“Зона на смирението” – Ив-Ана Драгомирова

Гневът задушаваше Милена. Присядаше в гърлото ѝ. Разрушаваше я. Беше ядосана на света, защото беше привлякъл майка ѝ. Не разбираше какво я бе накарало да пътува. Беше ядосана на майка си, защото внезапно си отиде. На злополуката, която ѝ я отне. Беше ядосана на себе си, заради гнева, който изпитваше, вместо да се отпусне в прегръдката на скръбта.

Пръстите трескаво танцуваха по интарзията на кутията пред нея, ноктите ѝ закачваха едва осезаемите ръбчета. Дланите стискаха страните. Беше се вкопчила в кутията като в спасителна котва, която ѝ помагаше да запази самообладание.

Ръцете на Милена трепереха. Рязък звук на клаксон я стресна и тя изпусна кутията. Капакът се отвори. Наоколо се разпиляха безброй листове изписани с почерка на майка ѝ. По пода, по масата, върху Милена. Гледаше ги втренчена в тях със сухи очи. Пресегна се и взе един лист от масата…

„Скъпа, Вера,

Днес се разходих по Левия бряг на Сена. Париж е вълшебен през пролетта. Станал е твърде туристически, но все още на някои места може да се усети бохемската атмосфера от времената на Бел епок. Обзета от декадентско настроение поседнах в едно кафене в Латинския квартал. Наслаждавах се на виталността, еклектиката и артистизма, които се носят наоколо. На младите хора, които поглъщаха живота…“

Милена постави бавно листа на масата. Хвана друг:

„Мила, Вера,

Все още си добре.

Снощи бях на представление в Метрополитен. Довечера ще посетя Бродуей. Днес се разходих по Пето авеню. Скъпарска работа, но ми беше интересно. Надявам се все още да знаеш, че обичаш книгите. Ако сега започваше живота ми, щях да искам да съм библиотекарка в Ню Йоркската библиотека.

Ню Йорк е луд, дишащ, космополитен град…“

Милена се чувстваше объркана. Защо майка ѝ беше писала писма до себе си?! Пръстите ѝ хванаха следващо писмо:

„Вера,

Тази нощ беше особено тежка. Наближава времето, когато… Все още нямам сили да го напиша, да го облека в думи.

Днес ще посетя местата, които любовта ни с Михаил беляза. Трябва да се простя и с тези спомени. Михаил вече го няма, но той ми беше верен спътник. Обичаше ме, дори когато изглеждах зле. Сякаш очите му виждаха в мен все още онази млада и засмяна жена.

Обичам те, Миш! Днес минах покрай първата ни квартира. Онази павирана уличка в Пловдив е на мястото си. Тя все още помни стъпките ни. И къщата си е там. Сутеренната стаичка с прозорец към двора, в която заченахме нашето дете…

Липсваш ми, Миш, но скоро ще се видим отново…“

Милена рязко се изправи и писмата от скута ѝ се посипаха по пода. Споменаването на баща ѝ разби крехкото ѝ самообладание. Искаше да събере всичко в кутията и да го изгори така, както чувството на загуба я изгаряше отвътре.

Наведе се, за да събере разпиляното. Понечи да смачка на топка всички тези необясними писания. Мерна името си. Спря. Разстла листа на масата и зачете:

„Обична моя, дъще!

Милена,

Зная, че когато отвориш кутията ще се чувстваш гневна и объркана. Познавам сърцето ти. Познавам силата, която се таи в теб. Ти си светла и великодушна млада жена. Надявам се да ми простиш. Може би не веднага. Може би ще ти е нужно време…“

Прекъсна четенето. Телефонът ѝ звънеше. Извади го от чантата си и го изключи без дори да погледне дисплея. Знаеше, че е някой с поредните съболезнования. Продължи да чете.

„… Когато баща ти почина започнах да се чувствам зле. Силно главоболие, пристъпи на гадене, безсъние. Дълго време го отдавах на скръбта. Най-накрая отидох на лекар. Оказа се, че имам мозъчен тумор.

Перспективата не беше благоприятна. Не можеше да се оперира. Съобщиха ми, че с времето ще започна да губя паметта си. Предложиха ми химиотерапия и лъчелечение, за да се контролират симптомите. Но какъв живот щеше да бъде това?!

Прибрах се у дома и три дена не излязох. Бях ядосана. Защо на мен ми се случваше?! Бях отчаяна. Бях уплашена. Тъгувах, че ще ти тежа, когато стана безпомощна. Никой специалист не ми беше казал колко време щеше да продължи агонията преди да стигна края.

На третия ден взех решение. Отказах се от лечение. Не споделих с теб за болестта, за да не ме спреш.

Изтеглих всичките спестявания, които бяхме направили с Миш. Бяхме планирали да пътуваме. Бяхме мечтали да посетим много места. Но той си отиде толкова млад и мечтите ни си отидоха с него. С мисълта за баща ти започнах да планирам своето последно пътешествие.

Страхувах се, че заради тумора ще започна да губя паметта си.

А какво е човек без памет? Обвивка. Празна черупка. Паметта ни прави хора. Личността ни е изградена от спомени. Добри или лоши, спомените определят мислите и чувствата ни. Те ни правят знаещи. Обичащи. Заради тях помъдряваме…

Така, скъпа дъще, започна цялата история с писмата. Започнах да записвам събитията, докато ги помня. Адресирах ги към себе си. Понякога наистина ми помагаха. Или ми даваха кураж, или ми припомняха приключенията по време на пътешествието ми.

Тези писма се превърнаха в моя опора. Но те не бяха само патерица за ума ми. Когато седнах да пиша това послание, разбрах че съм завещала цял свят на теб. Моят свят.

Обичам те, Мили!“

Милена седеше до масата. Втренчено гледаше писмото.Майка ѝ се беше сбогувала с нея. Последните искри на гнева изтляваха. Хватката, която стягаше гърлото ѝ се отпусна. Бентът в сухите ѝ очи се отприщи. Милена заплака. Скръбта като плащ обви раменете ѝ…

Ив-Ана Драгомирова