Бардът Атанас Коев

Атанас Коев

Бардът Атанас Коев

Той е роден, за да пише! И го прави, до края на живота си, работейки като журналист в девненския вестник „Седем дни“ и редейки стихотворения! 

Роден е, за да вижда трезвите минути, макар да е дамгосан от задачи, олекнал е от доброта и преминаващ през деня с вятърничава походка!  

„Трябваше ми този ден,
тази радост люта –
да разнищвам изумен
трезвите минути;
да изгарям – миг след миг –
в кладата пазарна;
да изгрявам – като вик –
в изстрел на китара.“

Мълчал е с Христо Фотев, с Дамян Дамянов, с Надежда Захариева, с Валери Петров, с Георги Константинов, защото са притежавали тяхна си котва във времето – приятелството! 

Срещнал се е с Висоцки през студенстските си години и срещата им е повлияла на творчеството му.

Роден е, за да свири на китара! 

Той е бардът Атанас Коев, от с. Славяново (31.01.1947 – 16.12.1998г.)

Атанас Коев

Приживе има издадени две стихосбирки: „Ноктюрно за китара“,1992г. и „Насрещни страхове“ от 1996г. А стихосбирката „Така съм орисан“ излиза от печат през 2002г. след смъртта му. 

През 1979 г. се появява сборната стихосбирка “Девненско ято”, в която освен поезията на Атанас Коев са включени и стихотворения на още трима негови приятели. 

Днес ще говорим за твореца, бащата и човека – Атанас Коев с по-малкия му син – Диян Коев. 

Той ще ни разкаже за любовта на баща си към поезията и китарата, за яростта му към несправедливостта и предаността му към семейството и приятелите, за изчезналите му стихотворения и ще ни „запее“ малко от песента, която е създал по текст на Атанас Коев.

Здравей, Дидо! Благодаря ти, че се съгласи да ни отделиш време и да ни разкажеш за времето, което вярваме, за теб е болезнено, но свидно.

Докато четях поезията на баща ти, останах с впечатление, че тя е повлияна от творчеството на Владимир Висоцки. Не мога да съм сигурна дали е така, защото не познавам личността Атанас Коев, но разчитам на теб да ни разкажеш за неговите убеждения, вери и всички лични канони, които са го оформили като поет с китара, журналист, родител, приятел и колега.

Неговата поезия не беше повлияна от Владимир Висоцки! Гласът му наподобяваше гласа на Висоцки, но никога не се е стремил към имитация, нито откъм поезия, нито откъм пеене! Той си беше бунтар и всеотдаен по душа.

Запознах се със стихотворенията на Атанас Коев и се помъчих да откроя едно-две любими. Когато неусетно изборът ми любими стихотворения достигна 20 страници, се отказах и помолих теб да посочиш твоите най-любими творби. Но и при теб резултатът не беше по-различен… Четеш и  усещаш как всяко стихотворение става все по-ярко от предходното, запечатва се в теб и отеква, така че ти не можеш да го изместиш и да му дадеш ред, различен от първото място. 

Кое вдъхновяваше баща ти да пише, кога намираше време за поезия и как беше приет за времето си? 

Той беше човек Вселена, обичаше живота, семейството, хората, професията си… От всичко интересно и не до там вдъхновяващо, успяваше да създаде слово, което силно впечатляваше читателите. От  мозъчния му компютър изведнъж се появяваха стихове, които не се нуждаеха от редакции.От всяка ситуация можеше да излезе страхотно стихотворение. И това го правеше щастлив. Няма да забравя вечерите, събрани сме около масата, а той вземаше думата, китарата и започваше… Славни времена…

И двамата с брат ти свирите на китара, ти дори си бас китарист на група „Хедмастер“. Откъде дойде любовта Ви към китарата и въобще музиката? Аз знам отговора, но ти задавам въпроса, за да го разберат и останалите…

Отговорът е ясен, от тати, той успя да ни накара да повярваме, че музиката и поезията са вдъхновителите на живота. Неговата китара стана причина с Камен да започнем да свирим, да заживеем с музиката и с хубавата поезия.

