други хора, други речеви ситуации, утвърждават се нови думи, езикът еволюира и се изменя.

И да, ние не можем да забравим за историята и корените си, те ни дават нашата българска идентичност, но езикът, той няма как да остане както е бил преди 100 години. Той трябва да се изменя съобразно своето време. За да изпълва своята най-добра речева цел.

Какво доведе Галена от Ямбол до Шумен, а сега и до Гушанци? Били ли сте в селото?

Галена Върбева: От Ямбол до Шумен ме доведе желанието да уча. Исках да стана журналистка. Пак да пиша интересни и вълнуващи истории, но и да ме дават по телевизията, четейки новините в ефир . Това бе голямата ми мечта.

Всъщност аз работих като репортер за в-к „Делник“ (гр. Ямбол), когато бях 11 и 12 кл. и учих в гимназията. Така де, писането ме влечеше от малка и с огромно желание се включвах да намирам и пиша новини за вестника. Но визуализирайки мечтата си, аз по-скоро виждах себе си като телевизионно лице, а не като автор-репортер.

Тук в Шумен завърших бакалавърска степен с чужди езици, а по-късно и магистратурата, с която станах учителка. И така останах в града, омъжих се, родих две деца и не се завърнах в родното си място.

А по отношение на с. Гушанци, не съм била там, но след като прочетох (и аз като героя си Пенчо) летописната книга, установих че сегашното му име е… Замфирово! Преди – Гушанци, а сега Замфирово.

Можете ли да си представите?

Ами че то кръстено точно на знатния ни герой министър Замфиров! Останах с отворена уста като прочетох! А ми кажете после, че имало случайни работи!

Наистина няма случайни работи в живота. А бихте ли обяснили на читателите ни какво точно представляват папуците?

Галена Върбева: Папуците са вид старинни мъжки обувки от щавена животинска кожа, най-често телешка или свинска. Аналог са на цървулите и навущата, но с по- характерна форма. Като за старинни женски обувки можем да посочим т.нар: „ кундури“. На времето са били много модерни и всъщност само чорбаджийските дъщери и невести са можели да ги носят.

Папукчийството като занаят е бил силно развит в периода около освобождението, а и след това по българските земи. В днешно време могат да бъдат намерени предимно в музеите и в други регионални средища на история, традиции, памет и бит.

Какво е общото между педагогиката и литературата?

Галена Върбева: Общото между педагогиката и литературата е, че и двете са креативни, емоционални, експресивни, художествени; и за двете се изисква талант, самоинициативност и желание за постоянно учене. Защото на един въздействащ урок може да се посвети назидателна творба – литературно произведение, което да засегне читателя (или слушателя) чрез силата на художествените средства. И обратно. Едно хубаво произведение – било то стихотворение, разказ или откъс от роман, могат да послужат за добър житейски урок в клас, с познавателна и възпитателна цел. Съобразно възможностите си, учениците ще възприемат дадени поведенчески модели и по този начин ще си извлекат поука – ето как двете дейности могат да си взаимодействат и да вървят в синхрон една с друга.

Когато приказките са разказани с любов, те озаряват въображението на децата и да остават в съзнанието им за цял живот!

Проза или поезия? Вие пишете еднакво добре и двете! По-любимо дете имате ли? И как ги отглеждате и двете – разбират ли се или са във вечен разнобой?

Галена Върбева: Благодаря Ви много за прекрасните думи! Да, нямам по- любимо дете, ако мога да използвам Вашата дума, но ще кажа, че ако искам да пиша лаконична история с главни действащи лица и ситуации ще си послужа с прозата. Ако пък искам да опиша чувство, някакво душевно преживяване, тъжна или радостна (най- често тъжна) история, ще си послужа с поезията. Не смятам, че може да има разнобой между тях. Дори напротив. И те си взаимодействат както урокът на учителя и приказката на писателя!

Вие участвахте в предишния конкурс на издателството за написване на разказ на ужасите и получихте специална награда. Аз още потръпвам като се сетя за психологическия ужас, който бяхте сътворили. Толкова интелигентно промъкнахте ужаса и го заредихте със символики – къща, ключ, нощ, змия, пътуване… Как успявате да пишете така умело в различните литературни жанрове на толкова различни тематики?

Галена Върбева: Вие отново ме стъписвате! Приятно, разбира се. И Ви благодаря за прекрасните думи!

Според мен няма такова нещо като труден жанр. Има неизследвана територия, непознати места може би, но Ви уверявам, че тръгне ли историята, „потръгне ли ти приказката“, както се казва, няма значение дали е на криминална, историческа, любовна, хумористична или на хорър тематика.

Принципът на писане е един и същ – проникновен, въздействащ, интригуващ, с доза съспенс и глътки свеж въздух. Защото истината е една: ако дадена история не те развълнува, не те зареди с доза страх, позитивизъм или неочаквани обрати; ако една история не те разсмее или не те разплаче, напразна е била твоята работа!

Няма ли я тръпката, не ми говори за книгата!

След село Гушанци накъде? Така де, предвиждате ли да издадете скоро книга – роман, сборник с разкази или със стихотворения? И в кой жанр ще ни изненадате този път?

Галена Върбева: Миналата година публикувахме най-новата ми книга „Големите и малките реки“- сборник със стихове и разкази. Проектът видя бял свят благодарение на Общинския фонд „Култура“ гр. Шумен. Редактор на изданието беше Веселин Касчиев, а издател ИК „ Жельо Учков“ от гр. Ямбол.

Представихме я пред широка публика и в гр. Шумен и в гр. Ямбол. И дори снимахме кратък документален филм с художествени елементи посветен на книгата.

В самия ден на премиерата го излъчихме пред гостите на специална видео стена и получих доста добри отзиви.

Тази година имам довършвам няколко свои проекта, един от които със сигурност ще е „Папуци“. Разбира се, разкази и стихотворения пиша често – било по лични причини, било покрай участия в литературни конкурси. Но за тази година не планирам да публикувам друга книга.

Благодарим Ви много за това прекрасно интервю. Искрено Ви желаем да успеете да довършите историята на „Папуци“ и да я публикувате, а тя да намери място в сърцата на Вашата публика.

А сега за финал какво ще пожелаете на нашите читатели?

Галена Върбева: Благодаря Ви и аз за прекрасните пожелания! Бъдете живи и здрави, не спирайте да будите заспалите и да насърчавате младите да бъдат мислещи, да бъдат четящи и знаещи. Защото „няма по- евтино развлечение и по-продължително удоволствие от четенето“. И защото „ако човек е с хубава книга в ръце, то той никога няма да се почувства самотен“!

Ще завърша с една мисъл, която е много находчива според мен: „Дали човек чете или не чете – това веднага се забелязва. Между хората няма по- голяма разлика от тази!“

До нови срещи, приятели!