“Наследство” – Гергана Христова

Не я държеха краката баба Рада. И ръцете трепереха, и очите не виждаха. От години беше в сенките. Виждаше колкото да не се блъсне някъде. Свикна, познаваше къщата така добре, че очи не и трябваха. Сега виждаше само спомените ясно. От преди две години кога си отиде стареца и, от веднъж някак падна. От тогава живееше сама. Всеки ден като станеше от постелята все по- малко виждаше и някак без да забележи и останаха само спомени и очертания. Син и работеше по чужбината. Идваше си два пъти в годината. Дойде, подържи и ръката, донесе и нещо за хапване, някоя нова кърпа, чорапи…поседи ден два, нацепи дърва, поправи нещо и си иде. Снахата отдавна не минаваше, заета, работа… внучката чат- пат поминаваше. Добро дете беше, голяма вече, студентка. Почисти, разтреби. Гледаше да не мести нищо, че да не се обърква бабичката. Ама и тя работи нейни си имаше по града. Кога есенес дойде и каза, че момче си има на сърце и на лято ще се женят, бабичката ревна. От вълнение ръцете и се разтрепераха още повече. Мъка и беше, че не я виждаше хубаво. Знаеше руси къдри има, стройна е, леко стъпва, познаваше я по крачката. Ситна и напевна, сякаш играеше. И пъргава беше, чуеше я как пипа, кога реди. Няколко дена седя бабичката умислена и сякаш не тука. После намери пискащото, що внучката му викаше телефон и напипа копчето за нея. Да дойде и рече, нещо да я помоли да свърши. Седна срещу нея и взе да реди:

– Ти чадо да рисуваш нали можеш…я да ти кажа нещо да го направиш….

Росица седна с листа…

– На два реда червено ще туриш, после пак два ама с квадрат по къси от страните, такъв чадо квадрат като за везба, сещаш ли се….- говореше баба Рада със затворени очи, сякаш че и сенките и пречеха да вижда.

Росица рисуваше, прецизно и както говореше бабичката.

Сега чедо ако си го как ти казах нарисувала си получила Канатица….и обясняваше що е туй и какво му е значението. После продължаваше да реди думите, а внучка и цветовете и ставаше Слънце…Маказ…. Само ги беше чувало момичето, не знаеше красотата им. Като свърши картината остана няма. Магия някаква имаше в това.

– Сега чедо с мене ела в оная соба – посочи баба Рада – дай ръка да стана и да одим

Стаята не беше с години отваряна. Даже Росица никога не беше влизала там. Като се отвори вратата със стон и обра паяжините с метлата от вътре се усмихна тънък лъч слънце заиграл по ръбовете на стан. Отвори прозореца да влезе въздух и почисти прахоляка. Бабичката приседна до нея и погали с ръка дече ли пипаше коприна. Слагаше ръка на нишките и казваше коя да стегне, коя да отпущи…. Дни наред Росица и Рада седяха една до друга. Грейнаха и Слънцето и Канатицата и Маказа…. Грейнаха Пилета и вричане за любов… Като свършиха бабичката и рече:

– Туй ако щеш в раклата го заври, ама да знайш че от баба ти е наследство, щото човек трябва да има, да пази, и помни. Сега още малко ще те измъча, те там в оня сандък бръкни, риза една има, дай я.

Росица намери ризата баш там на втория кат дрехи как каза баба и. Бяла, дълга, чиста…

– Сега, чедо от игленика третата игла ще вземеш и конците дето са увити в ризата. Онова второто дето го рисува на нея ще извезеш.

Росица прехапа уста:

– Че аз не съм пипала да везам, бабо….

– Ти и на стан не беше седала, па я, оправи се. Седай ще помагам.

Бод по бод, ред по ред бабичката диктуваше що да стори младото, пипаше с ръка и „виждаше“. А ризата оживя и приказки взе да разказва. Росица забрави сън и глад, да я свърши. Сватбата наближаваше…

Месец преди нея, като се изсипаха с момчето, двамата млади и я натовариха в колата, така както си беше с вълнените чорапе и домашната престилка по нея, та на лекар. Гледа доктора, гледа, в очите и …накрая рече, „ще вижда“. Друго бабичката не чу. Кога и казаха отвори очите и и светна, примижа. Доктора и сложи очила и пак отвори. Срещу нея къдриците на Росица и усмивката и. Рада ревна като дете.

На сватбата Росица с белата риза. Личеха първите бодове, нестройни, неуверени и последните, ръката точна и сякаш пяла по дрехата. Къдрите и танцуваха по везбата и разказваха за любов, за вричане, за красоти и за….наследство.

Баба Рада и правнуче позна и се носеше снимката от сватбата с Росица и везаната риза. Ризата дето и беше наследство от нея. А Росица предаде наследството на щерка си, щото човек трябва да има, да пази и помни.