Борислава Иванова-Люлякови спомени

Борислава Иванова – „Люлякови спомени“

Борислава Иванова – „Люлякови спомени“

И през прозореца се вмъкна – може би погрешка – нежен, сладък мирис на люляк, който я погъделичка. Тя отвори очи и бързо пак ги затвори. Не искаше да се събужда. Отпусна се в прегръдката на момента – свеж утринен въздух примесен с люляк, топлината на слънцето срамежливо промъквайки се в стаята и топлината от тялото на Момчил, изпънато, стройно и силно, до нейното, като някой страж, който трябваше да я предпазва. Вдиша дълбоко за да усети още по-силно аромата на любимото си пролетно цвете. „Ммм, това не е просто миризма, това е ухание“, помисли си Калина“. И то изпълваше стаята, катереше се по краката, ръцете, сгушваше се в косите ѝ и чак тогава се разливаше по лицето ѝ. Не можеше да остане повече в леглото. Люлякът я зовеше, а и толкава обичаше разходките рано сутрин. Протегна се за да събуди костите и мускулите си, пожела си добро утро и с нагласата за един прекрасен ден, се измъкна тихо от леглото. Нахлузи набързо дънките и лилавия пуловер и се втурна навън, за да открие виновника, който я събуди. Улиците бяха тихи и все още празни. Градът тъкмо се събуждаше, но все още можеше да види остатъците от нощния живот – захвърлени фасове, опаковки, с които вятърът си играеше, подхвърляйки ги като топчета за пинг-понг, празни бутилки от бира останали самотни до някоя спирка, недоизядени парчета пица захвърлени до кошчетата за боклук. Но всичко това само будеше любопитството ѝ, за хората и техните истории, които бяха създали тази бъркотия. Усмихваше се и вървеше по посока на люляковия аромат. Ако можеше да го затвори в бутилка, щеше да си я отваря по-малко всеки път, когато имаше нужда от разпускане. Съвсем скоро го видя. В двора на къщата на съседната пряка. Една от малкото оцелели, сгушила се между два високи блока. Много пъти беше минавала оттук, но тази сутрин цветовете се бяха разтворили и пръскаха красотата си във въздуха. Калина се подпря до старата олющена ограда на баба Денка. Отново изпълни дробовете си с люляковия аромат и изведнъж се озова в къщата на село. Баба ѝ я викаше, а тя седеше до люляка в двора и не можеше да помръдне.

– Калино, къде си пак. Ела ди ми помогнеш. Трябва да замесим хляб“.

Охх, как сега да избере между люляка и хляба. Едното миришеше на свобода, другото на топлина. Откъсна си едно малко клонче, забоде го в косата си и забърза към приземния етаж, където правеха хляба. Обичаше да участва в този процес. Брашното танцуваше бяло като снежинките зиме, водата го усмиряваше и го натикваше обратно в купата, а маята го надигаше обратно нагоре. Като че ли трите съставки не можеха да се разберат кой ще вземе надмощие, но накрая сръчните ръце на баба ѝ, привеждаха всичко в ред, защото тя усещаше шептежа на зърното и знаеше какво иска от нея. Калина също месеше. Тестото лепнеше по пръстите ѝ така приятно, че  тя правеше различни форми, разтегляше го все едно свиреше на акордеона на дядо си, навиваше масури подобни на къдриците в косата си. Това беше създаване, някакво тайнство, което се случваше и в което имаше привилегията да участва. Тя твореше, чуваше музиката на хляба, вдигаше и сваляше звуците му, оформяше ги така, както на нея ѝ звучаха най-добре и винаги си тананикаше. Баба ѝ припяваше заедно с нея и така в един пълен синхрон, двете влага сърцето си. А Калина добавяше и още една съставка – аромата на люляк, който се спускаше от клончето в косата ѝ.

Борислава Иванова – „Люлякови спомени“

-Бабо, обичам да ти помагам, но защо хлябът не е някоя по-лесна работа?

-Е, що пък да е лесно, чедо. Всичко кое иде от земята е труд. Ти си малка, но когато бях колкото тебе, всеки ден бях с нашите на нивата. Слънцето препичаше, потта се смесваше със земята, сякаш искаше да напои сухите буци, но така се гради връзка. Инак няма как да заобичаш туй, по което стъпваш. Ама земята ни се отблагодаряваше за грижите и уважението и ни хранеше, нищо че всичката работа си беше една голяма тежкотия.

