Гълъбът
Беше сутрин, една от онези, които със самото разсънване носят измечтана носталгия по юлските горещници. Студът ковеше всяко дърво и всеки камък с ледено настървение. Улиците, все още ухаещи на нощно терзание и несбъднати кошмари, тръпнеха конвулсивно от смразяващите пориви на януарския вятър.
Вървях безцелно, безшумно, безпаметно. Само уличните плочки следяха настръхнали, хрупащите следи от обувките ми. Остатъци от кален сняг. Покривите на къщите бяха надвиснали мълчаливо от умората на самотните двойки, споделящи тухлените кутийки. Тук там някоя ранобудна лампа проблясваше зад илюзорни прозорци. Въздухът беше пропит с отражения на души. Ухаеше на горест.
Влачех се безцелно, приведен от липсата на кислород в заскрежените ми дробове. Сякаш влача изтормозената смърт на гърба си с всичките и атрибути. Промъквах се като престъпник между локви кал и лед. Обаче мечтаех, докато обувките ми оскверняваха заледената плюнка по плочките. Бях мечтател по рождение. Напук на всеки, който настоятелно се мъчеше да ме принизи до човешкия статус. Всички ми се възмущаваха на непукизмените въжделения. Някои дори ме мразеха с тиха смиреност. Но аз обожавах да се отдавам на самоунищожително униние и тъга, докато безцелно обикалях изоставените улици. В онази януарска утрин изживях перверзното вълшебство на леталността, породено от отнемането на един живот.
Съгледах го неочаквано. Спонтанно избликнал миг на стъписване. Беше премръзнал гълъб, лежащ безпомощно между студените остатъци от фекалиите на случайно псе. Доближих го, за да разгледам отблизо пораженията. Имаше крило, прекършено на две толкова неестествено, че се зачудих, какво ли същество му го бе причинило. Беше сив, като платно отразяващо сивотата на света. Перата бяха драстично проскубани, а от опашката стърчеше деликатна перушина като перчем на едногодишно дете. Очите му бяха черни, дълбоки, пронизващи. Събрали цялата чернилка на хорската душевност. Докоснах го внимателно, пръстите ми трепереха от ужас и непонятна екзалтираност. Страшна грозота скова кръвта ми. Усетих се като екстревагантно чудовище, докато го съзерцавах. В тези очни стъкълца се четеше атавистичен страх и безумна болка. Знаеше, че съм неговият спасител и палач. Огледах се престъпно за някой камък. Съзрях един що годе подходящ, лежащ студено до препълнен с боклуци, гюм [1]. Взех го припряно, напълно осъзнато и концентрирано. Сетивата ми притихнаха безмълвно, в очакване…Трябваше да го отърва от тази агония. И там, в зората на неведом ден замахнах с цялата си ярост и сила, които бях скатал за собствената си смърт. Преди да размажа малкият му череп, той сякаш ме погледна и в този взор се четеше дълбока признателност.
Крясъци раздраха душата ми, палтото ми полепна с гълъбови карантии. Солта от очите ми се изпари. Наведох се и нежно поех остатъците от този злочест, птичи живот. Зловонно предчувствие за моят човешки разпад долетя и кацна в душата ми. Беше гълъбът.
[1] гюм – контейнер за отпадъци (плевенски).