Спомена нещо, че българско издателство се е свързало с майка ти – Долорес Коева за издаването на нова стихосбирка на Атанас Коев… Също така, когато се чухме по телефона ти ми запя песен, която си аранжирал на китарата си и песента е по текста „Посвещение“, отново създаден от баща ти – кога се предвижда и двете – и стихосбирката и песента да видят бял свят? И сега всъщност се подсещам, че за избора на точно това стихотворение има причина – каква е тя?

Тя стихосбирката беше готова, набрана на домашния  компютър, но стана инцидент, компютърът гръмна и цялата информация изчезна. Никой не успя да  оправи хард диска.Очакваме да намерим средства и да възстановим информацията. А песента стана чудесна по мненията от моите близки и приятели, които я чуха. Но си е за вътрешна консумация и купони.

Баща ти определено е имал талант и то не само талант да пише, а и да приобщава към себе си стойностни хора – сред приятелския му кръг са Христо Фотев, Дамян Дамянов, Надежда Захариева, Георги Константинов…, може да ме допълниш… Какви бяха тяхните отношения точно, как протичаха срещите им, какво ги свързваше – освен любовта към словото…? 

Тези срещи са незабравими. Ние с брат ми бяхме деца, не осъзнавахме с какви хора се срещаха майка ми и баща ми, но ни беше забавно. Когато пораснахме, вече бяхме наясно кои са тези велики личности. Приятелството ни  продължава и до ден днешен, нищо, че тати вече 23 години е звездичка на небето. Запомнил съм, че срещите им с тях бяха съвсем обикновени, а разговорите се въртяха все около поезията и словото. Нещо повече, с Дамян Дамянов и Христо Фотев, разговорите им бяха със стихове. Единият пише стихотворение, чете го, посвещава го на татко, а той веднаха отговаря по същия начин и така се родиха доста хубави стихове. Разговорите им преминаваха и със семействата им – с нас, децата….Теми, теми, теми от живия живот, които раждат и истинските приятелства.  

Ти ми разказа за една среща мужду Атанас Коев и Висоцки. Може ли да го направиш отново?

Това е история от далечната 1975г., брат ми е бил вече роден. Баща ми е работил в театъра в Търново. Пристигат Висоцки с „Таганка“. Изнасят богата програма, а татко е почитател на Владимир и след представлението го кани у дома на гости. Той с още 11 колеги се съгласяват и пристигат посред нощ в малкия таван, в който са живели на квартира нашите. Мястото е оскъдно, но след като са насядали всички на земята се създава една чудесна атмосфера. Висоцки, седи на единствения стол – свири и пее, а другите на пода ръкопляскат и пропяват от време на време. Хапват си сладко, сладко варена тиква с мед и орехи от тенджерата с две лъжици, поради липса на други. Хазайката вика милиция и единият милиционер ги помолва да пеят по-тихо. А Висоцки изрича на руски, че не  може да пее и свири тихо. И така цяла нощ свирят и пеят. Последват още две посещения от милицията и гнева на сърдитата хазяйка не спира. Само след два дни се ражда стихотворението „Балада за нощните полети“, което по-късно стана и чудесна песен на тати. Пееше я много пъти.

Ако баща ти беше сред нас днес, според теб за какво щеше да пише и каква щеше да е неговата молитва? 

Интересен въпрос, не съм се замислял за такъв отговор. Кой знае?! Той беше бунтар, любящ и нежен, когато се наложеше, човек- Вселена, беше всичко… Но знам ли, струва ми се, че нямаше да излезе от рамките на своя поетичен заряд. Със сигурност, щеше да създаде още много хубава поезия…

А какви щяха да са неговите сън и кошмар днес?

