Забравеният език =- проза

“На село” – Даниел Венциславов

На село

Даниел Венциславов

Алармата я стресна. Звукът се уви около врата ѝ и я изтегли грубо в мрачната утринна действителност.

Остана да лежи няколко минути, гледайки в празния таван. Бяха изминали около шест месеца, откакто започна на нова позиция в компанията, в която работеше от три години. Не се чувстваше добре на новата си роля. Жената, чийто отговорности пое нямаше достатъчно време да я обучи на всичко. Още един колега от нейния отдел напусна. Наложи се тя да поеме част и от неговите задължения. Работата беше прекалено много за един човек и напрежението ѝ идваше в повече. За много от задачите нямаше дори кого да попита за помощ. Чувстваше се сама в безкрайно море плаваща в малка лодка, чието платно бе направено от прокъсан стар чаршаф. Всяка следваща вълна изглеждаше по-голяма и по-силна от предишната. Лодката се пълнеше с вода, а тя имаше само една малка чаена чашка, с която се опитваше да я изгребе, преди да потъне в тъмните морски недра, където никой повече нямаше да я открие.

Толкова се беше вглъбила, че почти не намираше време за приятелите и роднините си.

Тази сутрин трябваше да стане рано. Много по-рано от обичайното. Днес пристигаше голяма делегация мениджъри от централата в Берлин. Стела трябваше да е сигурна, че ще стигне в офиса на време. Освен това искаше да си изправи косата и да реши кой от двата тоалета да избере.

Забеляза, че навън е още тъмно. Зачуди се кога за последно бе ставала толкова рано. Споменът изплува в съзнанието ѝ и я обгърна в меката си прегръдка, което я накара да се усмихне.

 

Беше преди повече от тридесет години, но си го спомни толкова ясно. Картината беше толкова плътна, че можеше да направи една крачка и да се озове в нея, когато бе все още малко момиче.

На село денят започваше по-рано, отколкото в града. Сабале се будеше с песента на петлите. Слънцето едва се подаваше на хоризонта. Небето беше с цвят на настъргано цвекло. Стела обличаше пуловера, който баба Спаска ѝ беше оплела и хукваше по стълбите, защото знаеше, че дядо Кольо я чакаше отпред.

Докато слизаше по стъпалата забеляза баба си на двора. Вече беше започнала да меси. Целите ѝ ръце бяха бели. Навсякъде около нея танцуваха прашинки прясно смляно брашно, които поглъщаха сутрешните лъчи.

Когато излезе пред къщата дядо ѝ тъкмо допушваше цигарата си Златна Арда. Под прошарената му коса грееха дълбоки сини очи, които ставаха по-сини и по-големи, когато видеше внучката си. Лицето му беше гладко избръснато, както винаги. Той я погали по главата и взе кошницата си, а на нея подаде нейната по-малка кошница. Двамата потеглиха към близката кория, където щяха да берат гъби и билки.

Гората все още се пробуждаше. Нощните обитатели тъкмо отстъпваха мястото си на дневната смяна. Зевнята все още бе студена, а в тревата проблясваха кристали слана. Във въздуха се усещаше ладовина и дъх на чистота.

Дядо ѝ знаеше много за гъбите и не спираше да глаголи за тях, и за горските билки. Стела рачеше да научи, колкото може повече от дядо си Кольо и не спираше да го пита.

– Ами тази дядо, която прилича на чадърче? – попита тя, сочейки гъба с дълго стебло и плоска шапчица, която бе с цвят на мляко с какао.

– Това е сърнела – рече Кольо. – Казват ѝ още конска гъба и чадъреста гъба. Много вкусна гъба. Все още не е напълно узряла. Като започне да прилича на обърнато от вихъра чадърче тогава е напълно зряла, но пък, когато е по-млада е много по-вкусна – дядо ѝ я погледна и лицето му се промени до неузнаваемост. – Обаче трябва много да внимаваш, дядовото. Сърнелата има не един, а цели четири двойника. Много, много отровни двойници. Смъртоносни – и дядо ѝ започна да разказва как да ги различава, докато двамата продължаваха да крачат през вече събудената гора.

Кошниците им бяха пълни с коприва, дива мащерка, печурки и сърнели. Минаха покрай една дълбока матица, където навремето дядо Кольо ѝ беше разказвал за големия бумбак, в който ловял риба с неговия баща. Сега беше пресъхнал.

– Дядо – продума Стела.

– Кажи, дядовото?

– Разкажи ми пак за масловките.

Кольо започна да се смее. Имаше особен смях. Беше тих и наподобяваше звуци издавани от бебе делфин. Малкото момиче не беше чувала никой друг човек да се смее така. Това за нея завинаги щеше да бъде смехът на дядо Кольо.

