“Гълтач на души” – Елиса Хес и Дора Нонинска

“ЛитДизайн” с удоволствие представя разказа “Гълтач на души” от Елиса Хес и Дора Нонинска. Кой е гълтачът на души, какво представлява чистата човешка душа? Намерете отговорите на тези въпроси в разказа на ужасите, които публикуваме.

Малката стрелка на часовника на стената в огромната стая педантично отбеляза секундите на последния час до полунощ. С всяко движение на стрелките на часовниковия механизъм, мирисът на сяра във въздуха се засилваше все повече – незабележим за обикновените хора, но опияняващ за същества като него.

23:57…-:58…-:59… 00:00.

Глух метален звук отекна съдбовно в смраченото помещение. Въздухът в стаята се сгъсти и наелектризира, изпълни се с воя на хиляди погълнати души. Бедничките… Винаги ставаха неспокойни в този час, дванадесетия – часът на Лова.

Завесите на масивното резбовано легло се отдръпнаха с рязко движение и една измършавяла, гологлава фигура, облечена в избеляла, тънка и дълга риза спусна крака от леглото. При допира на стъпалата му с дървото се разнесе тих стон – късчетата слегнали се души отдолу под краката му разпознаха своя господар.

Душепоглъщачът се изправи и се понесе над пода, като остави след себе си вълни от син пламък. Силата му бе избледняла и сега единственото, което оставаше след него в сгъстения мрак бе отпечатъкът от избледняващата енергия на последната погълната душа. Пристъпваше в помещението плавно, грациозно, въпреки слабостта на измършавялото си тяло.

Съществото се приближи към високото огледало върху тясната мраморна тоалетка до стената. Ситният сребърен филигран, с който бе украсено, представляваше сложна плетеница от руни за залавяне на души. За очите на опитния, това бе древна магия, създадена от първите му събратя. За неопитните – поредното украшение. Люспестите змии по рамката се раздвижиха и просъскаха, усетили приближаващия.

Фигурата се покатери върху изящно резбованата табуретка. При движението му въздухът се изпълни с фини фрагменти от разпадащи се души, отдавна изсмукани, които сега се рееха като светулки в тъмното. Душепоглъщачът ги вдиша с наслада. Дори най-малката частичка енергия не трябваше да се пропилява напразно.

Съществото посегна с кокалeстия си пръст към гладката огледална повърхност. Огледалото потрепери в очакване. Бе служило вярно и неизменно в продължение на хиляди години. Не помнеше колко вече на брой.

Както и душегубецът не помнеше собственото си име. Никой не го знаеше. Открай време, откакто се помнеше, правеше едно и също: събуждаше се от часовниковия гонг, правеше своя избор, отиваше да върлува и се връщаше да почива.

Тъмната студена плоскост проблесна за миг, докосната от съсухрения пръст. Гладкостта на овала се развълнува като повърхността на езеро. Безброй гъсти, лепкави вълни се образуваха около проникващият пръст и се разпространиха по краищата на огледалото. Съществото бръкна по-дълбоко и зарови отвъд течната тъмна и лъскава повърхност, главата се наклони замислено на една страна. Търсеше нещо определено.

– Къде си, къде си…? – кухо изскърца мисълта в главата му, докато ровеше в езерото от души. Търсеше нещо специфично – някой с особено силна енергия. Такива души бяха най-вкусни.

И изведнъж трепна, намерило каквото му трябваше. Бавно извади ръката си от течното огледало, развълнуваната повърхност се успокои и отново застина в студена гладкост. Пръстите внимателно придържаха маска в посивялата длан. Мазни, черни капки се стичаха от изваденото. Ръката му затрепери от вълнение.

Всеки път реагираше така. Хиляди пъти бе вадило идентичности от калейдоскопа на времето, но всеки път се вълнуваше като да го правеше за пръв път. Какво му се бе паднало този път? Нямаше търпение да разбере, агонията бе нетърпима.

Ръката се обърна, като разкри лицевата част на маската в ръката му. Душепоглъщачът застина така за няколко секунди, докато изучаваше образа. Беше лице на привлекателен мъж на средна възраст, с тъмнокафява, добре оформена брада и къси мустаци. Две дълбоки, тъмни очи с плътни вежди гледаха приветливо изпод високо чело. Перфектната маска за лов. Съсухрен, костелив пръст бавно и нежно погали контурите, все едно докосваше лицето на млад любовник.

Главата отново се наклони настрана.

“Мъж. Интересен избор!” – помисли си съществото. Бе се случвало да обсебва жени повече пъти, отколкото се бе превъплъщавало в мъже.

– Какво име носиш, белязани? – запита.

Устните на маската се раздвижиха, внезапно оживяли, и прошепнаха буквите на име:

“Т-е-о-д–о-р.”

