Nov
Есенна импресия
“Есенно дете” от Кристина Тотева
В обагрените пръсти на мълчанието се стеле паяжинната мъгла. Докосвам я с устни отмалели и бързам да я скрия в пръстите си, да не се стопи. Току-виж изчезнала или пък някой друг я е приласкал в пръстите си. Неуморните пръсти… Все да приласкават, все да молят и да творят като художник. Като изпъстрена, в есенния нюанс, одежда, която се стеле като бална, водниста рокля и привлича погледите, сърцата, пръстите.
И тази година така, есента навлиза в живота ни бавно, последователно и търпимо. Завлича изнемощелите августовски лъчи на тайно, скрито място и ни поднася своя благодат и величие. Скромна е, но само привидно. Мила е и тиха. Красива е, уникална и незаменима. В златното на нейната благодат се “давят” всички сиви, унили моменти, които не са докоснати от нашето съзнание и битие. В златното на нейната флорална рокля се гушат най-съкровените моменти от мислите ни. Там се таят милите ни спомени, стенания, радости… Тихата, ненаситна есен. Златна, чак до дъното на своите съновидения. Златна, чак до мълчаливите корени на своите помисли и грехове. Тиха и единствена, удавена от синьото на отиващото си лято и приласкана от брашнените паяжинни стеления на настъпващата зима. А колко отдавна дишах теб с детските си гърди, колко отдавна… А как близо си отново в мен с дъха си на сухота и зрялост, и милите, незабравими детски спомени. Как близо си…
Помня те, как кацна на дланта ми като живородена пеперуда и запърха с жълтото на обаянието си. Задиша с детските ми гърди и изви гласа си с детските трели в него. Аз бях дете. Ти беше вечната жена идваща и отиваща си с всеки дъх на тялото. Как тихо беше тогава в шумната детска глъч. Как нежни бяха твоите златни пръсти. Галеше косите ми, приласкаваше рамената ми, топлеше мислите ми. Като майчица се стелеше обичта ти. Като бащина ръка, идваща, но отиваща си. Като лъх от звездния поток, който нощем завиваше детските ми мисли. Като…. Като всичко. Идваше и си отиваше, и носеше колелото с емоциите, което оставяше при мен, за да му се радвам, да го галя, да го споделям. Ти беше и си остана такава, нежна, мила, истинска и различна. Майка, баща, свидна пеперуда кацнала на дланта ми и пърхаща с дъха си. Ти беше и си остана такава, лековърха какавида, готова за нов живот, за нови предизвикателства и моменти. Ти, есен, лека, златокоса и мирогледа. Така те помня аз от свидните си детски дихания. През годините беше до мен с дъха си и златото в косите си. Носеше със себе си колелото и го въртеше, въртяхме, въртим… С всяка минута и дъх аз все повече и по – бързо се завъртам в бързината на колелото. Все повече слизам към рохките пръсти на земята. Все повече се разстилам като меко одеяло върху изнурените земни гърди. Някой ден аз ще бъда вечна и лека като теб, някой ден, но не сега. Сега съм на върховете на твоите дървета стражи и пазя отронените ти листи и есенни спомени. Някой ден аз ще съм в тези листи, сега само ги запазвам.
И днес разтварям длан и на нея се кипри един спомен лист, отронен от златната ти пазва. Вятърът се опитва да го приласкае при себе си, но безуспешно. Споменът лист е само мой. Ти ми го даде, когато изгубих нещо съкровено в живота си, безвъзвратно. Скътах го при другите листи спомени за отминали скъпи хора. Нека ме топли. Нека ме пази. Нека ме връща надолу, когато стана много сурова със себе си и бичувам до прималяване душата си.
Есента, това съм аз. Тя е демонът в косите ми…