– Беше пак така – сабале в корията. Видях едни две непознати женици. Бяха напълнили кошниците си с най-големите гъби масловки, които някога съм виждал. Ей толкова големи бяха – показа с ръце старецът, а очите му заблестяха, все едно пак бяха пред него. – Казах им: А бе, госпожи, не знаете ли, че тия гъби са страшно отровни! Искате да се убиете ли? И двете женици, като подскочиха! После думаха: Аууу!!! Наистина ли? Наистина им казах аз. Хал-хабер си нямате от гъби. Какви ги вършите вие в гората!? Бърже да ги изхвърляте тия отрови и да отивате на бумбака да си миете ръките – извика Кольо, сякаш двете дами бяха пред него.

– И като се уплашиха – продължи той, едвам сдържайки делфиновия си смях – да видиш как хвърлиха всички гъби и почнаха да бягат сякаш караконджули ги подгониха. А какво направи дедо ти? Събра гигантските масловките в неговата кошница и забърза към вкъщи да ги покаже на бабо ти – довърши той със смях на уста, а малката Стела се присъедини към него.

 

Докато чакаше пресата за коса да загрее се загледа през прозореца. Градът изглеждаше сив и обгърнат в кафяв смог. Сутрешното слънце бе като бледо бяло петно. Без блясък и желание за живот. Булевардите вече бяха пълни с автомобили, които хвърляха бели и червени, ослепяващи светлини.

Сякаш целият град бе решил да потегли към бизнес парка, където бе офисът на фирмата, в която работеше. Едва успя да се качи на околовръстния път. Когато го направи разбра защо – беше станала верижна катастрофа. Четири коли се бяха сблъскали. Не изглеждаше сериозно, но едното платно беше отцепено, а преминаващите покрай произшествието коли намаляваха скоростта си, за да хвърлят един продължителен поглед, глождени от любопитството за чуждото нещастие.

Когато прекрачи прага на офиса разбра, че е закъсняла с двадесет и пет минути.

– Къде се губиш? – попита я Андрей.

– Съжалявам – отвърна Стела. – Имаше страшно задръстване на…

– Няма време за оправдания. Влизай в мийтинга. Презентацията за инвенторито в централния хъб и увеличаващият се кост за уерхауса започна.

– Да, да. Влизам – каза тя. Пооправи сакото си и опъна полата си. Беше се спряла на тъмносиния тоалет, който се беше набръчкал от бързането.

Поздрави немските си колеги и се извини за закъснението. Те я посрещнаха топло и дори не се впечатлиха, че се е забавила. Опитаха се да я предразположат, защото видяха притеснението в очите ѝ, колкото и да се опитваше да го прикрие.

Срещата мина добре. Получи се добра дискусия. След нея направиха кратка почивка. Бяха поръчали кафе и малко традиционни български закуски. Стела видя баницата и веднага си спомни за баниците на баба си. Можеше да усети аромата им…

 

Когато стигнаха отново в селото цялата улица бе изпълнена с душен аромат на печен хляб.

Баба ѝ тъкмо постави на масата една огромна питка, където вече беше сложила баницата. От двете печива се издигаше гореща пара. Малката се затича да ѝ покаже кошницата си с гъбите и билките. Дядо ѝ използва момента да запали една цигара. Сега осъзна, че той пушеше много, но никога не го правеше, когато тя бе около него.

Малкото момиче помагаше на баба си да сложат масата, когато Кольо се появи иззад малката барака с бакърения покрив. В нея стояха градинските инструменти, сред които и малката мотика, която старецът беше направил за внучката си, с която тя помагаше в градината. Възрастният мъж носеше сива кофа с краве мляко, което току-що бе издоил. Подаде го на Спаска и тя сипа в три чаши, и тримата седнаха да закусят.

Стела разчупи още топлата баница. От нея се разнесе вкусен аромат на масло и сирене. Тя лакомо отхапа един голям залък. Баба ѝ я погали по гърба и я целуна по челото.

След като усети, че се засища Стела започна да разказва на баба си за историята на дядо си с масловките и двете жени.

– Па тая стидена история! Ех, Кольо, Кольо! Това ли трябва да глаголиш на нашата внучка? Ментарджия голям си ти! – рече Спаска.

А дядото само се смееше и смееше, като морски бозайник.

– Мигар? – каза той, когато успя да овладее смеха си. – По-добре ментарджия нежели гладен – и пак избухна в смях, а малката Стела се присъедини към него.

