Умората тежеше на гърба на Мартин и той беше започнал да се изнервя. Всички досадни камъчета го препъваха. Копнееше да хвърли тежката раница и някак да се телепортира у дома. Но безизходицата го караше да продължава да върви. За какъв дявол му беше да се катери по тези чукари и то през есента.

Най-красив бил тогава Балкана, убеждаваха го приятелите му. Не можело човек да не види Момината скала през есента.Преходът бил лек, хижата била чудесна, даже и с деца ходели хората.

„Лесен, колко да е лесен, все катериш чукарите. Човек да не се отбие да пусне една вода. И как се претърколих по този склон! Да му се и невиди! И уж всичко си беше наред, а откъде се взе тази мъгла? Всички изчезнаха и нямат откриване. Казах им да ме чакат, а те голямо бързане“, продължаваше да крачи и да мърмори Мартин.

Провикна се за пореден път, но даже и ехото не му отвърна.

„Къде е тази проклета скала? За какво изобщо ми беше да я гледам? Някаква мома скочила да не я вземе султанът. То такива скали и моми има из цяла България!“

Смрачаваше се. Бялото мляко, в което се луташе, заприлича на море от сажди. В сърцето му вилнееше бяс, който започна да се преплита със страх. Ясно беше, че няма да намери приятелите си. Какво щеше да прави като се мръкне? Той не обичаше планината и тя явно го мразеше. Седна до едно дърво да си почине и да помисли.

-Що чиниш тука? Заник иде.

Дочу женски глас и се заозърта. От мъглата изплува млада жена. Изглеждаше странно. Беше облечена в черна старовремска рокля с везани шевици. Косата ѝ се спускаше на дълга плитка чак до кръста.

Мартин я гледаше вцепенен и мислите запрепускаха в главата му: „Може да е от някой ансамбъл и да се е загубила като него. Но не изглежда изплашена и изгубена. И с този странен диалект. Сигурно е от някоя тукашна махала. То по тези планини времето е спряло и хората така си ходят.“

-На тебе глаголя, момко!- каза тя, леко раздразнена от дългото мълчание.

-Изгубих се- кратко отвърна той.

-Не сакам да те плаша, ама тука няма да издаяниш нощя.

-Ти тука ли живееш? – нерешително попита Мартин.

-От селото зад оня баир съм. Нямам ни матица, ни бащица. Сама съм, вирея тука в кошарите. Гледам стадото на чорбаджията. Ела с мен, ил ке погинеш!

Мартин се зарадва. Тази странна девойка като ангел дойде да го спаси от хватката на коварната планинска нощ. Последва я. Тя не говореше. Вървеше пъргаво и уверено по добре познатата ѝ пътека. Не след дълго от мъглата изникна странен силует. Приближаваха и очертанията ставаха все по ясно разграничими. В средата на голяма поляна се издигаше дърво. Имаше нещо много особено в това дърво. Дебелият му ствол бе разцепен на две и сериозно обгорял, но двата му оцелели клона бяха живи и все още отрупани с листа. Протягаха се към небето като ръце в пламенна молитва.

-Какво е това дърво?- възкликна Мартин- Много е странно!

-Мигар не си чул? Всичката околия за него хортува.

Момчето трудно разбираше думите ѝ. Повече усещаше какво казва и схващаше смисъла. Учуди се, че нищо не е чувал за това дърво.

-Лани по Възкресение го удари гръм. Що дъждове и снегове се изваляха от тогава…, но още мърва яде дънера, а то е живо и расте. И сега ще видиш как нощем, като че светулки край него прехвърчат.

Минаха край дървото. Стволът му наистина грееше, а земята около него беше топла и покрита с прясна трева.

Доближиха кошарите. Лъхна го тежката и леко задушлива миризма на оборски тор. Чуваха се животните, които спокойно си преживяха и потропваха, а от време на време някое се провикваше. Докато минаваха край един сайвант, от сенките изскочи голямо куче. Настръхна и започна да ръмжи заплашително, заковало с поглед неканения гост.

-Това е Чавдар. Не го гледай, че е наорлен! Щом си с мене, няма да ти посегне.

Непознатата въведе госта си в малка каменна къщичка. Запали газена лампа и слабата светлина разкри вътрешността на стаята. Подът беше от кал и само в средата бе постлана изтъркана парцалена черга. Един долап в стената, груба маса, скована на две, на три и дървено миндерче, също покрито с черга. Един разкривен стол. На едната стена имаше малка врата, в ъгъла огнище, а на пода до него бяха подредени дърва. Това беше цялото обзавеждане.

-Убога е мойта къща, ама нали си имам покрив. Сега ще наклада огъня да се стоплиш. Курдисвай се на миндера, ама гледай да не се бикнеш, че едната му дъска хлопа.

