От пет мастики Асенчо Саждата бе вече на гласова поща. Дума не можеше да обели. Само се плюнчеше по брадата и се тупаше в гърдите да не заспи на масата. Хеле най-после се надигна да си ходи, ама се посука, та Коцето излезе иззад пангара, хвана го под мишците и го изведе на улицата.

– Сажда, на тебе глаголя! Дръж близо до дуварите и няма да паднеш! И къде хукна… Бас ловя, ще се върнеш! – подвикна Коцето подире му и хлътна пак в кръчмата.

Саждата я го разбра, я не, ама застърга с дясното рамо хорските огради – ей я телената мрежа на Цанко Полицая, ей го тухления зид на Манчо Агронома, а след него и паянтовия стобор на Гошо Прилепа… “Само да се не намотая о някой камък, верицата му, че падна ли, свърших, не ще стана…” – мислеше си той.

Очите му лека-полека привикнаха на мрака и вече различаваше по-едрите предмети на улицата. Притътри се покрай трабанта на Прилепа. Колата гниеше вече година. Двигателят й избуши, Гошо нe намери резервни части и качи сапунерката на трупчета. У авера му прозорците тъмнееха. “Пак е запрасал по хорските къщи. Падне ли заник и хуква! Гвоздей да мярне, краде го и го носи за пари у Коцето. И как вижда в тъмното! Наистина е като прилеп” – гърлото му задращи, изхрачи се и продължи.

Двамата с Прилепа другаруваха от деца. Ама той се ожени за Бисерка, а Гошо си остана ерген. Как ли не му говори да се задоми! В такива случаи обаче Прилепа съскаше наорлен като пароструйка и бягаше надалеч от него. Шантав човек!..

Спря да почине до тухлите за новата къща на Коцето. Цяла газка! Сам ги разтовари на залез. Срещу парче наденица и пет мастики. Пет мастики! Гошо имаше да го занася… Ама как да счупи волята на Коцето! Жена му кметуваше, социалните раздаваше, а Саждата и Бисерка от тия пари най-вече живееха. По-добре с доброто напред, нежели с лошотия… И склони. Пък и друга работа за деня нямаше.

Стигна бакалията над тях. Облегна гръб о нея. В стомаха му сякаш плаваха стърготини. Гадеше му се. Попипа джоба на панталона си. Наденицата от Коцето бе там. До ножа. В кръчмата три пъти я слага на масата за мезе и три пъти я прибира обратно в джоба. Удържа.

И бе за добро. Днес се навършваха пет лета от сватбата им с Бисерка. Редно бе да се облажат. Вярно, немотия до шия, ама нямаше да живеят с орлите, я! А и Бисерка заслужаваше… Братята му я докараха от Пловдивско. Прилепа като я видя и се засмя. Гърчава стоеше Бисерка и приказката й не се разбираше, зафелкваше леко, ала бе бяла и русолява, та друга като нея нямаше в махалата… А и сносна женица излезе, денем ходеше, къде ходеше, но смрачеше ли, все нещо ще донесеше – я монета, я кутия цигари, я стара дрешка или чифт вехти чепици… Оправна булка се оказа, Бисерка! Може Гошо да разбираше от железа, ама от жени – не!

Сал едно гайле си имаха Саждата и Бисерка – без деца стояха. “Изпъди я тая кухина! Не видиш ли я, мърва е, сгурия, а на тебе чернозем требе, матица на децата ти!..” – ръчкаха го роднините му и дори скочиха да я връщат на родителите й. Той обаче не даде, разкрещя се, че ще ги подпали и те мирнаха.

Саждата спусна стръмното между бакалията и къщата си. Кирпич, дърво и керемиди. И една стая между тях, а в нея – неговата Бисерка! “Цели пет години!” – повтори със задоволство той. Пенджерът златеше от светлина. “Будува още, булчето! Будува и има защо!” – опна гърди, побара отново колбаса в панталона и надникна през стъклото.

От гледката му прилютя. Прилепа бе затиснал жена му върху кушетката, задникът му подскачаше като бирена капачка в каруца, а Бисерка смучеше захласната показалец. Саждата изтрезня отведнъж. Пусна наденицата и стисна ножа. Автоматик! С две остриета, пореше нагоре и надолу, наляво и надясно! Ъъъ! Загъргочи стръвно той и тупна на колене. Ъъъ!..

Извадеше ли ножа от джоба, убивваше Прилепа. Можеше и Бисерка да стане зян… То, Гошо, да го зачертае, ами невястата си, как тъй, нали се надаше на дечурлига от нея… Трябваше да размисли!

И запълзя с ръка в джоба пак по нанагорнището към бакалията. Като гущер. Искаше деца. Петимен бе за тях. Поне едно… Да усмири с него братята си. Да възгордее Бисерка. Да зарадва даже себе си…

Добра се до магазина, задращи с нокти по мазилката и се изправи. И го налегна съмнение. Ами ако той бе стиден, убог, повреден, а жена му читава! Какво правеше тогава? Нужна бе проверка… Месец, два, колкото бе необходимо. “Наедрее ли Бисерка от Прилепа, ще ги бъде! Не стане ли, умират и двамата! Туй рача, туй се кълна!” – скръцна със зъби той.

– Мигар не ти рекох, че ще се върнеш… – посрещна го Коцето в кръчмата четвърт час по-късно.

Саждата само махна с ръка. Поръча си мастика. После извади наденицата от джоба си и я накълца с ножа направо на пангара.