“ТОМИНА НЕДЕЛЯ” – Мартина Стоева

Разказът “Томина неделя” на Мартина Стоева бе отличен с 2 място в раздел “Проза” в Третия национален конкурс за поезия и проза “Забравеният език” 2024.

Пия неделно сутрешно кафе на двора и се любувам на топлата утрин, такава отдавна не сме имали, макар да е средата на Май. Опитвам се да съм в крак с тенденциите на лайф-коучовете, модерни в днешно време, и кипя в сутрешната си рутина – преглед на социални мрежи, кафе и подготвени саксии с подправки за разсаждане в леха.
Чета статия, че днес е Томина неделя – Великден на мъртвите. Ден, в който ни чакат да отидем да “ги видим”. Сещам се за баба. Тя отлетя преди два месеца, много скоро и все още много болно време. Сещам се и за другата ми баба. Тя отлетя преди цели осем години, ако мога да я видя сега, ще бъде натъжена, самотна. Изоставихме я сякаш, не помня от кога не съм ходила „да я видя“ пътят до нейното място, на рътлината не е далеч от пътя, а все не ми стига времето да отбия в страни, дори за няколко минути…
Сещам се и за другата ми баба. Тя е баба на съпруга ми, но е и моя. Моята леха с подправки е там, където беше нейната. Доматите и чушките също са там, където растяха нейните, само смених посоката на лехите, прередих и цветята, но грудка по грудка ги събирах, за да не се погубят. В двора ни, нашият общ двор – моят и нейният, няма излак, но има чешма с изворна вода, която е рядко срещано явление за града, и от нея поливам градината, така, както преди години тя я поливаше, а преди това нейната майка е поливала. На това място съм част от общо цяло, свързано с невидимите нишки на женската съдба – да отидеш в чужд дом, и полека и по малко да го превърнеш в свой, да направиш себе си част от него и от историята му, да бъдеш и бъдещето му, чрез децата ти, които след малко ще излязат на двора, и ще създадат обичайна какафония от въпроси, смях и боричкане.
Мъчно ми е и за трите ми баби. Лелея за времената, в които бяха винаги там, всяка в своята кухня, около готварската печка, или приседнала накрай леглото си, да плете чорап на пет игли, или да наприда вълна, достатъчна за одеяло на една кука. Научиха ме да плета, да преда, да тъка, да садя, да правя зимнини. Дадоха ми най-естественото женско познание, така привично за тях, което днес, за нас е едва ли не екзотична наука. В последно време се убеждавам, че времето лекува на една линейна права, на друга обаче, не зараства, не минава. Под пласта на ежедневните грижи и задачи, които концентрират мисълта и делата ми тук и сега, има следващи пластове изпълнени с преживените общи години, те от своя страна са наслоили в душата ми толкова обич, която днес е копнеж по невъзвратни времена. Все ми се иска да питам още нещо, да разкажа нещо, да поискам съвет, или просто присъствието им. Морно ми е на душата от тези мисли, и тази невъзможност да върна дори за ден времето изкарано с тях. Големите хора, трябва да знаят, че всъщност има невъзможни неща, и прегръдка от баба, която е отлетяла вече от тукашния свят, не може да се случи повече. Малкото момиче вътре в мен негодува от това.
Разколебавам се, дали е редно точно днес да вляза в градината и да ровя в земята. Вместо това мога да ги посетя, да им отнеса цветя, да си представя как се усмихват блажено от моето присъствие, от това, че не са забравени, а са все още обичани и тъгувани. Има и още нещо, което ме мъчи и допълва колебанието ми. В тежък период съм, трудно ми е всичко, емоционално ми е, нестабилно ми е. От онези дни, в които сутрин не ти се става, а трябва; нищо не ти се прави, а имаш куп задължения, които не можеш да захвърлиш; не искаш да имаш отговорност към нищо, а всъщност си отговорна за децата си, за домакинството си, за службата си. И при целия безпорядък в душата ми, допивам кафето и се колебая – необходимо ли е да “хуля Бога” точно в този ден, като работя в земята, трябва ли да предизвикам още негативни вибрации към себе си. Не съм убедена, че днешните “учители по живот” имат бърз отговор на колебанието ми, а на мен ми трябва именно такъв.
Покрай старата круша се промушва лъх, пролетен и топъл, като първи копнеж, провира се под чучура с изворна вода, прекосява поляната пред мен, завихря се около празната ми чаша от кафе, разлюлява разсадите с подправки и най-подир обхваща лицето ми сякаш ме прегръща в шепи. Дава ми миг на смирение и успокоение. След този повей на вселенска обич към мен, все пак ставам, вземам подноса със саксиите и се запътвам към градината.
С някакъв душевно унищожителен порив започвам да разравям земята. Плаче ми се, душно ми е, гузно ми е, че пренебрегвам символиката на деня. Толкова емоции вилнеят по моста между душата и ръцете ми. Неясен пламтеж отвътре ме движи и не се спирам.
Все си представям онези три побелели момичета как ми се усмихват окуражително и ми казват “Давай, давай, не бой се. Ти и деца имаш, и толкова задачи! Свърши си работата сега, щом сега имаш време.” Прекалено мъдри са, за да ме посъветват да си поплача, знаят, че е по-добре да отметна задачите, защото ние жените сме лишени от егоизма да се грижим за душите си преди да сме се погрижили за всичко останало. Те го знаят, и не ме поправят, жените сме така устроени.
Изкарвам часове наред в градината. Олеква ми. Чувствам се пречистена. Изживях момент на върховно прошение към невидимите ми ангели, с които днес се свързах така силно, колкото бе и спонтанно. Всяка моя мисъл стигна своя получател, всяко мое действие бе проверено, оценено, одобрено от небесния хор, слязъл да попее в ухото ми, тук насред моята малка, но тучна градина.
Подправките са подредени по предполагаемата им височина в бъдеще. Имам време да разсадя и пипера. Така и така съм започнала, а и вече не съм така изтерзана от мисли, сякаш шепите земя, минали през ръцете ми днес са понуда за моята тревожност. Тя е вече успокоена и пречистена.
Ще ми се наложи да копая; въпреки че пет поредни години земята е фрезована, тя пак се е стегнала. Захващам се, не е най-трудната работа, отмятам я. Започвам да забождам коренчетата две по две в дупките, които дълбая с шило. Моето е пластмасово, онези на бабите ми бяха дървени, издялкани незнайно от кого. Нямам си такова, и ползвам грозното и модерно, сиво-оранжево, ново мое шило. Погледа ми е привлечен от нещо голямо, отскачам крачка назад с погнуса. Колкото и да ми е приятен допира до земята и сама да го търся, все не мога да свикна със срещите с голи охлюви, червеи и всякакви видове подземни твари. Аз не мърдам и то не мърда, аз се вглеждам и то се откроява. Приближавам се и внимателно се взирам.
Възнак върху прясно обърнатата земя, влажна и рохка, лежи ключ. Голям ръждясал ключ. Заплаквам. Сълзите ми са пестеливи и парливи, току няколко от тях капнаха от мен върху земята, и после рязко се обърнаха назад към душата ми, а там като водопад ме удавиха. Присядам морна на стъпалата, които водят към градината ми, успявам да изплувам над водопада и оглеждам с интерес ключа. Стискам го между пръстите си, като най-скъпоценен дар. Моята баба, тази, в чиято градина днес моята лозница пуска корените си, някога го е изпуснала тук. Сигурно се е навела да окърши някоя повехнала клонка от домат, или да намести маркуча по-добре, за да не подбива водата в корените им, и той се е изплъзнал от джоба на пеньоара й. После ден и нощ, безброй, една след друга е стоял повит в земята. Слушал е как вали отгоре му дъждът на пролетта и се е протягал блажено пред събуждането на земята. Лятното слънце го е пекло до прегряване, есенните ветрове са размествали покривалото му, а през зимата на няколко пъти краткотраен сняг го е похлупвал, сякаш стар, дебел и тежък юрган, като онези дето имат бабите на село.