 

Опита от баницата в офиса. Не беше лоша, но в сравнение с тази на баба ѝ дори не заслужаваше да се нарича баница. Сиренето беше особено, ако въобще беше сирене.

– Ммм, прекрасна баница – каза Андрей.

– Да, хубава е – излъга Стела.

– Получи ли репорта за волюма на ордърите от кънтри хъбовете?

– Не съм още.

– Добре, като им пишеш им кажи, че има някакъв проблем с данните в дашборда за форкастинга. Утре ще презентвам на деливъри и репортът трябва да е корект.

– Дадено. Като имам фийдбек от тях ще ти драсна по мейла – каза тя.

– Направо ме вкарай в луупа. Тъкмо да се респектират малко тия контрактори. По цял ден слакват и се чудят какво да правят. Освен това ще ми трябва анализът за вендорите на рипеър частите най-късно до утре, а по възможност за днес.

Стела се опита да обясни, че за днес ще е доста трудно предвид многото срещи, но Андрей не дочака докрай да се изкаже, а отиде да говори с един от немските мениджъри.

Тя се възползва от кратката пауза за обяд и се опита да навакса с електронната си поща, и задачите. В офиса беше доста оживено. Хората постоянно влизаха и излизаха. Постоянно се затваряха врати. Говореха на висок тон по телефона и помежду си. Миризма на готвено се носеше съседната редица. Някой дъвчеше дъвка и си правеше балончета. От мокета се надигаше непрестанен прахоляк, който дневната светлина караше да прилича на дъжд, който се излива отгоре-надолу.

Опита се да се съсредоточи, но беше прекалено трудно. Щеше да се наложи отново да доработва след работа. Реши, че ще добре да хапне нещо и грабна една салата от заведението в сградата.

Следобед се почувства уморена. Очите ѝ започваха да се затварят сами. Имаше нужда от още едно двойно кафе. Докато чакаше на опашка си спомни за следобедите на село. Промушваше се на леглото между баба и дядо. Чувстваше това място като най-сигурното място в целия свята. Когато се събудеше се чувстваше толкова отпочинала и заредена с енергия, колкото всички кафета на света не можеха да я накарат да се почувства.

Понякога Дядо Кольо ѝ отваряше компот от сливи за следобедна закуска. Друг път баба Спаска ѝ правеше кисело мляко с малко мед и плодове. После тримата поработваха още малко в градината. Старецът ѝ беше направил една малка градина, в която бяха засадили цветя и ягоди. Беше я оградил с ниска бяла ограда. Стела обожаваше да мирише цветята и чакаше с нетърпения ягодите да узреят.

 

Върна се с кафето в офиса няколко минути преди края на кратката почивка. Андрей я пресрещна на входа и веднага подхвана да разпитва за репорта. Не бяха минали и два часа от предходния им разговор.

– Все още нямам отговор – отвърна Стела.

Андрей изглеждаше видимо недоволен от отговора, но доста неумело се опита да прикрие това. Не искаше да прави сцена пред чужденците, за това се наведе към нея.

– Трябва да ги пушваш повече, за да получиш това, което ти трябва. Ако не можеш просто кажи – каза той през зъби. – Ще си намеря някой друг. Някой, който може да свърши работата както трябва.

Стела бе обляна от неприятна и гореща вълна. Усети как лицето ѝ почервеня. Винаги е бил по-настоятелен, но никога не ѝ бе говорил така.

– Извинявай. Ще се постарая повече – каза несигурно тя.

Той само кимна. Сложи една фалшива усмихната маска на лицето си и се обърна към немците.

Срещите продължиха до края на работния ден. На Стела ѝ се наложи да остане и след това, за да свърши всичко, което ѝ се бе насъбрало.

Когато вдигна очи от компютъра забеляза, че бе останала сама в офиса, а последната дневна светлина тлееше към своят край. Носталгична усмивка се появи на лицето ѝ, когато си спомни за вечерите на село.

 

Вечерта на село падаше по-рано. Съседските баби и дядовци се сбираха на тяхната чаршия, защото беше най-голяма. Не беше от значение дали си богат човек. Не беше от значение дали си убог човек. Всички бяха добре дошли.

Баба ѝ бе ловка домакиня. Правеше големи купи салати със зеленчуци от градината. Стела си спомни огромните розови домати, които бяха по-грамадни от главата ѝ. Дядо Кольо сипваше на всички от ракията, която всяка година вареше, а тя му помагаше с мачкането на гроздето. Баба Спаска хвърляше по някой друг картоф в още горещата мърва, с който щеше да примами по-късно внучка си, когато вечерните игри приключат.

