Талантливата Радостина Маринова – 1 част

Радостина Маринова

Знаете ли, че доста автори създават стойностни творби и ги пазят само за себе си…

Така че освен, издадените автори, останали извън ярките прожектори на известността, има и такива, които въобще не показват дарбата си публично. 

Причините за това могат да бъдат много! И те са важни! 

Но по-важно е виновните подбуди, импулси, съображения или доводи да избледнеят и да се разтопят безвъзвратно, за да може скритото да стане явно, а явното – повод за промяна и вдъхновение за мнозина!

Такъв е случаят и на талантливата Радостина Маринова, родена  на 20.01.1975 г. в Провадия, която упорито и дълго пази творбите си. Но след срещата си със списание „Литературен дизайн“ в интернет, решава чрез поезията си да ни се довери и да разкрие своите пътуващи във времето истини и понятия за живота… 

А нейните истини пътуват…,

…спират да пътуват…

…и тръгват пак на път

тя създава на 24-25 г. повечето от творбите си и 23 години по-късно започва да пише отново…, след като доста време не е писала.

Изненадах се, когато четях творбите ѝ, ще се изненадате и Вие как едно младо момиче създава доста необичайна поезия – ще я нарека зряла и категорична, екзистенциална и ярка! Изглежда, че за възрастта, в която е писала по-голяма част от стихотворенията си, тя е излязла извън времето си, тръгнала е съвсем боса по земята, за да усеща всяка своя стъпка… – осезаема и правдива.

За времето преди нашата среща, в което е писала активно и за времето сега – ще ни разкаже самата Радостина, може би ще ни разкрие най-личните моменти и събития, които я изграждат, ще ни открие как толкова години е пазила поезията и нейните истини само за себе си, а днес решава да ги сподели…

Отрано намира себе си:

„Тъй много време губих да се лутам,

нанякъде да тръгвам, да се връщам…,

да диря отговори, да се питам

и другите да питам, за да сбъркам…

 

Тъй много време губих, за да мисля.

В очакване живях и във тревога.

С тъга отмервах сянката на дните

и търсех светлинката, пътя, Бога. “

Вдига наздравица за  честолюбието, плаща данък суета, научава онзи урок, който ни дава краят на живота…

А какво става 23 години по-късно, след като зрелостта вече и на годините, не само на поезията ѝ, я застига, прочетете в нашето интервюто с нея:

Здравей, Радостина,

Ти си писала повече от екзистенциалните си творби в една ранна възраст. Те идват толкова „отвътре от теб“, звучат искрено, като че още тогава да си била потопена изцяло в действителността. Как момиче на 24-25 г. може да пише без характерната за възрастта свенливост, мечтателност и сантименталност, без да вярва в увещания и илюзии? Какво се случи, откъде дойде твоят опит, как научи всички тези уроци на куп? Имаше ли моменти, събития, които да ти повлияят и да те спрат на белия лист или ти просто винаги си била такава – наясно с непостоянството на човешката природа и с постоянството на цикъла на живота…

За мен е необяснимо как още на тогавашната си възраст написваш стиховете:

„Днес всички хора данък ми дължат,

защото на кантара ми тежат

еднакво грешките на злото и доброто.

На Суетата е такова естеството,

че без значение е, вярвай ми, мотивът

подвел те във посоката ти крива… “

Здравейте и благодаря за предоставената възможност, за подадената ръка!

Сега, от дистанцията на отминалите години, си давам ясна сметка, че действително рано съм достигнала вътрешната зрялост и мъдрост, за която говорите, колкото и нескромно да звучи, когато е казано от мен. С въпроса си ме накарахте да се замисля дали съм продължила да се развивам в насоката или съм останала на същото място… Дано да е първото! Към него се стремя. Причината за опасенията ми се корени във факта, че днес живеем в изключително динамични, шумни времена, заобиколени от толкова много информация и толкова малко истина, искреност и споделеност. Мисля, че това ни отдалечава един от друг като хора, а и от самите нас. 

