„Спомените остават“ – Кристина Христова

Спомените остават от Кристина Христова
Reading Time: 6 minutes

Разказът е изготвен и се разпространява с подкрепата на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески стипендии”.

НФК

Спомените остават

Вали. Капките потропват по главата ми, искат да отмият вината. Вместо това пробиват дупки в нея. Махам кърпата от лицето си. Затварям очи и се облягам назад. Миризмата на озон и тухлен прах ме удря в носа. Усмихвам се широко. Вкусът се промъква в устата ми, заедно с една тъпа сълза. Пъпли надолу по гърлото. Пушек, дъжд и малко кръв.

Кашлям. Огънят продължава да лумти. Лепкавата му прегръдка ме пренася в най-гадния ден. Ден, който искам да забравя.

***

1-ви септември. Климатикът не работеше. Ако има ад, той е зала, пълна с потни общински съветници.

Повечето си вееха с папки. Аз, като истински скапаняк, си веех с вратовръзка. Да ме пита човек защо продължавах да я нося месеци наред, макар че желанието ми да се впиша се изпари още след първото заседание. Разглеждах мокрия отпечатък върху гърба на ризата на главния архитект, който мънкаше:

– От години сме я оставили да се руши. Време е да вземем окончателно решение. Имаме фирма, ще разпишем проект за реконструкция. Ако организираме обществена…

– Колега – прекъсна го Тонев, плешив мъж с брадавица на лявата буза – какви обществени поръчки? Идва национален празник. Само ремонт на джамия ни трябва. И защо ви е? Имаме пет турци на кръст в града. Фейзи, това не го пиши в протокола.

– Става дума за потенциална туристическа атракция, това е културно наследство.

– Абе, няма никакво наследство тука. Пак ще стане проблем. Хората ще се дигнат, ще ни изкарат, че поддържаме… Сещате се кои. Извинявай, Фейзи. Нищо лично към тебе. Да поздравиш жена ти, че те е довела тука.

Фейзи, секретарят на общината, се подсмихна неловко. Тонев продължи:

– Щом толко искате паметници, може да поръчаме параклис от Гърция. От готовите, те са евтини. Ще го монтираме до стадиона. Пускаме го на поръчка като проектиране и изграждане и готово. Хората нямат нужда от джамия.

Тълпата закима.

– А дали не ги подценяваме хората? – обадих се аз. – И сега какво? Ще угаждаме на шепа националисти?

Няколко човека се обърнаха и ме изгледаха – сигурен знак, че бях прекалил.

За шест месеца научих, че по време на заседания повечето съветници си цъкат на телефоните или подръпват меката част на ухото си. Проявяват интерес само в два случая – когато имат полза от гласуването и когато се зададе сочна порция драма.

– А вие кой бяхте – обърна се към мен Тонев с присвити очи – ще ми припомните ли?

Нещо в мен трепна и замълчах. Винаги съм бил страхливец. Бунтовник на пауза.

– Колеги, да се придържаме към разрешаването на въпроса – намеси се Мария със спокойния си глас. Мария, с перфектния грим, която винаги ме е защитавала. Някои хора умеят да налагат авторитета си още от деца.

Шамов, едър, шумен и лошо подстриган, реши да се включи:

– Ма кой е казал, че трябва да бездействаме…

Усмихнах се победоносно. Ето че имало и приятни изненади.

– Да вземем да я бутнем най-накрая. Нищо не е вечно все пак. – продължи той.

Усмивката ми повехна. Пригади ми се. Усетих нежно гъделичкане и разливаща се топлина дълбоко в носа си. Толкова години минаха и винаги успява да ме изненада. Извадих носна кърпичка и я притиснах към лицето си. Погледнах към пода и си спомних…

***

Спомних си първата си целувка. Беше в същата стара джамия, която планирахме да бутнем. Естествено, и тогава ми рукна кръв от носа.

Май бях на 10. Вечер с тайфата се катерехме по скелето до върха на шареното минаре. Качвахме се на тераската и се преструвахме на пирати. Нямаше кой да ни спре, нашите нехаеха какво точно правим. Най-много някоя възрастна съседка да се провикне, че ще каже на баща ми да ми надърпа ушите. Вече няма такива съседки. На никой не му пука за чуждите деца.

Тогава джамията беше също толкова изоставена, колкото и сега. Страшна и вълшебна, тя неволно играеше централна роля в развитието ни, въпреки че още не бяхме чували израза “културно наследство”. Тези неща дойдоха по-късно.

В ония години бях фантазьор. Не разбирах нито от история, нито от архитектура, нито от целувки. 10-годишното ми аз седеше на пода в голямата зала и правеше слънчеви зайчета с джобно огледалце върху лицето на Мария. Вече беше пет часа, но другите още ги нямаше.

– Разкарай го това огледало – намуси се тя.