“Навикът кове невнимание!” – помисли си душегубецът. Нямаше право да оспорва решенията на Времето. Каквото си бе изтеглило – такова. Обикновено предпочиташе жени – жените имаха деликатни души, наситени с емоции. Мъжките души бяха по-твърди, трудни за изсмукване. Но тази… ах, тази маска излъчваше особена сила! Сама бе притеглила ръката му.

Обърна маската, като изучаваше вътрешната ѝ страна. Гладката, бяла повърхност бе идеална – нямаше никакви процепи и отвори за очи или уста. Но нямаше нужда от тях. Щом маската докоснеше лицето му, щеше да се слее с плътта, като я превърне в точно копие на оригинала.

Ловецът на души задържа маската пред себе си за няколко секунди и като предвкусваше предстоящото, я вдигна нагоре, за да я постави на съвършеното си гладко и обло лице.

Въздухът завибрира, сгъсти се и изсветля до бяло.

***

Чифт очи се отвориха бавно, изключително бавно, за да не пропилеят момента. Имаше нещо изключително магично и трагично мимолетно в секундите златна мъгла преди очите да се отворят, уязвими от съня, за да установи къде се намира този път. С наслада остави клепачите да се повдигнат и светът под тях да добие фокус. Огледа се наоколо.

Лежеше на голяма спалня с меки сатенени чаршафи. Тялото му се докосваше до гладкия сатен и предизвикваше приятни тръпки на наслада по кожата. Огледа се. На възглавницата до себе си го посрещна нежно и младо, красиво лице. Толкова спокойно в съня! Клепачите на спящия потрепваха леко, а русата коса бе в истински безпорядък на възглавницата. Силните, мъжки гърди се повдигаха и спускаха бавно и дълбоко. Теодор отметна чаршафа и спусна поглед надолу по голото тяло, което сега обвиваше гостенина като втора кожа. Бе мургаво и едро: тесен таз, силни крака с добре оформени твърди мускули и прасци. В този миг, някъде от дълбините на съзнанието което бе обсебил, се надигна вик – мощен, пронизителен. Болка прониза сърцето на Теодор и той изкриви устни в усмивка.

“Ето къде си скрила, вкусна душице!“

Обърна се настрана, с гръб към спящия. Вдигна ръка към гърдите си я отпусна на мястото, където биеше сърцето. От положената ръка се отдели тъмно сияние на костелива ръка с дълги нокти, която впи изсъхналите си пръсти в кожата и задълба към мускулестата плът на сърцето. Порови за секунда-две и измъкна от безкръвния процеп светла лента най-чиста енергия. Душата на Теодор. Мъжът отвори уста в очакване, поднесе я към устните си, за да я всмуче с дъха си. Светлата ярка лента се хлъзна между кокалестите пръсти, загърчи се, заизвива се като хлъзгава змия и се изплъзна от хватката. Изсвистя и се опита да се мушне обратно в телесния процеп, откъдето я бяха издърпали, в опит да се скрие от новия си господар. Душепоглъщачът разбра, че това начинание нямаше да бъде никак лесно. Съзнанието на обсебения го заблъска, опита се да изтласка настанилият се там неканен гост. Теодор не се даваше без усилие. Но злото обичаше това. По крайниците на жертвата запълзя радостно усещане, гостът изпита сладостната тръпка от предстоящото преследване на новата жертва. Искаше да се наслади на неизбежното. Искаше много бавно да се наслади на този лов с предизвестен край, да вкусва всеки момент.

Ръката се вмъкна обратно в процепа и отново бръкна в сърцето. Сключи пръсти и издърпа светлата, плътна нишка обратно на бял свят. Тъкмо отвори уста, за да всмуче яркия, блестящ и светъл поток и да обсеби енергията на мъжа, когато усети нечия длан да се спуска по хълбока на новата му обвивка. Теодор трепна, стреснат. Кокалестата ръка се сля с човешката и обсебеният с неохота се обърна към лежащия до него мъж. Душата отново се шмугна в процепа и той се затвори. Компаньонът му бе отворил дълбоките си, сиви очи и се взираше в лицето му с искрена нежност.

– Добро утро – промълви той, а устните му се разтеглиха в сладострастна усмивка. – Благодаря ти за снощи. Беше невероятна, прекрасна нощ.

Теодор се усмихна в отговор, протегна ръка и прокара длан по силните рамене на партньора си, плъзна я надолу по гърдите, по издължения торс. От устата му се отрони въздишка.

– Трябва да вървя! Закъснял съм. След час имам служба!