-Ключът е в мен! Нали? Това ми казвате, мили мои, побелели, липсващи момичета? Ключът е в мен.
Всяка жена има връзка ключове в себе си, и трябва да отключва ритмично и с постоянство – етапите на собствения си живот, семейната хармония, служебното израстване, приятелските отношения, личното си развитие.
На Томина неделя, в деня, който е Великден на мъртвите, сякаш ние тук – живите, получаваме своето Възкресение. Онези, които имаме нужда от ключ, за да махнем катинара и свалим веригите на житейските си окови. Стига да потърсим пътя си сред мъдростта на предците си и да чуем завета им – ключът е във всеки от нас!
Пак ми се плаче, но с друго чувство – на благост и благодарност. Дали те сами дойдоха до мен, под рехавата сянка сред моята малка градина, дали аз така силно ги повиках? Дадоха ми нужното – упование в себе си.
Всеки ден садя зрънца опит, мъдрост, смелост, вяра, старая се да ги окопавам и плевя редовно, щом се налага ще ги поливам и със сълзи, а каква ще е реколтата ми? Ключът, който вече виси окачен в оранжерията ми ще ми напомня, че зависи от това колко съм се вслушвала в заветите на моите баби, в мъдростта на жените минали пътя си преди мен.

Автор: Мартина Стоева