Разсмях се подло, но все пак го прибрах в джоба си.

– Какво си се сдухала?

– Писна ми от огледала.

– Да не вампирясваш – продължавах да нахалствам.

Мария въздъхна тежко.

– Майка ми всяка вечер ме кара да си търкам лицето с магданоз.

– Какво? Заради това ли – посочих луничките й.

Мария вдигна палец с досада.

– Ама те ти отиват.

– Не, не ми отиват. Ужасни са. И тя ги мрази! Напомнят ѝ на баща ми. Като порасна, ще се гримирам и никой няма да ги вижда! Даже ще си слагам от най-скъпите кремове, за да ги махна.

– Не е ли тъпо да махнеш нещо толкова красиво?

Мария ми хвърли кос поглед и се наведе към мен. Мислех, че ще ме удари и примижах. Целуна ме толкова бързо, че коляното ми подскочи и се заби в нейното коляно. Тя се дръпна назад, засмя се и сведе очи. Слънцето светеше през изпочупените прозорци от ковано желязо, осветявайки плитките й, а главата ми бучеше.

– Гледай! Ето това е наистина красиво –Мария сочеше към пода на джамията.

Погледнах надолу, а там… уау. Хиляди малки отблясъци рисуваха плетеница от червено-жълти пламъчета. Зави ми се свят. Първата капчица кръв падна на плочките.

***

– Моля? – гласът на Мария ме извади от унеса.

– Попитах не е ли тъпо да премахнем нещо толкова красиво – повторих аз.

Пак оная трепереща нотка разкривява гласа ми. Взел съм се насериозно. Все едно ще спася света с тая тъпа реплика. Лицемер.

– Е, ще построим нещо по-смислено там – усмихна се тя – нали не мислиш, че ще привлечем хората с една измислена джамия?

Забравила е. Сърцето ми се сви.

– От Пиринпроект вече имат опит с хотелите, а СПА почивките в района са с повишено търсене за първото полугодие – добави Мария.

– Добре де, въпросът е кога ще я махнем? – намеси се Тонев. – Ако я чакаме да си падне сама…

– Няма да я чакаме – каза Мария. – Тя е опасна, може да се срути. Трябва да ѝ сменим статута и да я бутнем.

Главният архитект поклати глава:

– Нямаме такива правомощия.

– Добре де, нямаме – отговори Тонев – А младите експерти нямат ли някоя идейка? Нали затова сте се събрали тука, не сте за красота?

При споменаването на термина “млади експерти” ми се пригади. Надигнах се от стола и се насочих към вратата. Забелязах, че Васко Петров вдига ръка, но не дочаках включването му. Излязох. Дочух част от думите му в коридора:

– А ако… нещо случайно? Не вярвам да я жалят, само преди месец… “културно наследство” се срути и претрепа двама в Русе.

Опрях гръб в стената и затворих очи.

***

– Нямаш си семейство, а? – каза 12-годишният Васко на кучето и го потупа по гърба. – Добре, от сега нататък си наша.

Кръсти я Рони. Двамата се разхождаха из квартала, а възрастните редовно оставяха кокали за нея пред къщите си. Постепенно стана част от тайфата. Една от нас.

Един ден Рони ухапа Севдалин, който от години тормозеше съседите със скандалджийските си изпълнения и замеряше минувачите с бутилки от бира. Общинските служители я хванаха и я приспаха.

Първото ми напиване беше по тъжен повод. На Ората Копата обикновено се забавлявахме като прескачахме огъня. Никой не прескочи огъня в годината, в която видях Васко да плаче за пръв и последен път. Баба му също плака за Рони, но каза, че така трябвало да стане.

***

– Така трябва – Васко се обърна към Мария, докато премиваше по коридора. – Няма друг начин.

– Е, ще се получи рано или късно – намигна му тя.

Ето този ден никога няма да го забравя. Колкото и да искам.

***

Пристигнах веднага щом чух сирените. Просто излязох от офиса и се метнах в колата.

Джамията в центъра на града гори от 20 минути. Предполага се, че извършителят е бездомен мъж, оставил запалена цигара вътре. Гласът на радиоводещата беше равен и спокоен.

Тц. Не е той. Цялата тайфа сме.

***

Сълзите се смесват с кръвта от носа ми. Тичам с минерална вода от литър и половина в ръка, обаче при вида на огъня осъзнавам колко е тъпо дори да опитвам…

Миналото ми гори. И тогава, точно тогава, започва да вали. Капчиците игриво ме потупват. Подиграват ми се. Подскачат по паважа, спускат се по горящата фасада на минарето все по-мощно.

Отмятам глава назад и се усмихвам като луд. Може би природата има по-добра памет от нас. А може би не иска да забравяме. Спомените остават… особено за страхливци като мен.

Автор: Кристина Христова

87 Views
error: Content is protected !!