Надигна се и започна да се облича. Нахлузи бельо, долна риза, обу чифт панталони. Надяна черното, дълго расо, обу се и излезе от спалнята. Докато прекрачваше прага на стаята, древното зло усети онова познато чувство на угризение, което което разяждаше гостоприемника. Чуваше тихите стенания на душата, впримчена в лапите на греха. Скоро щеше да се предаде, то знаеше това, както се предаваха накрая всички отчаяни души, нуждата щеше да стисне душата в железните си нокти и тогава, точно тогава гълтачът на души щеше да я обсеби.

Докато Теодор крачеше по улицата, приятните тръпки от предстоящия лов неуморно пълзяха като мравки по цялото душегубно същество, наелектризираха го и го хвърляха в екстаз.

Обсебеният се спря пред сградата на църквата. Кубетата на сградата проблясваха на светлината на изгрялото сутрешно слънце. Отвори тежката дървена порта и влезе в преддверието. Мирисът на парафин и тамян блъснаха носа на Теодор и задавиха гърлото на душепоглъщача. Това накара Теодор да се закашля в опит да се освободи от силно непривичното, чисто човешко чувство, което бе превзело сетивата му.

Трудна работа беше тази душа. Неканеният гост знаеше, че го чака доста работа. Трябваше бавно и методично да преследва душата, която си избра от калейдоскопа и да не й даде мира, докато не остане нищичко от силната енергия, която струеше от този мъжки индивид. Приел равносметката, той с наслада се зарови в дълбините на човешкото тяло, което бе превзел в търсене на сладката и вкусна частица душа. Приготви се да търси. Щеше да я открие, без значение колко дълбоко се бе скрила. Щеше да улови искрата й.

Теодор се запъти към амвона, коленичи пред иконата на Исус Христос и започна да се моли.

Душегубецът мина през мозъка, по всеки кръвоносен съд, стигна и в сърцето. Не намери нищо. Къде се бе скрила тази Теодорова душа, тази ярка негодница? Не откри нищичко от свилата се на топчица ярка светлина и зачака.

Точно тогава долови тъничка нишка чиста енергия, която се стрелна право нагоре като стрела от сърцето. Гълтачът на души се зарадва, зарови кокалестите си пръсти отново в дълбините на човека. Пръсти се впиха в снопчето бляскава енергия и понечи да я изтръгне, за да я погълне. Тя обаче отново му се изплъзна, хлъзгава като змия, и той се опита да я хване отново и отново, без успех. Сякаш някой друг се противопоставяше на силната воля на тъмното същество.

Злото отново опита да бръкне в сърцето, но нещо ярко и сто пъти по-силно се изпречи пред напора му, преряза пътя към гърдите и го отблъсна. Поробителят на души се обърка, отстъпи назад. Гняв и решимост запълзяха по цялата му същност в тялото на обсебения.

Яркият щит порастна, оформи се в бляскава фигура, която протегна и потопи ръце в тялото на Теодор. Душегубецът изкрещя от парещата болка, която изведнъж го заля. Там, където новият съперник се бе намесил, му бе оставил болезнени рани.

Изведнъж ярката светлина се изпари, а душата на Теодор изстена болезнено. Там, в мозъка на обсебения, като на кинолента се занареждаха спомените от отминалата сладострастна нощ, удоволствие погъделичка тила на човека и прекъснаха силата на молитвата му. Възползвал се от момента, неканеният гост отново се зарови в дебрите на сърцето в опит да сграбчи поне частица от душевната му енергия. Трябваше да действа бързо преди странното ярко същество да се бе върнало, да сграбчи душата и я всмуче в себе си. Започна да гълта алчно, ненаситно.

Чу предсмъртното стенание на жертвата, усети древното си тяло бавно да се изпълва с нова, живителна сила. От последните остатъци душевно зарево нагоре отново полетя нишка, която опари тъмното създание. Гълтачът на души пусна жертвата си и простена от болка. Яркият щит блесна отново пред него, парализира го в светлината си. Раните от докосването заизвираха наново, парещи, кървящи. Безсилието, което го завладя, го обезоръжи.

За пръв път, от незапомнени времена, страх запълзя в сетивата на тъмното му същество. Ужасът го сграбчи с ноктите си и го привлече в тъмна, гореща прегръдка. Душегубецът усети как тъмнината го обви като в пашкул, а силите започнаха да го напускат с всеки стон, с всеки дъх, с всяка секунда. Със сетни сили, древното зло пое глътка парлив, задушаващ въздух и се стопи в нищото така, както се бе появило.

Така онзи, чието име никой не помнеше, потъна в забрава, победен от силата на молитвата. Божията прошка бе избавила душата. Сега, възвърнала своя блясък, човешкото зарево заликува, надвила древното и пагубно зло.

© Елиса Хес, 2025

© Дора Нонинска, 2025