Замръзналото езеро – 10

Глава 10

**Зорница**

Едва дочаках да се стъмни. Още към 9 часа хванах пътя към езерото. Вели се опита да ме разубеди, разбира се, нищо че тя вече беше убедена, че има нещо странно в тези тримата. Никак не й се понрави идеята за вечерна разходка около езерото. Наистина изглежда доста страховито вечер и не съм била там по това време, но сега ще се престраша. Трябва да разбера веднъж завинаги какво се случва!

Подметките ми скърцаха по чакълената пътека, водеща към езерото и се запровирах между израсналите клони на дърветата, за да изляза на открито. Седнах на изсъхнал дънер под една върба и зачаках. Беше изключително тихо. Някаква глуха тишина беше обгърнала околността в задушаваща прегръдка. Не се чуваха никакви птици, щурците също бяха замлъкнали. Само вятъра шумолеше в клоните на дърветата. За първи път това място ми се видя усойно и неприветливо. Стана ми хладно. Но няма да мръдна оттук, докато не дочакам онези тримата и не разбера какво значеше всичко това, което чух в кафенето. Увих се в наметалото си и зачаках.

Не след дълго, нещо прошумоля в шубраците зад мен. Изчаках да видя какво ще стане, но шумоленето не спря, само се приближи. Обля ме студена пот. Това май не беше вятърът.

‒ Белослав? ‒ извиках по посока на шума, но нямаше отговор. ‒ Белослав, ти ли си? ‒ отново извиках, но пак нямаше отговор.

Шумоленето продължаваше да се приближава.

‒ Вели? Ако се опитваш да ме уплашиш, не се получава. И не е смешно ‒ провикнах се отново аз, въпреки че знаех, че Вели не би стъпила тук, дори в най-слънчевия ден.

Шумоленето се приближи още повече и този път чух и ръмжене. Подскочих, вече наистина уплашена. Това ръмжене като че ли идваше право към мен. Опитах бързо да се преместя, но беше толкова тъмно наоколо, че едва виждах къде стъпвам. Забързах към брега на езерото, където Луната хвърляше слаба сребриста светлина към повърхността на водата и така беше една идея по-светло, но се спънах в някакви жилави треви и паднах. Нещото беше вече съвсем наблизо ‒ зърнах страховит силует да се прокрадва покрай мен и чух същото ръмжене по-силно. Изправих се и се затичах към езерния бряг, а сърцето ми вече препускаше бясно. Започнах да съжалявам, че дойдох. Ох, защо не послушах Вели?

Докато тичах към брега, нещо ме блъсна със страшна сила и ме стовари на земята. Писъкът ми огласи цялата местност. Върху мен се беше проснало някакво отвратително люспесто същество с големи черни очи и огромни остри зъби, а от устата му капеше слуз. Беше студено и хлъзгаво, и смърдеше на тиня. Сега да не се окаже, че все пак съществуват водни духове, но далеч не са толкова красиви и харизматични, колкото са в приказките и легендите. И за ирония на съдбата, да стана вечеря точно на такова митично създание и после да ме пишат по вестниците. Вече виждам заглавията: „Поредната трагедия на Самодивското езеро: младо момиче загуби живота си“ или „Самодивското езеро взе поредната си жертва“.

Опитах да се измъкна, но съществото така ме беше притиснало към земята, че не можех да мръдна. Беше навряло гнусната си муцуна в лицето ми и като че ли ме душеше или ме проверяваше за нещо. Не можех да откъсна поглед от острите му зъби. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите и очите ми се насълзиха. Проплаках от безсилие. Така ли ще свърши всичко?

‒ Господарю, тук е! Побързайте! ‒ чух познат глас.

Ермолай?

‒ Помощ! Някой да помогне! Моля ви! ‒ извиках аз с цяло гърло.

‒ Изчезни, изчадие! ‒ провикна се някой и създанието мигом ме освободи от хватката си.

Бях свободна да се изправя и когато го направих, видях най-невероятната гледка в живота си ‒ от езерото се издигаше воден стълб, който като змийорка се виеше наоколо и беше уловил грозното създание.

‒ Белослав! Ермолай! Най-накрая ‒ възкликнах аз радостно.

‒ Тя какво прави тук, по дяволите? ‒ Ермолай ме дари с обичайния си презрителен поглед.

‒ Няма значение! В момента имаме по-важна работа ‒ извика Белослав и се присъедини към непознатия русокос красавец.

Прикани Ермолай също да се приближи и двамата изваяха същите водни стълбове и така затегнаха хватката около люспестото създание. Непознатият красавец направи прост жест с ръка и водата, увила се около създанието,  замръзна. Белослав и Ермолай доближиха съществото към приятеля си. То не спираше да се мята и да вие пронизително, но блондинът здраво хвана лицето му, впи поглед в големите му черни очи и тихо затананика красива мелодия. Създанието зави още по-силно, но красавецът не се отказа ‒ продължи да напява. След няколко минути то като че ли се умори да вие и престана да се мята. Тялото му се отпусна и увисна в ледения пашкул. Тримата, контролиращи водните стълбове, внимателно го оставиха на земята и впериха ледени погледи в мен.

