Доброто и злото в днешното общество

/есе/

Човекът е достигнал интелектуалното развитие да може да се пита защо и как е тук. Така се е зародила и философията – от жаждата ни да знаем и да съдим. Има едно есе на Марк Твен „The damned human race” 1905 година, в което се засяга идеята за морала на човек. Част от него накратко предадена е, че нашият усет да разграничаваме доброто от злото е следван задължително от способността да вършим злини. Чувство уникално за човека, защото нищо, което тигърът прави не подлежи на тази преценка.

Следователно ние освен, че създаваме основата на добро и зло, определяме критериите и пътя, който определенията следват. В по-широк смисъл въпросните понятия не съществуват, така както няма ляво и дясно (определят се от относителното положение на тялото). Природата следва баланс, но не и предразсъдъци.

Ренесансовата идея – живей, както сметнеш за добре, но не вреди – в основата си е ключова. Защо ли изглежда твърде идеалистична? Дали е заради необятната демократична свобода, а може би сравнението канарче в отворена клетка с пречупени криле е по-подходящо, защото държим ключове за всевъзможни врати, но не можем да преценим способностите си. Не знаем къде е мястото ни в света и гледаме как да избутаме някого от предполагаемия връх. Има ли изгода в ситуацията?!

Грехове няма, защото вина е синоним на внушен страх от „върховния” и няма нищо общо със съжалението, което е по-искрено.

Априорно ли е твърдението, че има замисъл зад всяко събитие, че всеки лъч и всяка дъждовна капка ни ваят по не толкова съвършен, колкото изкусен начин? Трагедията дали се ражда от по-раншно удоволствие, или самата тя обещава бъдещо спасение? Но кое може да оправдае насладата от отнемането на чуждото материално или потъпкване на духовното, в което е втъкано цялото същество на човека. За човечеството все още е непонятно, че всички ние сме свързани и взаимно си влияем по редица начини.

Всеки ден ние прекрачваме граници… Но не е ли това нашата природа?

Доброто и злото, макар популярните разбирания, не са се изменили. Левитират около изгода и себичност. Древен нагон за подчиняване, изобразен перфектно в религията и страхът, който тя внася. Нали пред Бог всички са равни? Но невежеството е по-лесно.

Хората са твърде сложни, както и действията им, за да бъдат определяни по този начин. Мотивите са многослойни и освен ако не е изкуствено наложено никой не е само добър или само лош, от което следва, че същото се отнася и за действията му и най-вече за мислите. Забравяме, че намеренията ни са нашият градивен материал. Те са единственият ни начин да се борим със света и раните, които той ни нанася.

Всеки вярва, че върши добро. В себе си всеки има искрица надежда, което е неопровержима индикация за най-доброто, на което човек е способен. Ала резултатите не винаги са очакваните, а още повече доброто е различно във всеки чифт очи. Оскар Уайлд твърди, че да определяш е да ограничаваш. А няма нищо по-лошо от крайностите, които произлизат от етикетите…

Демонизираме „добродетели”, понякога и себе си, обожествяваме злато, а понякога и „злодеятел”. Природният ред е непонятен, нуминозен, а ние сме твърде ефимерни и той ни реже като лезвие. Смъртоносно. Добро и зло се раждат, за да играят ролята на достижима самозащита, легално самосъхранение. Подхождайки недоверчиво къде с право, къде не толкова, развиваме мисловна дейност и си даваме сметка за позициите си.

Не е ли за чудене дали липсата или притежанието на морал не те издига? Без морал нямаше да има мъка, но нямаше и щастието да е мечта. Нямаше да има въпроси, но и знанието щеше да е непосилно и безлично тегло. Змията не ни прокълна като ни дари с морал. Тя ни разграничи от животните и издигна в очите на ангелите.

Автор: Симона Якимова