Пишех по споменатия начин, защото имах възможност да се оттеглям навътре в себе си, когато пожелая, да притихна, да се абстрахирам от суетнята на деня и да наблюдавам себе си и другите непредубедено, с цялата честност, на която съм способна. Честността е като скалпел за дисекция – разкрива нещата такива, каквито са, а не такива, каквито ни се иска да ги видим. Това е причината още на 24 г. да нямам много (не казвам никакви) илюзии за заобикалящото ни. Нито съм била лишена от мечтателност (и сега не съм), нито съм избегнала терзанията на сърцето – и радостните, и скръбните. Убедена съм, че тези са необходими крачки към зрелостта, стига да са оценени правилно. Важното за мен е, че винаги ясно съм различавала къде точно е прагът между въображаемо и реалност. Старая се да нямам очаквания към останалите и затова не се огорчавам или разочаровам от никого. Бих искала така да подхождат  и към мен, защото такова е разковничето. И макар подходът да изглежда малко суров, ме е опазил от безброй болезнени заблуждения. Аз съм откровена до болка със себе си – знам точно какво мога и какво не. Тази откровеност се старая да прилагам и в отношенията си с всички, а цената си струва – в живота ми остават само най-стойностните хора и връзки – онези, които са проверени в трудностите и в изпитанията. Мисля, че съм стъпила здраво на земята, което не е много типично за един поет. Даже имам стихотворение в този смисъл (“Поет или почти…“), където заявявам, с известна доза самоирония:

„Премного здравомислещ за поет съм,

премного романтичен – за практик“.

Това съм аз – една необичайна амалгама от всички тези неща.

 

Ще ни разкажеш ли за своите хобита – актьорството и рисуването? Ти сподели, че на сцената си разбрала, цитирам те: „че публиката винаги усеща дали си правдив или се преструваш, а ти нямаш право да и предлагаш илюзия, лъжа, половинчатост. Длъжен си да бъдеш с нея абсолютно искрен и неподправен, никога да не си позволяваш да излагаш на показ нещо, което преди това не е минало през проверката на собственото ти сърце, защото това е единственият начин то да стигне до други сърца. Няма друг път – Истината е мостът, който ни свързва“.

В най-ранните си ученически години имах щастието да бъда част от един великолепен състав – Детско театрално студио, създаден и ръководен от братя Райкови. Репетирахме усърдно, изнасяхме представления в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“, гр. Варна, а понякога гастролирахме в други градове и държави. Щом поотраснах ме прехвърлиха при по-големите деца – в Куклено-пантомимен театър „Щурче “, също на големите братя Райкови. Там научих още много, не само за сцената, а най-вече за дисциплината, за приятелството, за честността, за влагането на целия себе си във всичко, което правиш. Най-ценното, което ми остана от допира до театралното изкуство, е онова неподражаемо усещане за вълшебство, което надвисва над актьори и публика и ги кара да затаят дъх в очакване на чудото, което предстои да се случи. За мен театърът е голяма, споделена магия и макар да не тръгнах по професионалния път на актьора, още пазя искрицата му вълшебство у себе си, тя е моята вътрешна топлинка. 

За известно време посещавах и кръжок по рисуване, графика, воден от единия от двамата братя-близнаци Райкови –  Данаил Райков. Беше истинско удоволствие.

Не направих опит да стана професионален актьор или художник, защото никога не съм си въобразявала, че имам в достатъчна степен талант за сценичното или изобразителното изкуство. Аз просто „попивах“ атмосферата и се учех, а това бе всичко, което ми бе нужно. Дълбоко вярвам, че за да се посветиш на което и да е изкуство, трябва да си готов да му се отдадеш изцяло, че трябва да имаш какво да допринесеш, с какво да си полезен за общото. Да повтаряш вече създаденото е напълно безсмислено. Не харесвам подражателството. Вярвам, че писането е моят начин „да разговарям“ с другите и „да се споделям“ с тях.