-Така приятно говориш, бабо. Разкажи пак някоя история. Ама да е хубава, че хлябът може да ни чува и ако е тъжна ще вземе да се разсърди и да не се надигне. Пък аз така го обичам кога е пухкав.

-Голяма си хитруша, Калино! Хмм, чакай да помисля за какво да ти хортувам днес.

Калина месеше и тръпнеше. Обичаше историите на баба си. Те винаги бяха цветни, пълни и истински.

-Хайде, днес съм в настроение, че денят е приятно прохладен. Ще ти думам за Божура и Стоян. Божура беше една от хубавиците в съседното село, Едрене. Нали го знаеш, то е по-високо в планината.

Калина кимна, не искаше да говори за не прекъсва разказа.

-Та, Божура имаше дебели като ръцете ми плитки с цвят на лешник, а като се засмееше, зазвъняваха хиляди камбанки. Очите ѝ бяха тъмни като черногорската земя, но в тях имаше топлина. На хорото стана задявката със Стоян. Хванаха се един до друг и магията се случи. Силните ръцете на Стоян, я докосваха скришом, едва доловимо, точно като шепот на листа. А погледът му…. Той се плъзгаше нагоре внимателно и леко без да бърза, проучвайки всеки сантиметър от смутеното ѝ лице. И сърцето ѝ започна да бие бързо, ударите му се смесваха с ритъма на тъпана, гайдите пригласяха с тънките си разтърсващи звуци. Той я гледаше и не спираше да се смее. Тази усмивка усмиряваше сърцето, а усещането за топлина се разливаше по нея и през тънките ѝ като струни пръсти се връщаше към Стоян. Така поне ми е разказвала Божура.

-А ти, познаваше ли я, бабо? – Калина не се стърпя да попита.

-Да, бяхме приятелки, много, много отдавна. Но нека продължа. Родителите на Стоян бяха заможни и не искаха да вземат за снаха бедно момиче. Стоян заяви, че друга булка няма да вземе, а те искаха той да си найди по-лична мома. Чунким, парите правят хората, ама нейсе. Такива бяха времената. Известно време се срещаха тайно. Хващаха планинските пътеки и се разхождаха чак до висовете. Там отгоре се разкрива дивна гледка към околността. Ширват се пред погледа селата, малки и крехки, все едно си им господар. А дробовете ти се пълнят с аромата на боровете и мащерката. Привечер е голяма красота пак. Слънцето зайде бавно и полека. Небето червенее, че понякога чак лилавее. Пък облаците се опитват да останат бели, ама и те се шарят с тоз огън. Ако го видиш, не можеш помръдна, толкоз е чудно и магично. Отплеснах се чедо, ама пред очите ми се появи таз картина. Ще те заведа някой път да го видиш. Вашите като дойдат, че веч ми е трудно да катеря баира.

-Добре, добре, ама кажи какво стана после – Калина беше забравила да меси. Сякаш се беше пренесла и тя в планината.

-Тъй се криеха тия младите из чукарите. Обаче скоро плъзна мълвата. Нали знаеш, да мълчи може само умрелия. Хората все намират какво да си сложат в устата, ама повечето пъти все е лошо. Я някой завистник, я някоя баба, пък може и съперница да е била. Както и да е, стигна се до ушите на стария бай Митьо, бащата на Стоян. Па, като се развилня онзи ми ти старец, като почна да нарежда, че туй било нечувано, че собствения му син бил опетнил семейната чест, че по-голяма поруха не бил преживявал в живота си. Стоян му обясняваше, че нищо не е сторил, че само ухажва Божура, че дори само веднъж я е целунал, ама онзи не щя да чуе. Какво му е приказвал, как го е заплашвал не зная, но Стоян се прекърши. Спря да се среща с Божура, ама посърна. Ходеше из селото като иностранец. Очите му угаснаха, стъпките му станаха тежки, усмивката му се скри някъде дълбоко. Толкова тъга имаше в себе си, че тя сякаш се процеждаше през тялото му и преминаваше в земята. Ама и земята не я искаше. Тревата след него като че ли жълта ставаше.

-Истина ли, бабо? Че как е възможно? Тя тревата си е жива, от слънцето и водата се храни, не от човешката мъка, така ни е учат в училище.

-Те вашите учители все много знаят, но човешката душа е по-велика и необятна от науката. Те затуй много неща не знаят учените, щото не могат да си ги обяснят и викат, че не съществуват. Туй за тревата от очевидци съм го чула. Я, иди ти до зимника и донеси още брашно, че хляба нещо днес е много гладен, гледай го колко брашно изгълта.

Калина се засмя.