Той беше изтъкан от енергия. И днес сигурно щеше да сънува проблемите и промените на новото време. Но щеше да сънува и семейството, което толкова много обичаше. Със сигурност щеше да присъства и китареният звън, и дрезгавият му глас, и тишината в мрака… Навярно това щеше да бъде и кошмарът му сега. Атанас Коев живееше с времето, надпреварваше се с него и беше неописуем оптимист. Все повтаряше, че светът го обича и ще живее до 105 години. Само тук не позна – остана си завинаги на 51.

По какъв друг начин, освен чрез творчеството си, в истинския живот баща ти отстояваше стожерите от своята поезия? 

Животът е този, който ни дава уроци. А в истинския живот поезията винаги ни изненадва със своите новости. Новото време, ние, порасналите мудеца,внуците му, жена му,  със сигурност щяхме да сме част от героите на поета с китара.

Моля те, сподели ми част от някоя творба на баща ти като пожелание към днешния свят! И аз ще направя същото вместо финал: 

Нека ме убиват! Нека!
Без да искат. И нарочно.
Шапка свалям пред човека
и пред удара му точен.

А животът неуморно
ще тъче по луди вени,
щом и днес се раждат хора
със чела – като мишени.

Диян:  Аз бях и ум, и мозък, и сърце – единствен, както винаги, но..СМЪРТЕН…“

Атанас Коев със семейството му

Стихове на Атанас Коев

СПОР

Думи. И върху им – думи.
Канари от умни речи.
А пръстта мълчи куршумно –
като мъдрост, като вечност.

Споровете ще затихнат.
изстрели със стара дата.
Ала пак ще бродят вихри
в умовете, във сърцата.

Убеждават ме научно:
нервите се похабяват…
Ах, дано не се науча
да мълча, когато трябва!

Да мълча, когато в упор
мерзостта ме поучава
как да се превръщам в рупор
на площадната им врява.

Нека ме убиват! Нека!
Без да искат. И нарочно.
Шапка свалям пред човека
и пред удара му точен.

А животът неуморно
ще тъче по луди вени,
щом и днес се раждат хора
със чела – като мишени.

ПРОВИНЦИАЛНО

Добър ли съм, или пък лош – не зная.
Дочувам твърде често,
че съм груб.
Такъв съм.
                    Не умея да лаская.
Езикът ми се връзва – като клуп.

И думите –
                    дори когато искам,
да са удобни,
                     меки
                               и добри –
безжизнени във примката увисват.
А пък от тях
езикът ме сърби.

Какво да правя?
                    В зъбите ми – пясък.
И истински провициален бяс.
И сто звезди в очите ми да бляскат –
все сляп ще си оставам аз.
За вас.

Добре ми е
                    във собствената кожа,
дори когато ви изглеждам слаб.
И, вярвайте,
и аз поемам ножа
единствено,
                    за да си нарежа хляб.

Добър ли съм, или пък лош –
                                        не зная.
Дано да не разбирате.
                              Дано.
Да плащаме ли?
Сметката – накрая.
Или да пийнем още по едно?

ПОСВЕЩЕНИЕ

Мое малко и светло момиче,
моя тъмна и нежна печал…
Аз не зная дали те обичам.
Зная само, че ми е жал.

Жал ми е, че си толкова млада,
а пък аз като есен съм стар.
И не мога дори да изстрадам
твоя истински летен пожар…

Ти към други мъже все поглеждаш
и един ще ти бъде любим…
Моя малка и светла надежда,
засега
          да вървим!..

Докъдето ни видят очите,
докогато ни стигне дъх…
Ще потъна аз бавно в тревите,
ще достигнеш ти своя връх.

И тогава – пред теб коленичил –
ще ти кажа без капка жал,
че безкрайно съм те обичал.
И до болка съм те разбрал.

