Майчина клетва

Вероника Иванова

Не рачи матица

от одъра да стане,

нежели работа и песен да хване.

„ Син ми вика, по заник

за оръжие се хвана…

Мигар мога аз

Спокойно да стана?!

Стидно е,

аз да живея,

аз да глаголя,

и песен да пея,

да храня телото си престарело,

щом той няма ни залък, ни камък,

на който да легне.

Наорлен върхът отсреща,

се мръщи и праща мъглата

дето все покрай нашата къща

се стеле и чумбер черен

намята, на мене върху главата.

В сърцето ми студ и мърви е,

сърцето кърви,

в устата ми пясък.

Тоз живот тъй убог и нелесен,

донесе ми само от гаргата крясък

кога ми замина момчето.

Проклети да бъдат тез дето,

вдигат от топлата майчина къща,

синовете.

Чия майка ще бъда,

щом син ми не се завръща?

Проклета да бъде,

проклета да бъде

войната

и смъртта,

и тя също…