Освен двете ти хобита, какво друго повлия на твоята зряла поезия?

За мен дълбока следа, като абсолютен връх и мярка в художествената литература, бе и ще си остане великият Шекспир. Обичам сонетите му, но дваж повече обичам пиесите му. За мен той е ценен най-вече с умението в малко думи да се вложи много смисъл. 

Друга трайна диря у мен остави един разказ, чийто сюжет ме разтърси из основи, когато бях още малко дете. Вече можех добре да чета. Спомням си, че моята майка ни извика тримата – мен, сестра ми и брат ми. Отвори пред нас книга на Проспер Мериме, посочи ми една от новелите в нея – „Матео Фалконе“, и ми каза: „Чети на глас!“ Главният герой от разказа, корсиканец, чието име носи и самата новела, имал син. Веднъж, пред сина му се изправил престъпник, подгонен от местната войска и помолил момчето да го скрие. След кратко колебание, то сторило това, за което го помолил беглецът – укрило го в една купа сено. После войниците дошли да го търсят. Техният командир попитал момчето дали знае къде е бандитът. То отрекло. Тогава командирът извадил от джоба си сребърен часовник и го залюлял пред лицето на малчугана. Подмамен от гледката, той посочил с пръст къде е скрит преследваният човек, а за награда получил обещаната вещ. След като баща му, Фалконе, се прибрал и разбрал какво е сторил синът му, отвел го извън селото, наредил му да коленичи и да си каже молитвите, вдигнал пистолета си и го застрелял… Никога няма да забравя оглушителната тишина, която изпълни стаята, след като приключих с четенето. Толкова жестока ми се стори тази развръзка…., но мина не много време и проумях поуката, която авторът внушаваше – станеш ли веднъж предател, предател си за цял живот. Разбрах, че има съблазни, пред които не бива да се огъваме, колкото и изкусително да ни привличат да ги последваме; има неща, от които не трябва да отстъпваме на никаква цена, колкото и да ни е трудно да устоим; разбрах, че чистата съвест е по-важна от всички придобивки на този свят, защото в спечелването на тези придобивки рискуваме да изгубим себе си.

Още от дете обичах да чета книги и стоях до среднощ будна, без да усетя как лети времето. В училище литературата бе предпочитан от мен предмет и лесно ставах любимка на преподавателите си. В гимназията получих съвсем нов поглед към изучаваните произведения, далеч по-интересен и пълнокръвен от изложените сухи анализи в учебниците. Така се научих да не приемам нищо наготово и да се стремя да бягам от шаблоните, които уеднаквяват и обезличават. Вярвам, че ние хората, колкото сме еднакви и равни, толкова сме и различни един от друг, по един особено красив начин и трябва да го ценим.

Стихове започнах да пиша по-късно в студентските си години. Трепетите на любовта и мен не подминаха, както и приятелствата – истинските и не толкова, загубите, болките… Всичко – и хубавото, и лошото – допринесе да се изградя като творец и човек. Това се безценни уроци, за които съм благодарна на живота.

Не е ли тежко за едно младо момиче да вижда живота по твоя начин, за който четем в поезията ти? Вместо да обичаш нежно, да мечтаеш, да шептиш на звездите – ти вече си опознала пошлостите и капаните на времето?

Не, не е тежко. Аз всъщност умея да обичам нежно (близките ми хора го знаят) и умея да разговарям безмълвно с всичко, което ме заобикаля. Радвам се, че душата ми съвсем не е загрубяла и все така съм в състояние да се разплача от вида на красивото, от хубавата музика, от прочита не нещо стойностно и дълбоко, от нечия смела постъпка или жертвоготовност, от всеки малък жест на безкористна, безусловна любов.  Такива неща ме трогват до дъното на душата ми и знам, че това не е слабост, а сила. Колкото до пошлостите и капаните на времето – мисля, че те са просто една чудесна възможност да бъде оценено подобаващо всичко онова, което е пълна тяхна противоположност. Без наличието на контраст, как бихме разбрали реалната им стойност?! Това бе идеята, която ме ръководеше и при написването на едно от произведенията ми – „Златната среда“.