НАСАМЕ

Не се ядосвай, Атанасе –
простаци винаги ще има.
За нищо – ще те превъзнасят,
ще те корят неукротимо.
Ще те дамгосват със задачи,
които само ти ще свършиш:
ту радостта им да изплачеш,
ту сълзите им да избършеш.
Ще те притискат със съвети
(приемай умните им грижи):
какво да пиеш за сърцето
и как брадата си да стрижеш…
Олекнали от добротата –
в домашния си рай ще литват…
…А ти ще си топиш устата
в горчива делнична молитва:
Да бъде мир! Да има хора!
Бащи да има за децата!
Звезди – в далечните простори!
И вятър – всекиму в главата…
…А умните – на завет свити –
ще пишат новата си сводка
как улиците ти пресичаш
със вятърничава походка…

МОЛИТВА ЗА ЖИВА ВОДА

Трябваше ми този ден,
тази радост люта –
да разнищвам изумен
трезвите минути;
да изгарям – миг след миг –
в кладата пазарна;
да изгрявам – като вик –
в изстрел на китара.

Трябваше ми – като сън –
този празник прашен –
с остри крясъци и звън
от строшени чаши.
Чувах жадния му глас
в делничната клюка;
глухата му сластна страст
как в душата чука…

А когато той дойде,
а когато лумна,
трябваше да му дадем
обич, вярност, умност.
Всичко трябваше – от нас –
като пред олтара:
дума, грижа, мисъл, свяст –
в изстрел на китара.

Ах, китарата звъни
и мълвата литва.
И изригва на вълни
яростна молитва; –
Господи, душа ми дай
и за хляба светъл,
и за живата вода,
Господи, в сърцето!…

НЕ НАСЪН

Дращя стихове… Защо?
От диващини ми писна.
Рейнато от дъб листо
към земята ме притиска.

Гоня погледа си вън
към простори безпризорни.
Но ме дърпат (не насън)
бесовете без намордник.

Вият вълците… И цял
в змийското кълбо съм вплетен.
…А край мен жужи кавал –
как дъха му да усетя?

Как до корена без страх
в тоя див въртоп да стигна,
щом без бъдеще живях,
а през минало не минах?

Все нагоре! Дим без дом…
Само мълния ми липсва,
за да рухна мълчешком
под дъба, над мене виснал.

31 май – 6 юни 1995 г.

ПОПЪТНА ПЕСЕН

Аз знам, че всеки миг във мен от упор стреля –
не съм ни много нисък, ни толкова висок.
Осъмвам със кураж. Замръквам без постеля.
И даже твърде често обядвам със възторг.

Вий мислите, че страдам? Напротив – много пъти
на мене ми се случва да съм почти щастлив.
Не вярвате? Защо? Попитайте синът ми
как светло ми се радва, щом свърна вкъщи жив.

Дори жена ми срязва комшийската гьлчава,
когато като гост пред нашта порта спра.
Обувките ми сваля, кафето ми вгорчава…
– Да ти е сладко! – казва… И аз благодаря…

Не си кривя душата – и мен уют ми трябва.
Ах, колко ми е нужен домашният покой!
Да ми е весел джоба, да ми е пълен хляба,
да дрънкам серенади в италиански строй…

Но пътят – ах, мой път! – душата ми го иска.
Да звънне телефонът – и духвам посред нощ.
Къде? Не зная още. Но сигурно – към риска.
А рискът не минава през къщния разкош.

Пък нека с мойте грешки езиците си пощят
и с думи да запълват спестовния ми влог!…
Но днес е рано, рано… След някой ден – и още –
и мене ще ме стъкнат в прекрасен некролог.

КАТО КРИЛО НА ПТИЦА

Елате ми на гости тази вечер…
Прозорецът отворен ще се мята
като крило на птица. И далечен
ще ни се струва пулсът на земята.

Ще разиграваме щастливи драми.
Ще се преструваме, че сме доволни.
Докато легне най-подир жена ми
да досънува своя слънчев облак.