‒ Какво, по дяволите, прави това човешко момиче тук? ‒ попита ядосано непознатият.

Белослав разтри слепоочията си раздразнено и въздъхна шумно.

‒ Сигурно ни е чула в кафенето. Откакто пристигнах тук, не спира да ме преследва и да си вре носа, където не ú е работа ‒ дари ме със стоманен поглед той.

‒ Знаех си! Казах ви, че трябва да стоите далеч от това момиче ‒ възкликна Ермолай.

‒ Да си ме видял да си говоря сладки приказки с нея? ‒ озъби му се Белослав.

Аз просто стоях и не можех да повярвам на очите си! Зачудих се дали пак не е някакъв сън, но се ощипах няколко пъти и все още бях там! Устата ми щеше да се сцепи от широката ми усмивка и започнах да подскачам наоколо като някаква луда. За всеки случай реших да ощипя и тях. Наистина бяха там и бяха истински! Направо щях да полудея от радост.

‒ Какви обноски само! ‒ възкликна непознатият и се хвана за ръката, където го бях ощипала.

‒ Знаех си! Знаех си! Наистина съществувате! ‒ продължавах да скачам като подивяла. ‒ От езерото идвате, нали? То някакъв портал ли е или живеете на дъното му? А как въобще сте дошли тук? И защо? Да не би да имате някаква мисия? Да не би да е свързана с онова грозно същество? Какво е то, всъщност? Не съм чела никъде за такова създание.

Трябваше да си излея всичко, иначе главата ми щеше да експлодира от въпроси.

Обаче непознатият реши да ме прекъсне като сграбчи брадичката ми и впи харизматичните си очи в мен. Започна да напява същата песен като преди малко, без да ме изпуска от поглед.

‒ Каква опияняваща мелодия! ‒ възкликнах аз. ‒ Направо неземна! Знаеш ли, абсолютно сигурна съм, че съм я чувала и преди. Обаче, убий ме, не мога да се сетя откъде.

Блондинът замлъкна, а Белослав и Ермолай ме зяпнаха изумени.

‒ Какво става? Защо не млъква? ‒ попита изнервено Ермолай.

‒ Какво става, Бисер? ‒ Белослав се обърна към непознатия красавец, който също беше зяпнал от изненада и застинал на място.

‒ Аз също съм толкова озадачен, колкото Вас, господарю… ‒ каза той запъвайки се и премигна бързо, за да се отърси от шока.

‒ Защо не ми кажете най-накрая какво става? Няма нужда повече да се криете ‒ опитах се да ги убедя аз.

‒ Да пробваме тримата наведнъж? ‒ предложи непознатият.

Белослав и Ермолай кимнаха и заедно с приятеля си се изправиха пред лицето ми със сериозни физиономии. Запяха същата омагьосваща песен, но едновременно с това чух и същото ръмжене като отпреди малко. Вдигнах поглед и видях люспестото създание да се засилва към тях зад гърбовете им.

‒ Пазете се! ‒ изкрещях и светкавично го замерих с един камък. За щастие, мерникът ми се оказа точен и камъкът се заби право в муцуната на съществото. То изскимтя и се строполи на земята, зашеметено.

Тримата отново застинаха, сащисани.

‒ Тя да не би да… ‒ започна Ермолай.

‒ Да ни спаси?… ‒ довърши непознатият с половин уста.

Белослав първи се окопити.

‒ Няма значение. Никой не трябва да знае за това! ‒ каза той решително като отново впери строгия си поглед в мен и пое въздух, за да запее.

Блондинът го спря като го хвана за рамото.

‒ Господарю… знаете какво значи това… ‒ каза той с помрачено изражение. ‒ Не мога да повярвам, че го казвам, но… дължим ú услуга.

Ченето ми щеше да удари земята. Толкова книги за фолклор бях изчела… и това го нямаше никъде!

‒ Това са глупости! Стари суеверия! Никой не го е правил досега! ‒ възпротиви се Белослав.

‒ Защото никога не се е случвало ‒ каза тихо Ермолай.

Изражението на Белослав се вкамени още повече.

‒ Спомените на това човешко момиче трябва да бъдат изтрити! Без значение какви са обстоятелствата. Това е заповед! ‒ нареди той със заповеднически тон.

Ермолай и непознатият блондин склониха глави и кимнаха, след което тримата ме наобиколиха и запяха хипнотизиращата си мелодия.

‒ Ама чакайте малко! Нищо ли няма да ми обясните? Нали ви спасих… Моля ви… не… недейте…

Внезапно очите ми се премрежиха и главата ми адски натежа. Коленете ми омекнаха и за малко да се строполя на земята, но някой ме хвана.

‒ Аз ще я прибера у тях. Мисля че къщата ú беше някъде наблизо.

Това беше последното нещо, което чух преди да изпадна в дълбок, безпаметен сън.