Но, за да не оставям погрешно впечатление у Вас и у читателите Ви, нека уточня, че определено не съм черногледа личност, колкото и безкомпромисно да звучат някои от стиховете ми. Аз обичам да се смея незлобливо, включително и над себе си. Имам немалко хумористични творби, които не съм Ви пратила, защото в по-голямата си част не са за пред широка аудитория. Животът е пъстър и в него има от всичко. И аз съм пъстра и многопластова.

Какво се промени в това момиче на 25 г. във времето?

Последното стихотворение, което ни изпрати се казва „ В себе си летя“ – по-свободна ли се чувстваш сега, след като си се опознала? Постигна ли пълно разбирателство със себе си?

Не толкова свободна, колкото ми се иска да се чувствам. Мога много повече. Вярвам, че човекът е нещо много по-могъщо, много по-значимо и по-силно от това, с което обикновено се идентифицира – тялото си, т.е. ограниченията. Човекът е дух, частица от Бога и не е създаден да бъде роб (несвободен), но трябва всеки сам, със собствени сили да заслужи свободата си. Тя не е подарък. В тази посока имам още много работа за вършене. 

Работиш като юрист, убедена съм,след като вече те опознах чрез поезията ти, че си избрала професията съвсем не без да искаш? Права ли съм…?

Да, така е. Професията е чудесна. Но, вероятно заради факта, че работата ми е изключително натоварена и отговорна, твърде умозрителна и логическа, т.е. далеч от писането – като съзидателен процес, се опасявам да не ме отдалечи от онова красиво вдъхновение, което по-рано бе подтик за мен да изливам душата си пред белия лист. Ще направя всичко възможно да не се случи.

Родена си в Провадия, живяла си във Варна, в Шумен, сега живееш в София, имаш и две деца – момче и момиче, на 8 г. и на 17 г. Освен че пътуваш физически и житейски, пътуваш ли и чрез децата си във времето и как?

Ще Ви коригирам – в София е седалището на администрацията, в която работя, но реалната ми месторабота са намира в Шумен, като изнесено работно място.

Да, децата всякога са начин да погледнеш на света и времето с други очи – с техните, което е безценно. Децата, особено докато са по-малки, виждат света много по-истински от нас, възрастните – без предразсъдъци, без наслоена от поколения предубеденост, която си позволяваме да наричаме „опит“ и да натрапваме от позицията на по-големи и „по-мъдри“. Мисля, че не бива да закоравяваме в догмите си и в представите си за нещата. Единственото, в което следва да сме неизменни, са принципите – нравствените ни устои. Те са здравата основа, върху която трябва да градим живота си и отношенията си с другите. Старая се на това да науча децата си и се радвам, че срещам подкрепата на съпруга си. Убедена съм, че залогът за стойностни отношения са общите ценности, показвани ежедневно като личен пример. 

А тях учиш ли ги да не бягат от реалността?

Бягството от реалността не е решение на никой проблем. Човек трябва да има смелостта да посреща трудностите с достойнство, да изпитва сам себе си, за да узнае на какво е способен в действителност – може ли да се разчита на него, може ли да му се има доверие, може ли да бъде еталон за някого, докъде може да стигне, има ли граници, които не би преминал, би ли жертвал собственото си удобство заради другиго? И ако отговорът на тези въпроси е положителен, значи носи Любовта в себе си, а тя винаги намира брод към останалите. 

Каква е реалността на Радостина Маринова на 25г. и на Радостина Маринова днес? Има ли разлика?