Тогава ще отприщим наште песни.
Чешмата, както винаги, ще капе…
Съседите ще се гневят – чудесно! –
и ще се стряскат във съня си грапав.

И нас ще обвиняват, че не могат
да натъкмят везните си така, че
хем съвестта им да е чиста, строга,
хем да не могат като нас да плачат.

Къде сте, мои ангели рогати?
Прозорецът отворен се разчекна
да се тресе от сприхавия вятър.
Или от самотата, в крайна сметка…

БАЛАДА ЗА ПЕШКИТЕ

Изправен съм пред вашата присъда.
Улавям с фибра всеки поглед строг…
Хей ти, Човеко, който си напъден
от шеф, жена, или от Господ Бог…


Да, влез! Но – казваш – тука има грешка…
А пък жените влюбени са в нас…
Е, вярно, шефът все така по шефски
размества пешки в профил и анфас.

А пешките са бели,
а пешките са черни,
а пешките са скромни –
съвсем като във шах.


Със стъпки неумели
пристъпват, но наверно
към царската корона
стреми се всяка от тях.

А щом като властта е застрашена,
а щом като за гласност имаш глас –
ти вече си осъден. И в мишена
сърцето си превръщаш всеки час.


С красиви вестникарски директиви
недей пломбира болния си зъб!
Подлецът може гръб да не превива –
но винаги се цели в твоя гръб.

Играе с пешки бели,
играе с пешки черни.
А пешките са скромни –
съвсем като във шах.


Със стъпки неумели
пристъпват, но наверно
към царската корона
стреми се всяка от тях.

Със пешките – спокоен и разгърден
бих атакувал даже танков взвод.
Затуй сега и вашата присъда
изчаквам. И отново съм на ход.

МЪЛЧАНИЕ С ХРИСТО ФОТЕВ

Една далечна кръчма. Пристан
след августовски маратон…
…Звъняха в мен – почти неистово
акорд в акорда тон след тон.


И уж морето бе далече,
а чувах гларусния плач.
Морето чувах – как облече
нощта с прохладен, тънък здрач…

Изпълваше ми се душата
с предрезгавели гласове –
нататък, до самия вятър,
докосвал чужди брегове…


и чужди грехове… и болки…
и радост чужда… и вина…
Не питам вече колко облака
се заредиха с тишина.

Ала морето бе далече –
до дън душата ми. Оттам
брегът изглеждаше изсечен
като на длан. И като в храм


ехтеше в мен – почти неистово –
ей тази песен с хрипкав глас.
А казват – нямало го Христо.
Така е… С него бях и аз.

ТРОМПЕТ НА ПЛАЖА

                                        На Дамян П. Дамянов

Не, недейте се смя, че пристигам на плажа по здрач и
подир час ще остана на пясъка – мокър и сам.
Просто днеска дойдох със съвсем друга задача:
да окъпя душата си – и до капка да ви я раздам.

Ще надуя тромпета, ще се смея със него, ще плача;
ще се вие под моите пръсти душата – както аз самият си знам.
А когато морето достигне луната – в самотата прозрачна
ще струи към брега „Тишина”…

Ще ехти тишината, ще разказва за самотните нощи,


когато заспивах, а смъртта не заспиваше с мен.
Как осъмвах без жал за живота и колко ми коства
мъжеството да бъда добър (и сред вас) – днес, и после,
                                                                      и в другия ден…

Вий ще спите тогава… Но някой забравен несретник,
до ухото допрял раковина, ще приседне на пустия плаж
да дочуе зова на морето… И по тънкия глас на тромпета
ще пътува душата му – като кораб към блеснал мираж.

Аз за него ще свиря – и дано да ме чуе човека!
И дано да оставят нозете му мокри следи към брега!…
…А когато изгрее денят – ще си тръгна полека.
Цял превърнат във слух. И с тромпета в едната ръка…

81 Views