Старите хапваха и пийваха, докато тя и останалите деца се събираха за игри. Първо играеха на гоненица и на народна топка на друма пред къщата им. Когато заникът настъпеше започваше любимата на Стела игра – жмичка. Не обичаше много да жуми, но обожаваше да се крие и беше много добра в това. Много редки бяха случаите, в които успяваха да я открият.

 

Поне успя да избегне задръстванията след работа. Наложи се да вземе лаптопа си вкъщи. Имаше още няколко задачи.

Беше поръчала пица, защото нямаше време и сили да готви. Чак сега осъзна колко е гладна и започна да тъпче мазното тесто в устата си. Отново се върна в една от летните селски вечери.

 

Ладината на лятната нощ се беше спуснала. Децата, които се криеха стояха наорлени в скривалищата си и чакаха царския път до десет. Това щеше да е последната игра за вечерта. В последния момент, когато приключваше броенето Стела успя да се заплюе и извика от радост.

Баба Спаска я чакаше на масата. Беше обелила един от печените картофи и ѝ беше отделила бяло пилешко месо, което също беше сготвила на мървата. Дядо Кольо я наметна с жилетката си и ѝ подаде от сутрешната питка, която тя натопи в сока, който се бе събрал в купата от салата, и захапа доволно.

Вечерта заспа с усмивка и чакаше с нетърпение следващата песен на петлите.

 

Минаваше десет часа. Стела гледаше за пореден път своя любим комедиен сериал. Беше го изгледала стотици пъти, но продължаваше да го гледа, защото я успокояваше. Особено след дни като този.

Беше по средата на епизода, когато получи нотификация на телефона си. Беше Андрей. Отново питаше за онзи репорт. Тя изпрати още един напомнящ имейл и се върна към сериала си.

В единадесет и тридесет телефонът ѝ звънна.

– Какво става с репорта за волюма на ордърите от кънтри хъбовете?

– Все още не са отговорили – отвърна тя. – Извън работно време е и…

– Ти май не схващаш, а? Когато искам нещо от теб искам да бъде свършено. Не утре, не други ден. Искам го днес. Искам го на секундата.

Стела мълчеше. Всичко това ѝ идваше в повече.

– Кой ще ти е бекъп, докато те няма? – продължи той.

Съвсем бе забравила, че бе заявила отпуска за следващата седмица.

– Аз – каза тя несигурно – не съм имала време да…

– Писна ми от вечните ти оправдания. Искам до утре сутринта всяко твое активити да има бекъп и план за действие, докато теб те няма.

– Да, добре. Аз…

Беше ѝ затворил телефона. Звуците от прекъснатия телефон разговор се забиваха като нажежени метални парчета в тъпанчетата ѝ, откъдето си проправяха път до мозъка и цялото ѝ тяло. Почувства се смачкана и безкрайно сама. Прииска ѝ се да напълни един куфар с дрехи и да отиде в старата селска къща, където баба Спаска все още живееше. Вече сама, след като Кольо бе починал преди седем години. Там, където бе прекарала красивото си детство. Далеч от Андрей и всички репорти, дашборди, анализи, мийтинги, контрактори…

Извади куфара и отвори гардероба.

– Какво правя – каза си тя. Постоя известно време между куфара и гардероба, след което седна замислено на леглото. Помисли известно време, след което въздъхна и прибра куфара в килера. Облече пижамата си и легна.

Нямаше желания да спи. Започна да се върти нервно. Не можеше да си намери място в собственото легло, но бе безкрайно изтощена и успя да заспи малко след полунощ.

На сутринта не я събуди алармата ѝ. Беше телефонен звън. Беше Андрей.

– Ало – каза тя в просъница.

– Къде е скапаният репорт? – попита гневно той.

Думите му рикошираха в четирите стени на спалнята ѝ и закънтяха в ушите ѝ.

– Една задача имаше, Стела. Една. Едничка. Давам ти последен шанс да…

– Напускам – прекъсна го тя. Не можа да познае собствения си глас. Сякаш някой друг го каза. Не беше тя, а едно десет годишно момиче. Смело и готово за приключения.

– Какво? – отвърна Андрей. По тонът му личеше, че не бе очаквал да чуе това.

– Напускам. Още днес – каза тя с още повече смелост в гласа си. Толкова ѝ хареса, че реши да го каже още веднъж, за да е напълно сигурна, че той е я чул. – Напускам!

Почувства вятъра в платната си. Вече не беше в малката, пълнеща се с вода лодка. Беше в испанска каравела, с опънати докрай платна, носеща се по морските вълни към кехлибарения изгрев, който изгряваше ярко на хоризонта.

245 Views
error: Content is protected !!