Домакинята сложи на масата една преполовена питка, малко сирене, лук и кисело мляко. Мартин извади от раницата си сандвичите, които беше нагласил за из път. Бяха смачкани и тестяви. Почерпи я, но тя направо се ужаси от вкуса. Подкани го да вземе от нейната храна. А тя беше божествена. Питката поизсъхнала, но вкусна, ароматна. Млякото като мехлем се разливаше в устата и не можеше да му се насити, дори лукът се услаждаше. Толкова вкусно му беше всичко, но се притесняваше да не изяде храната на девойката и се насилваше да спре. Тя го гледаше и се усмихваше.

– Яж, та то твоето храна ли е… и кучето няма да го рачи. Не е стидно да се яде, кога си гладен. То нали сме в кошарите. Сирене и мляко колкото ти душа сака. Ако ядеш люто и гугунец ще ти дам.

Стопанката стана и извади от долапа няколко люти чушки.

-Наистина е много вкусно! Благодаря! Аз съм Мартин, между другото. Ние така и не се запознахме.

-Аз съм Дафина-отговори тя, отряза парче сирене и го подкани.

-Ти тука сама ли живееш, не те ли е страх?

-Чавдар ме пази- усмихна се тя. – По-добре тука сама, нежели у някоя къща ратайкиня. Да ме бият и да ми се карат чорбаджиите.

Марин много се зачуди какви ги говори това странно момиче. То наистина в Балкана живеят като преди стотици години, ама чак ратаи и чорбаджии, отдавна тези неща ги нямаше.

Поговориха още малко. Нямаше ни телевизия, ни радио, да не говорим за телефони. Тук нямаше никакъв обхват. Топлината от огъня го обгърна. Тялото му се отпусна и един блажен сън натисна клепачите му. Полегна на миндера както си е с дрехите и изчезна в света на сънищата. Момичето прибра масата. Метна на гърба му една черга и отиде в другата стаичка да спи. През нощта Мартин се събуди от болка в ребрата. Беше легнал на счупената дъска и тя толкова го притискаше, че не можеше да диша. Стана в тъмното. Пипнешком извади от раницата си едно фенерче и светна. Разтъпка се. Погледна през прозореца. Мъглата се беше вдигнала. В далечината се виждаше необикновеното дърво. Около дънера му наистина блещукаха рой светулки.

„Странна работа“, замисли се момчето. „Къде попаднах? Поне имам подслон и хубава домакиня. Доста е особена, но такъв и е животът. Утре ще ми покаже пътя и ще се прибера. Това се казва приключение в планината. Но как може да е толкова красиво това момиче и да живее само в гората?“

Мартин поразмишлява. Болката намаля. Изгаси фенерчето си, сложи го на перваза на прозореца и отново заспа.

На сутринта го събуди ароматът на топла пита и билков чай. В гърба си усещаше тъпата болка от счупената дъска, но се опита да не мисли за нея.

-Толкова хубаво мирише, че ми се иска да остана тук!- усмихна се момчето.

-И на мене ми е хубаво да има с кой да си хортувам, ама трябва да си ходиш.

Хапнаха, поговориха, после тръгнаха. Кучето ги изпрати с ръмжене и Дафина го поведе по планинските пътеки. Отново бе паднала мъгла, гъста и лепкава. Мартин тръгна в една посока, гадаейки къде е пътеката. Момичето го хвана за ръката и го дръпна.

-Сопри се! Ще се пребиеш! Нататък е пропаст. От мен няма да се делиш, че не знаеш посоката.

Топлата ѝ ръка здраво стискаше неговата, а той усещаше допира ѝ като ласка. Обгърна пръстите ѝ със своите. Погледна я в очите, но мъглата бе толкова гъста, че не можа да я види ясно. Погали я по лицето, да се убеди, че е там, че е истинска.

-Благодаря ти, че ме спаси!

Звънкият ѝ смях се разля в белотата. На Мартин не му се искаше всичко да свърши толкова неочаквано, както беше започнало.

-Благодаря ти за всичко, което направи за мен!- повтори той.

-Не съм сторила нищо.

-Може ли да те видя пак?

-Аз винаги ще съм тук – отвърна тя.

Заспускаха се по стръмна пътечка. Пред тях се чу бученето на река. Колкото повече доближаваха реката, толкова повече мъглата се вдигаше и Мартин започваше да вижда околността.

-Тук има брод. Ще го преминеш и все по тая пътека ще найдеш другарите си.

Момчето подържа още миг ръката ѝ, но трябваше да я пусне.

-Още веднъж ти благодаря!

-Тръгвай- каза момичето и отново се засмя. – Не ме забравяй, никога!

-Не мога да те забравя. Аз пак ще дойда да те видя. Ще доведа и приятелите ми да се запознаете.