Борислава Иванова – „Люлякови спомени“

-Как тъй ще е гладен хляба, нали сега го правим? Той нашия глад ще засища.

-Шшшт, да не съм те чула, тъй да говориш. Той, хляба иде от земята, дето зрънцата са се крили и после на воля са расли, слънчевите лъчи са поели, хорския труд да ги събират и смелят са видели. Не само е жив, ами и нашата история слуша. Нали ти самата тъй каза като започнахме? Щото докато говорим, любовта от думите в него минава, и той като нас хората още и още любов иска. Бягай бързо сега до долу, че инак не довършвам историята, както стана напрежния ден, кога не ме слушаше.

Калина пак се засмя. Грабна купата и хукна да донесе още брашно. Бузите ѝ се бяха зачервили от вълнение.

-Та, докъде бях стигнала. Така походи известно време Стоян, самотен и изгубен. И един ден изчезна. Божура също. Бай Митьо, място не си намираше. Разбра се, че двамата са избягали, защото на всички беше ясно, че не могат да живеят разделени. Само на стария чорбаджия не му увираше главата. Затвори се в къщата си и като минавахме покрай високите дувари, само въздишки чувахме. Ала понякога почваше да вика и да кълне, че син вече нямал, че не иска и да чуе повече за него и накрая почваше да се жалва, че не заслужава такава ка̀зън.

-А ти нали си познавала Божура. Разбра ли, къде са отишли?

-Не, чедо. Чуваха се слухове, че към Истанбул са тръгнали. Ама тъй ли е, не е ли, никой не знае. Избор не им остави, стария. Когато две сърца се искат истински, не може да се противопоставяш. Скоро след случката се спомина баба Милка, майката на Стоян. Дядо Митьо тъй беше заседнал да страда за нараненото си честолюбие, че не разбра как е остал съвсем сам на тоя свят.

Борислава Иванова – „Люлякови спомени“

-И после какво? – не спираше Калина

-Какво, та какво. Ами туй то. Тези дето се обичаха се събраха. Пък нашия хляб е време да го оставим да втаса.

-Значи, бабо, все пак любовта победи. Хубава история ми разказа.

-Любовта, чедо не е победа. Ако тя иде дълбоко от сърцето никой не може да ни вземе. А любов може да видиш всякъде, да усетиш към всичко – към Бога, към природата, към звездите. Само трябва да я разпознаеш и да я следваш, че да има какво да те топли. Тогази никога няма да си самичка.

-Бабо, мога ли вече да ходя да си играя, че много ми се нрави люляка на двора.

Песента на лястовичките завърна Калина от спомените. Тя въздъхна и остана още малко подпряна на оградата за да попие от любимия аромат, а после забърза към близката пекарна сякаш за да смеси отново люляка с хляба, поне в малката кутийка от спомени, която пазеше скътана в душата си.

Когато стигна още от улицата усети пукащите препечени корички, сякаш я викаха с последните си стонове пара. Влезе бързо и попита:

-Добро утро, имате ли хляб с аромат на люляк?

-Моля? Май не Ви разбрах – възрастната жена зад тезгяха я погледна недоумяващо.

-О, извинете. Просто това е вкусът от моето детство, а точно сега люляците така ухаят… Дайте ми един селски хляб – и ресниците на Калина трепнаха смутено.

-Сега разбирам, въздъхна жената. И аз имам своите вкусове от детството, разтопеното прясно масло, канелата и хрупкащите зрънца захар. Но това е дълга история.

-Благодаря – каза Калина. – За хляба и за разбирането.

-Знам какво е. Ела, някой път да си поговорим. Ако не съм тук, попитай за Боряна.

-И баба ми се казваше така – Калина посегне да плати и докосна топлата ръка на продавачката. Вдигна поглед и кафявите очи я приютиха, пренесоха я пак там в селската къща, а отнякъде с пролетния поздрав на птичките долетяха думите: „Калинке, хлябът също е любов, земята е любов, зрънцата са любов. Но трябва да се научиш да ги отглеждаш, да ги обичаш и да ги споделяш. Тогава шепите ти винаги ще бъдат пълни.

-С какво, бабо? С трохи ли?

Баба ѝ се разсмя.

Тогава смехът я беше погалил, точно толкова топло, колкото сега меката ръка на продавачката.

Улиците вече бяха оживели, а Калина заситни към дома си за да се отдаде на музиката в душата си, която тази сутрин люлякът беше събудил и да раздава, защото си беше спомнила какво означава да имаш пълни шепи.

141 Views
error: Content is protected !!