May
Поезия
Ивелина Радионова – стихове
Дюли, индрише и вино
Две дюли, индрише и чаша вино…
Смалена, мама – до прозореца.
До нея паяче плете години
и сякаш тихо-тихо й говори.
А тя очаква стъпките на татко
и моите, прегърнали света.
Денят извезва приказка за кратко
и бавно-бавно иде пак нощта.
Звездите слизат, да отпият вино
и в синкав полумрак да вземат дюля.
Косите мамини – като коприна,
със сребърни воали да забулят.
Не им се сърди никак мама. Пее им,
приспива в мойта люлчица луната.
Омаяни, звездите горе, греейки
си спомнят колко пъти в тишината
подслушвали са тайно обич свята
и детски смях, дъха на индрише
и дюли, разтопили нежно лято…
Звездите спят. Смалена, мама шепне.
Бабината баница
Тази утрин земята е бяла –
баба точи кори на небето.
Уж снежинки валят на парцали,
а пък пада любов и е светло.
Снощи баба в котлето на Господ
гъсто мляко дои от звездите,
пасли мащерка, риган и троскот,
на небето са тъй лековити.
После жъна небесната нива
и замеси тесто във нощвите.
Баба точи и пее щастлива.
Ръси сирене щедро в корите.
А на близкия облак отсреща
риза божия ангел простира.
Господ с нея стоял е до свещите,
дето пращат молитви в всемира.
Баба ръси небето с брашно,
бял е пътят към рая по пладне.
Спира времето щом със любов
някой баница прави за гладните.
Писмо до Йовков
Посветено на Йордан Йовков
Где живее доброто, Йордане?
Где е бялата, чудната птица?
От години я търси Моканина.
По е скъпа от наниз жълтици
Все поглежда високо, към синьото
и говори си с Бог Вълкадин.
Тишината е мъдра, копринена
и му стига небе да премине.
Серафим още носи палтото,
цяло в кръпки, побрало е времето,
че не трябва кожух за доброто.
Нему стига усмивка да вземе.
А Величко и Тиха под булото
пред лика на смъртта си се вричат.
(Ще посмее ли някой да хули
неразумната обич, отричана? )
Още свири кавал във Балкана,
още пеят каруците писани
и последното цвете Люцкан
с пръст и слънце в ръката си стиска.
Где се крие доброто, Йордане?
Кой е лош, кой добър е сега?
Щом сърцата човешки са в рани
все по-трудно белее света!
Не искам да чуваш добре
Не искам да чуваш добре
как дълго сълзата се рони,
как спи наранено дете,
как птиче се беси сред клони.
Не слушай! Не всичко е песен.
Задъхано гаснат звезди
над буквите в стария вестник –
следи от човешки войни.
Мълчиш, уморен си да слушаш
химерно как дните вървят.
Животът е слама и пушек,
в юмруци умира гневът.
Но вярвай ми днес не си струва!
Светът е препълнен с джуджета,
които любов си купуват.
Не слушай! Пази си сърцето!
Сега е добре да сме глухи
и неми, и слепи дори.
И чак щом най-грозното рухне
ще чуем как люляк цъфти.
До прага е любов
До прага е любов. Нататък – нищо.
Един огромен свят и самота.
Но вътре, точно до огнището,
вселена стават четири сърца.
Момче с лунички и момиче с плитки,
надвесени над книжка със картинки
и майчица, пресяваща през сито
най-дребни грижи, радости най-сини,
усмихнат татко, ремонтирал нещо,
прозорец и мушкато с розов цвят
и четири панички с топла леща.
До прага е любов. Нататък – свят.