Момичето не каза нищо. Само помаха и бавно се отдалечи.

Мартин плахо стъпи на първия камък в реката. Водата беше ледена и се страхуваше да не се измокри. Крачка, подскок и нова крачка. От камък на камък успя да премине сух на другата страна. Озова се сякаш в друг свят. Тук нямаше и следа от мъгла. Слънцето препичаше и топлеше. Обагрените от есента хълмове се простираха, докъдето му стигаше погледа. Пътечката вървеше покрай дърветата, широка и равна. Момчето смело тръгна по нея и не след дълго пред него изникна хижата.

-Къде се загуби, човек?- посрещнаха го приятелите му. – Колко време те чакаме! Вече щяхме да викаме спасителната служба да те търси.

-Колко ме чакате?

-Знам ли, няколко часа. Хайде, нанасяй се в стаята, че скоро ще мръкне. Да палим скарата и да започва купона.

Мартин не можеше да разбере какво се случва. „Как приятелите му не са разбрали, че го е нямало цяла нощ?“ Почувства се много изморен. Гърбът го болеше от неудобния миндер, на който прекара предишната нощ. В главата му вилнееха безброй въпроси и объркани мисли. Качи се в стаята и заспа дълбоко. На няколко пъти идваха да го будят, но опитите бяха неуспешни.

На сутринта тръгнаха за прословутите Момини скали. Мартин позна пътечката, по която се прибра през реката. Преминаха брода, но този път нямаше мъгла и всичко се виждаше ясно. В далечината се чуваха звуци от гайда. Компанията се изкачваше по стръмният баир, докато наклонът започна да намалява. В дясно от тях гората свърши и се появиха скали. Пътеката се отдалечаваше от ръба на скалите, а те ставаха все по-големи и отвесни. Момчето се радваше, че отново ще види Дафина. Нямаше търпение да запознае приятелите си с това странно и невероятно красиво момиче. На върха на платото се ширна поляна и момчето разпозна в далечината каменната къщичка. Един старец седеше пред нея и свиреше на гайда. Скалите му пригласяха, а ехото отекваше в безкрая. Мартин се озърташе озадачен. Всичко беше много странно. От кошарите нямаше и следа. Само отломки и изгнили греди се бяха сраснали с поляната. Лиани бяха обвили къщичката и надничаха от срутения покрив. Нямаше го оня мирис на обор. Нямаше ги животните, нито Дафина. Предната нощ прекара тук, а сякаш е било преди цяла вечност.

-Добре дошли, младежи!- провикна се гайдарят.

-Здравей, добре заварил! Какво правиш тук с тази гайда?

-Говоря си с планината-усмихна се старецът и им намигна.

-Тук ли е Момината скала?

-Ей там, дето свършва поляната. Тук е живяла Дафина, в тази къщичка. От едно село е, зад този баир. И аз съм родом оттам. Даже с нея сме някакви роднини. Тя от малка е останала сираче. Взели са я чорбаджиите за ратайче, но като е пораснала и се е разхубавила, чорбаджийката я изпратила на кошарите да не се заглеждат синовете ѝ по нея. Смело момиче е била. Сама се е грижила за животните, а ако някой пътник се изгубел, подслонявала го. За зла беда веднъж се изгубил по тези пътеки султанът с придворните си. Доброто момиче ги подслонило, но добротата му струвала скъпо. Султанът я харесал и решил да я вземе в харема си. Плакала, умолявала. При чорбаджията го изпратила, с него да се разправя, току виж не я даде, но всичко било напразно. Накрая склонила, но го помолила да види за последен път изгрева. Отишладо ръба на скалата и скочила в пропастта.

Всички слушаха притихнали трагичната история на Дафина. Мартин толкова бе потънал в историята, че изобщо не усещаше как по страните му се търкаляха сълзи. Спомняше си очите ѝ, допира ѝ и още усещаше вкуса на топлия хляб. Когато старецът спря да говори, погледът на момчето се отмести към прозореца. Видя фенерчето си на перваза. Сърцето му бумтеше, виеше му се свят. Какво се случваше тук?

Той неочаквано се втурна към другия край на поляната. Дървото беше там. Същото като преди. Двата му клона като протегнати към небето ръце бяха отрупани с листа, а дънерът му бе обгорял и разцепен на две от мълния. Момчето сложи длан на грубата кора и му се стори, че е топла. „Още мърва яде дънера, а то е живо и расте“, спомни си думите на Дафина.

-Само ти знаеш какво се случи с мен – каза момчето на дървото, – но нищо няма да ми кажеш.

Една ръка се отпусна на рамото му и момчето се обърна. Не бе усетил кога старецът бе дошъл при него.

-Тя още приютява изгубени пътници- каза му той.- Аз затова съм тук, да ѝ посвиря.

-Знам – отвърна Мартин.