Слънцето мъждеше над омърлушения дрянов храст, сякаш завързано с конец за земята. Млечна ставаше светлината му, като плъзнала първа мъгла. Кокошките се умълчаха и само герестият петел кълвеше въздуха тревожно и гребенът му хвърляше рехава сянка върху бдителното му око. Наорлен той спорти кокошките и те налягаха в курника, повече уплашени, нежели любопитни клокваха, колкото да глаголят вяло. Котките се шмугнаха из таванските ниши и някое око току просветваше в тъмата.

Притихна селото и дори палавите съседски хлапета поделяха тайнството, като си разменяха опушено в баджата стъкло, от което и пръстите и челата им станаха мърляви. Беше пладне, а светлината не тършуваше из нивята, не мяташе тъмна като измъчена душа сянка, а някак лениво се плъзваше като лихуса из изпосталелите зеленчуци и изруселите от ранната есен треви, опънати като тетива върху спечената земя. Нежели
засипана с пепел мърва, слънцето се задави и едва смогваше да изпрати самотни болни лъчи, сякаш заник погали плешивите хълмове на предбалкана. Затъмнението на диска, предизвика смут дори за обръгналия на вълшебства, знамения и фанатични изтъпления дядо поп, който приготвяше кадилницата за предстоящия ритуал. Кътито, известен убог и авер по чашка, се беше катурнал на плочника на път за
нужника и го намериха предал духа си на Всевишния. Та сега щеше да го опее на изпроводяк. Отчето се почеса под мазната калимявка, откъдето надничаха любознателни кичури бяла коса и си помисли, че наближава и неговия час, а няма да има кой да го изпрати на оня свят- ни матица, ни брат, ни дете. Мигар има ли го, няма ли го ожтвъдното…Тъкмо се пресегна за томчето, когато вратата на църквата скръцна жаловито и оттам се проточи сянката на дъртия клисар. Някак стиден и притеснен изломоти:
– Кръстю… такова, оживя, със сетни сили промълви старецът и падна, запречвайки входа на божия дом.
Попът се прекръсти, погледна с укор увехналото слънце, виновно за тези неразбории
и пусна една въздишка, но не рачи да разпали кадилницата…