На 25 г. беше по-лесно, макар и тогава да не мислех така. Сега са ми нужни много повече усилия, търпение и смирение, и постоянство в тях. Само така бих могла да остана себе си, да устоя на въртопа на времето и да не потъна в прозата на битието. За мен най-голямата опасност за твореца и за човека изобщо е да се обезличи,  да бъде погълнат от злободневието, да се бори за единия хляб. Всички знаем, че „и само с хляб се не живее“. За мен животът не е борба с другите, а е време за израстване в себе си, за справяне със собствените си слабости. Моя лична задача е да се стремя да напредвам в разрешаването им с всеки изминал ден.

А реалността на поета, майката и на юрисконсулта различни ли са или се припокриват?

Би трябвало да се припокриват, но не ми се получава съвсем, да си призная. Причината за това е, че чувството ми за отговорност и сериозното ми отношение към задълженията на родител и служител често влизат в директно стълкновение с изключително свободолюбивия ми дух, а ми е много трудно да ги помиря. Това, мисля, не се забелязва отвън, защото съм интроверт, малко хора допускам до себе си и малко хора знаят какъв огън гори под спокойната ми външност.

Мислиш ли, че днес си по-щастлива и постигнала цялост от преди?

Щастието никога не е било цел за мен, тъй като е нещо ефимерно – днес го има, утре – не, но целостта – да. Стремя се към нея, защото съм убедена, че тя е истинската себереализация.

Защо толкова време не се решаваше да покажеш стихотворенията си публично?

Винаги съм го искала, но не съм се осмелявала да направя решителната крачка към осъществяването на желанието си. Възпираше ме вероятността да остана неразбрана от читателя. Знам, че всеки е в състояние да разбере единствено онова, през което сам е минал, почувствал, изстрадал, приел, но това не бива да е пречка да изразяваме себе си по най-добрия начин, на който сме способни. Това и правя.

Благодарим ти, че ни писа! Една от целите на рубриката „Аутопсия на времето“ е именно да изведе на светло всички автори, които имат какво да доверят на белия лист и то идва от сърцето им. Ще споделиш ли, как списание „Литературен дизайн“ достигна до теб и ти реши да ни се довериш?

Щях да отговоря: „Случайно.“, но всъщност не вярвам в случайностите. Всичко, което ни се случва, някога, някъде, с нещо сме го заслужили – в това вярвам. А нещата стават тогава, когато узреем за тях. Попаднах на съобщение във Фейсбук, свързано с водената от Вас рубрика, и то ме заинтригува. Тогава реших да Ви пиша.

А сега накъде ще пътуваш? Към писането на нови стихотворения, публикуването им в интернет, издаването им в стихосбирка, към нови житейски истини или …

Още не съм решила как точно да продължа, но непременно ще намеря своя път. За мен е важно да виждам смисъл в онова, което правя, за да се чувствам полезна.

Обещай, че няма повече да спреш да пишеш и както си смела в поезията си, ще бъдеш смела и в своите изяви в „достъпната“ за всички литература?

Обещавам! Вдъхновението е велико чудо и се надявам по-често да ме спохожда.

Ще цитирам любим куплет от твое стихотворение, като пожелание към аудиторията на списанието, и те моля да направиш същото след  мен…

„Какво е Свободата? – питам. – Зная,

за много сън е – невъзможен за света,

ала за мен е полет на криле в Безкрая,

защото Дух съм и във себе си летя. “

Радостина:

„Живот искри във всяко нежно цвете,

изпълва с дъх и сладост плодовете,

налива с кръв горещите ти вени,

раздвижва дървесата укротени,

разбунва морските вълни, витае

със полета на птиците, сияе

със блясъка извечен на звездите,

във ромона вълшебен на реките

за отдих се унася… Упоени

от властната му нежност, покорени

от магнетичната му сила, аз ви моля:

Отдайте му се с цялата си воля!“

 

Имаш ли съвет или пожелание, а може би и двете, към авторите, които като теб досега не са показали творчеството си на открито…?

Пожелавам им вдъхновение, за да продължават да творят, пожелавам им да имат куража да направят първата крачка към другите и най-вече им пожелавам да вярват в това, че днес светът, повече от всякога има нужда от своите поети!

 

Към 2 част.

466 Views