„Найден“ – Гергана Христова

Найден Гергана Христова

Рада беше оправна мома. Тъкмо беше започнала да се учи да шета, когато майка и си отиде. Млада беше, баща и, и той. Така и не я прежали. Нощем прегръщаше възглавницата и хлипаше. Хапеше я да не чуе Рада, че реве. Не знаеше що да я прави такава малка и често я пращаше при стринка и Петра. Там уж да играе с нейните две щерки. Рада се се вреше в ръцете и. Една заран не съмнало още, баща и я чу да клопа в кухничето. Кога влезна я завари по нощница още наведена над нощтвите. Всичко в брашно…тя бяла, напудрена, усмихната и капки пот по челото и.

– Що правиш, чедо ? – хвана се главата.

– Искам и дом да е топло, да мирише на хляб и на манджа…, като у стринкини…, като …на мама…- очите и се насълзиха.

Баща и се смути. По бръчките му потекоха вадички. Толко беше малка. Прегърна я и през сила се усмихна.

– Ми да омесим Радо – запретна и той ръкави.

Първия хляб не беше много читав, ама беше най-вкусния дето беха яли. И супа си сготвиха, воз безсолна, с питата вървеше. Като свършиха се наложи да се окъпят и изперат, че и кухничето претръскаха и преметоха. Ядоха като гладни. Постепенно Рада задобря. От стринка си се учеше, помнеше и от майка си. Скоро готвеше и се оправяше по-добре от по-големите от нея моми. Помнеше и песни от нея. Майка и пееше като славей и винаги като нещо работеше. Така и Рада. Тейко и посядваше покрай нея да я слуша, а често припяваха заедно. Взе редко да хапе нощем възглавницата. Като отрасна и стана мома се премести у другата соба и го и не чуваше. Оставаше и половин година да стане на осемнайсе лета. Кучето на двора ви цела нощ. Кога стана заранта намери баща си заспал за последно. За малко да ревне, стисна зъби и само ледена тръпка мина през снагата и и я разтрепера. Вместо да нарежда жално, запя, тихо, скръбно… Викна стринка си от как беше привършила с всичко. На гробища глас нема и сълзи, само гледаше, бледа и с умрели очи, как пускат баща и до майка и. „Съсипа се детето – викаха другите – язък му за младостта и хубостта. Не може и да ревне…“ Рада стискаше зъби, се на песен я избиваше. После ходеше по съмнало първа, присядаше до кръстовете им и тихо пееше. Стринка и рече че сама не може да седи дом.

Рада отказа да си остави къщата. Стрина Петра се видя в чудо, взе да ходи денем при нея, уж да и помага, то нямаше що. Рада си правеше всичко сама. Кога Петра идеше, тя вече ошетала. Некой я беше видел на гробища и чул. „Аз за добро да ти кажа, Петро…детето да не е нещо…ей лудна…пеело викат там…аз не за друго, ама язък…“ Стрина се прекръсти и плю в пазвата си – Да пази Бог, нищо и няма, нали съм у тех всеки ден, наред си е. Не сте чули, реве детето, нарежда…вии пък, пее…

Като мина половин година Рада рече на жената да се не товари с нея вече. Да си гледа дом челядта. Петра, като да и олекна, уж се противи малко време ма взе редко да идва, накрая и спря. Рада остана сама с нея си с малкото от нейните. Що имаше креватите, постелките, посудата…едно живо-кучето… Беше мома за женене вече, ама кой ще я вземе такава луда и сиромаха, кой ще я даде… Седна па запя, пя докато глас и не остана и оплака майка си, баща си и нея си. Вечерта пусна кучето и повече го не върза. То денем ходеше по нея, нощем спеше на прага и. И то само нея си имаше. Като опя всичко умряло в нея се събра па разпъна стана. По цели дни и нощи работеше. Завъди си овчици, спретна градинчето, оправи нивата, лозето. Мъжка работа ако имаше и, и се опреше викаше некой, само по видело и си плащаше с каквото е произвела. Взеха да я търсят за везба. Сукманя и грееше, видеха я че може, та изкарваше и по некоя пара.

Една заран на чешмата момчетия я заобиколиха. Хубава беше.

– Радо мари, ти като си сама, не те ли е страх, а ? Ще влезне некой…

– Къщата ми е отключена – дигна глава Рада – кой мине през кучето, ще му пристана – наля си менците и се прибра.

Много се опитваха, нищо че сиротна и сиромаха. Магьосваше с очи и с глас. Кучето никой не пусна, че и често некои ходеха я със съдран крачол, я с дупки по месата.Уж се беха укротили за неко ден. Една нощ Рада чу сака че вратата се отвори. Щтракна бравата. Тя се надигна от постелята. Срещу и стоеше Дамян овчаря. Само на крачка от прага влезна и остана там. Кучето в краката му, върти опашка.

– Утре Радо, ще дода с наще…- рече и си излезе.

По пътя до дом си доде стигна само бялата и риза пред очите му и как не трепна, като го виде. Само погледа и го изпи…и думите и “ Ще ви чекам Дамяне“

На заранта ги посрещна как си требва, не се посрами, всичко си беше приготвила. Рече им:

– Немам си кой да ме даде, кучето ми е само живина покрай мене, то ме даде, дано съм ви на късмет и я на вазе, и вие на мене.

Дигнаха наскоре сватба и Дамян остана при нея. У неговите челяд имаше много, не остаяше ги сами.

Мина се неко ден Рада по инак запя, живо някак, весело, игриво. Оживя и къщата, деца извиха глас. Вече не ходеше на кръстовете да пее. Песните и беха за дом, за нивата… Кучето все така спеше на прага. Една заран го не намери там. Сбра бохчица с нещо лебец и вино и тръгна.

– Де тръгна Радо? – Дамян вече знаеше.

– Там е…- порече Рада…

Намериха го при кръстовете… Преляха вино, оставиха що носеха… И двамата реваха. За майка и, за баща и, и за кучето, дето ги беше сбрало.

Дълго седяха без живинка. Един ден от некъде дойде пале. Ръждаво и мърляво и легна на прага. Рада дигна рамене.

– Като си ни намерило, добре ни дошло – рече и му тури паница с попара. Взе да му вика Найден. Нали ги беше найдел той. Така найдели се беха всички.

31 Views